ПРИЗИВЪТ НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИE

ПРИЗИВЪТ НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИE

ПОЛ УОШЪР

 

 

Съдържание

ЧАСТ ПЪРВА: НОВОЗАВЕТНИЯТ ПРИЗИВ

  1. Призив за покаяние
  2. Призив за вяра
  3. Повярвай и изповядай
  4. Приемане на Христос
  5. Христос и вратата на сърцето

ЧАСТ ВТОРА: НОВИТЕ СЪРЦА И СЪЩНОСТТА НА ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИЕ

  1. Великият мотив и краят на спасението
  2. Авторът на спасението
  3. Отделяне и очистване
  4. Ново сърце
  5. Ефективният Дух

ЧАСТ ТРЕТА: НОВИЯТ ЧОВЕК И СЪЩНОСТТА НА ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИЕ

  1. Славата на новият завет
  2. Създаването на нови хора
  3. Истинското християнско познаване на Бог
  4. Сърцето и пътя на Божия народ
  5. Вечният завет
  6. Божията добрина към Неговия народ

Благовестието на Исус Христос е най-великото съкровище, дадено на църквата и на всеки отделен християнин. То не е просто едно от многото послания, а главното. То е Божията сила за спасение и най-великото откровение към хората и ангелите на многообразната мъдрост на Бог (Римляни 1:1, Ефесяни 3:10). Поради тази причина, апостол Павел отдава първостепенно значение на благовестието в своето проповядване, полагайки всички усилия то да бъде прогласено ясно, като дори произнася клетва против всички, които погрешно представят истината, съдържаща се в него (1 Коринтяни 15:3, Колосяни 4:4, Галатяни 1:8-9).

Всяко поколение християни се явява настойник на новозаветното послание, и чрез силата на Святия Дух, Бог ни призовава да пазим повереното ни съкровище (2 Тимотей 1:14). Ако сме верни настойници, би следвало да сме погълнати от изучаване на Евангелието, да сме затруднени при проумяването на неговите истини и вречени да пазим неговата същност (1 Тимотей 4:15).

Точно това настойничество ме накара да напиша тази книга. Почти нямах желание за такъв тежък труд, а и има достатъчно християнски книги, но направих този сборник от проповеди в писмен вид поради същата причина, поради която ги и проповядвам: за да се освободя от бремето, с което ме натоварват. Както казва Еремия – ако не говоря това послание, „тогава…става в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми; уморявам се да го задържам, но не мога“ (Еремия 20:9). Както казва и апостол Павел: „горко ми ако не благовествам“ (1 Коринтяни 9:16).

Както е известно, думата благовестие идва от гръцката дума euangélion, която се превежда като „блага вест“. От една страна, всяка страница в Писанието съдържа благовестието, но от друга – благовестието се отнася до едно много специфично послание – спасението, извършено за грешното човечество чрез живота, смъртта и възкресението на Исус Христос, Синът на Бога.

В съгласие с Божията воля, вечният Син, Който е равен на Бог Отец и е точно отражение на Неговата същност, доброволно оставя славата в Небесата, бива заченат чрез Святия Дух в утробата на девица и бива роден като Богочовекът Исус от Назарет (Деяния 2:23; Евреи 1:3; Филипяни 2:6–7; Лука 1:35). Като човек, Той ходи по тази земя в пълно подчинение на Божия закон (Евреи 4:15). Когато се изпълнява времето, хората Го отхвърлят и разпъват на кръст. Там, Той понася човешкия грях, изстрадва Божия гняв и умира на мястото на човека (1 Петрово 2:24; 3:18; Исая 53:10). На третия ден, Бог Го възкресява от мъртвите. Това възкресение е небесната декларация, че Бог приема смъртта на Своя син като жертва за грях. Исус плаща дълга за човешкото неподчинение, задоволява претенциите за справедливост и успокоява Божият гняв (Лука 24:6; Римляни 1:4; Римляни 4:25). Четиридесет дена след възкръсването Си, Сина на Бога се възнася на Небето, сяда от дясната страна на Бог Отец и Му се дава слава, чест и господство над всичко (Евреи 1:3; Матей 28:18; Данаил 7:13–14). Там, в присъствието на Бог, Той представлява Своя народ и ходатайства пред Бог за тях (Лука 24:51; Филипяни 2:9–11; Евреи 1:3; Евреи 7:25). Всеки, който разпознае своето грешно, безпомощно положение и се обърне към Христос, Бог оправдава напълно, обявява го за праведен и го помирява със Себе Си (Mарк 1:15; Римляни 10:9; Филипяни 3:3). Това е благовестието на Бог и Неговия син – Исус Христос.

Едно от най-големите престъпления, извършени от съвременното поколение християни, е тяхното пренебрежение към благовестието, от което произтичат всички останали наши страдания. Изгубеният свят не е толкова закоравен спрямо благата вест, колкото е пренебрежителен спрямо нея, защото много от тези, които прокламират благовестието, едновременно с това пренебрегват основните истини, които се съдържат в него. Основните теми, които съставляват самата същност на благовестието – Божията справедливост, тоталната греховност на човека, кръвното изкупление, същността на истинското обръщение и библейската основа за сигурността – всичко това липсва като послание от толкова много амвони. Църквите са свели посланието на благовестието до няколко опростени изявления, учейки, че покаянието е просто човешко решение, уверявайки в спасение всеки, който е казал молитва за покаяние.

Резултатът от това редуциране на благовестието има много сериозни последици. На първо място, то закоравява сърцата на непокаялите се. Малцина съвременни „обръщенци“ изобщо влизат във взаимоотношения с църквата, а тези, които го правят, често отпадат или живеят белязани от плътски живот. Неимоверно много хора ходят по улиците ни и седят на църковните ни скамейки,  непроменени от истинското благовестие на Исус Христос, като в същото време са убедени в своето спасение, тъй като някога в живота си са вдигнали ръка по време на евангелизационна кампания или са повторили една молитва. Това фалшиво чувство на сигурност поставя бариера, която често пъти изолира такива хора от възможността въобще да се заслушат в истинското благовестие.

На второ място, такова благовестие променя църквата от духовно тяло от новородени вярващи в събрание от плътски хора, които претендират да познават Бог, но се отричат от Него с делата си (Tит 1:16). Когато истинското благовестие бива проповядвано, хората идват в църквата без да е нужна реклама, организиране на специални събития или обещания, различни от онези в евангелието. Тези, които идват, го правят защото желаят Христос и са гладни за библейската истина, за хваление, идващо от сърцето, за възможности за служение. Когато църквата прокламира едно лесно благовестие, тя се пълни с плътски хора, които слабо се интересуват от Бог и поддържането на такива хора се явява огромно бреме за нея (1 Коринтяни 2:14). Тогава тя снижава радикалните претенции на евангелието до задоволителна моралност, а истинското посвещение на Христос отстъпва пред извършване на дейности, създадени да удовлетворяват чувствените желания на нейните членове. Църквата става дейностно ориентирана, вместо Христово центрирана, и внимателно филтрира и преобразява истината, така че да не дразни плътското мнозинство. Църквата оставя настрани великите истини на Писанието и праволинейното християнство, а вместо това прагматизмът (т.е това, което практически прави църквата да расте) става правило номер едно.

Трето, такова благовестие снижава благовестието и мисионерството до малко повече от хуманистична дейност, движена от умели маркетингови стратегии, основани на внимателно изучаване на най-новите културни тенденции. След години, доказващи безсилието на небиблейското благовестие, много евангелизатори са сякаш убедени, че простото благовестие няма да проработи, и че човека е станал някак си много сложен, за да бъде спасен и преобразен от такова обикновено послание. Вече се набляга повече на това как по-добре да разберем порочната си култура и нейните прищевки, отколкото на разбирането и разпространението на единственото послание, което има сила да я спаси. Като резултат, благовестието често бива преформяно, за да пасне на изискванията на съвременната култура. Забравили сме, че истинското благовестие е актуално за всяко време, защото е Божието вечно слово към всеки човек.

Четвърто, такова благовестие нанася позор на името на Бог. Чрез разпространяването на ограничено благовестие,  плътските и непокаяли се хора идват в общение с църквата и чрез почти тотално пренебрегване на библейската църковна дисциплина, на тях им се позволява да останат без никакво порицание или корекция. Това опетнява чистотата и репутацията на църквата и хули името на Бог сред невярващите (Римляни 2:24). В крайна сметка, Бог не е прославен, църквата не се назидава, непокаялите се църковни членове не са спасени, а църквата представлява слабо или никакво свидетелство пред невярващия свят.

Като миряни и служители, не можем да стоим толкова близо и да не правим нищо, гледайки как „славното благовестие на блажения Бог“ бива измествано от благовестие на ограничена слава (1 Тимотей 1:11). Бъдейки настойници, ние имаме задължение да разкриваме истинското благовестие и да го разпространяваме дръзновено и ясно на всички. Би било добре да вземем предвид думите на Чарлз Спърджън:

„В днешно време, често се чувствам на предела да прекрача границата на елементарните истини на благовестието. В мирни времена може да бъдем свободни да правим екскурзии в далечни интересни квартали на истината, но сега трябва да си останем у дома и да пазим сърцата и домовете на църквата, като защитаваме основните принципи на вярата. В днешно време в самата църква са се издигали хора, които говорят извратени неща. Те ни притесняват с техните философии и нови интерпретации, като отричат доктрините, които изповядват, че преподават, и подкопават вярата, която са обещали да поддържат. Добре би било, тези от нас, които знаем в какво вярваме и нямаме скрит подтекст в думите си, да стъпим здраво на земята, да пазим позицията си, да поддържаме словото на живота и ясно да излагаме основополагащите истини на Евангелието на Исус Христос.“

Въпреки, че тези лекции не представляват изцяло систематично представяне на благовестието, те касаят повечето основни елементи, особено тези, които са най-пренебрегнати в съвременното християнство. Моята надежда е, че тези думи биха могли да бъдат насочващи, за да ви помогнат да преоткриете евангелието в цялата му красива, скандализираща и спасителна мощ. Моята молитва е, това преоткриване да преобрази животът ви, да засили изявяването на вашата вяра и да донесе най-великата слава на Бог.

 

Ваш брат,

Пол Дейвид Уошър

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧАСТ ПЪРВА

Призивът на благовестието

 

„Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието”.

Марк 1:14–15
„как не се посвених да ви изявя всичко що е било полезно, и да ви поучавам и публично и по къщите, като проповядвах и на юдеи и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос.“

Деяния 20:20–21
„Но що казва тя? Казва, че „думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти“, сиреч думата на вярата която проповядваме.  Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш.  Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява. “

Римляни 10:8–10

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

Призив за покаяние

 

„Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието”.

Марк 1:14–15

 

„Бог, прочее, без да държи бележка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят“.

Деяния 17:30

 

В съгласие с Божията воля, вечния Син, Който е равен на Бог Отец и е точно отражение на Неговата същност, доброволно оставя славата в Небесата, бива заченат чрез Святия Дух в утробата на девица и бива роден като Богочовекът Исус от Назарет (Деяния 2:23; Евреи 1:3; Филипяни 2:6–7; Лука 1:35). Като човек, Той ходи по тази земя в пълно подчинение на Божия закон (Евреи 4:15). Когато се изпълнява времето, хората Го отхвърлят и разпъват на кръст. На кръста, Той понася човешкия грях, изстрадва Божия гняв и умира на мястото на човека (1 Петрово 2:24; 3:18; Исая 53:10). На третия ден, Бог Го възкресява от мъртвите. Това възкресение е небесната декларация, че Бог приема смъртта на Своя син като жертва за грях. Исус плаща дълга за човешкото неподчинение, задоволява претенциите за справедливост и успокоява Божия гняв (Лука 24:6; Римляни 1:4; Римляни 4:25). Четиридесет дена след възкръсването Си, Синът на Бога се възнася на Небето, сяда от дясната страна на Отец и Му се дава слава, чест и господство над всичко (Евреи 1:3; Матей 28:18; Данаил 7:13–14). Там Той е представител на Своя народ и ходатайства за тях пред Бог (Лука 24:51; Филипяни 2:9–11; Евреи 1:3; Евреи 7:25). Всеки, който разпознае своето грешно, безпомощно положение и се обърне към Христос, Бог оправдава напълно, обявява го за праведен и го помирява със Себе Си (Mарк 1:15; Римляни 10:9; Филипяни 3:3). Това е благовестието на Бог и Неговия син – Исус Христос.

Взимайки предвид това велико Божие дело, би следвало да обърнем вниманието си към човечеството. Какъв е библейският човешки отклик на благовестието? Как би следвало евангелизаторът да насочи викащите в отчаянието си хора: „какво да направя, за да бъда спасен?“ Писанието е ясно: трябва да се покаят и да приемат благовестието. Когато Исус се яви на израилтяните, Той не ги помоли да отворят сърцата си и да Го поканят да влезе в тях, нито пък ги поведе в молитва. Вместо това, им заповяда да се отвърнат от греха си и да повярват в благовестието.

БЕЗКРАЕН И НЕПРОМЕНИМ ПРИЗИВ

Преди да продължим, трябва да разберем, че Христовата заповед за покаяние и вяра са в сила и днес. Би било опасно грешно да мислим, че се е отнасяла за определена диспенсация или пък е била само за евреите от Новозаветната ера. „Покай се и повярвай!“ е евангелският призив за вчера, днес и завинаги. Апостолите подкрепят тази истина и дръзновено я изявяват след Христовото възкресение и възнесение. Обърнете внимание на изявлението на Павел:

„как не се посвених да ви изявя всичко що е било полезно, и да ви поучавам и публично и по къщите,  като проповядвах и на юдеи и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос“ (Деяния 20:20–21).

„Бог, прочее, без да държи бележка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят“ (Деяния 17:30).

Тези текстове, както и някои други, доказват, че не съществува аргумент, който да свежда покаянието до времето на по-ранна диспенсация или омаловажава неговото място в съвременното благовестителско проповядване. „Покаяние спрямо Бог“ е бил призивът на старозаветните пророци, Йоан Кръстител, Господ Исус Христос, апостолите, изповедта и проповедта на повечето благочестиви теолози, проповедници и мисионери в цялата църковна история. Уебстминистърската и Нюхемпширската изповед на вярата твърдят същото: „Покаянието е благодатта на евангелието; тази доктрина трябва да бъде проповядвана от всеки служител на Новия завет, както и вярата в Христос.“

„Ние вярваме, че покаянието и вярата са свещен дълг, а така също и неразделни една от друга Божии милости.“

ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИЕ

Тъй като призивът за покаяние е абсолютна необходимост при провъзгласяване на евангелието, трябва да имаме правилно разбиране за същността на покаянието и как се изявява истинското такова:

  • Промяна на ума
  • Съжаление за грях
  • Лично разпознаване и изповядване на греха
  • Отвръщане от греха
  • Отричане от себеправедност и добри дела
  • Обръщане към Бог
  • Практическо подчинение
  • Продължаване и задълбочаване на покаянието

Наложително е да разберем, че тези характеристики няма непременно да се появят в своята пълна и завършена форма в момента на покаянието, но ще продължават да се развиват и задълбочават през целия живот на вярващия. Би било ужасно подвеждащо и пагубно да предполагаме, че истинското обръщение изисква човекът да е достигнал такава дълбочина на покаяние и вяра, каквито рядко могат да се видят дори в живота на повечето зрели християни. Самият Христос казва, че дори вяра колкото синапово зърно е достатъчна да премести планини, ако е истинска (Mатей 17:20). По време на покаянието, човешката представа за отвратителната същност на греха може да е съвсем оскъдна, но трябва да я има. Дълбочината на скръбта в сърцето на обръщенеца може да е съвсем слаба в сравнение с тази на зрелия вярващ, но със сигурност трябва да е искрена. Последното доказателство, че човешкото покаяние и вяра са спасителни е, че тези две милости ще продължат да растат и  да се задълбочават в неговия или нейния живот чрез неспиращото Божие дело на освещение. Имайки предвид тези разяснения и предупреждения, нека хвърлим по-близък поглед на всяка една от изброените характеристики.

 

Промяна на ума

В Новия завет думата покаяние най-често се превежда от гръцки глагол, който е съставен от друг глагол, който означава „да възприемаш или разбираш“ и предлог, който означава промяна. Следователно, покаянието включва радикална промяна на човешкото възприятие на нещата или на неговия възглед за реалността. В Писанията, тази промяна на ума никога не се е ограничавала само до интелекта, но е имала същия радикален ефект върху емоциите и волята. Накратко казано, истинското покаяние започва с работата на Святия Дух в живота на грешника, чрез което Той новоражда сърцето, просветлява ума и излага на показ всичко неправилно чрез разкриване на Божествената истина. Поради това Божествено дело, умът на грешника е променен и неговия възглед за реалността става коренно различен, специално по отношение на Бог, себе си, греха и пътя за спасение.

Писанието учи, че преди покаянието, човешкото съзнание е помрачено в своето разбиране и ходи в безсмислието на своя ум. Нещо повече, неговия ум е враждебен спрямо Бог, потиска истината за Него и не може да подчини себе си на Божия закон. Следователно, не покаяният човек има напълно изкривена представа за реалността и няма да е пресилено, ако се каже, че греши по отношение на абсолютно всичко. Той знае нещо за Единствения Истински Бог и Неговото могъщество, но не мисли, че е необходимо да Го почита като Бог или да Му отдава слава. Той е пълен със себе си, и като смисъл на всяко нещо вижда издигането на собственото си аз. Божиите закони са написани в сърцето му, но не смята за необходимо или полезно да следва техните повели. Вместо това, той се бори със съвестта си и се мъчи да постисне това, което знае, че е истина. Той знае, че всеки който върши лоши дела, заслужава смърт, но не смята, че е необходимо да се страхува. Той не само прави тези неща, но и решително одобрява онези, които ги вършат. Собствената му смъртност го притеснява, тъй като смъртта поглъща всички наоколо, но не смята, че ще стигне и до него. Казано просто, непокаяният човек е в грешка, но въпреки това арогантно продължава да върши това, което е правилно в собствените му очи. Той е на път, който изглежда прав в неговите очи, но краят му е смърт (Притчи 14:12).

В момента на покаянието обаче, Божият Дух новоражда човешкото сърце и истината просветлява помрачения му ум. Тогава, както сляп човек, който проглежда, или спящ, събуден от сън, той разбира, че целия му живот е бил подчинен на собствените му заблуди, и че е бил в грешка за абсолютно всичко. За първи път в живота си, той проглежда и разпознава кое е истината. Неговите грешни, дори хулителни мисли спрямо Бог са сменени от все още слабо, но истинско разбиране за Единствения Истински Бог. Неговото лъжливо мнение за собствените добродетели  и качества е сменено с усещането за поквара на собствената му природа и напълно отвратителните му дела. Неговата арогантност, самочувствие и независимост са заменени от истинско смирение, недоверие в себе си, съжаление за грях и зависимост от Бог, Когото той търси за прошка. След това, той се оставя на Божииите милости, изразени в личността и делото на Исус Христос и се насочва към вършене на Божията воля. Така, неговия ум бива променен и живота му – трансформиран. Той се е покаял.

Савел от Тарс е велик пример за библейско покаяние. В своето невежество и неверие, той е виждал Исус от Назарет като нищо повече от измамник и богохулник, и е мислел, че всички, които Го следват заслужават затвор и смърт. Поради тази причина, той отива при първосвещеника, като „дишаше заплашване и убийство против Господните ученици“, искайки писма, „ако намери някой от тоя Път, мъже или жени, да ги докара вързани в Ерусалим“ (Деяния 9:2-3). Но, по пътя за Дамаск, прославеният Христос се изправя пред него. В този момент, представата на Савел за реалността рухва. Той разбира, че е грешал за всичко. Мислел е, че Исус от Назарет е богохулник, но разбира, че е Синът на Бога, обещания Месия и Спасител на света. Смятал е, че праведността се печели чрез подчинение на закона, но разбира, че в него няма нищо добро, и че спасението е по благодат чрез вяра, и е дар от Бога. Той е вярвал, че учениците са врагове на Израел и не заслужават да живеят, но разбира, че е преследвал истинските израилтяни и е обричал на смърт синове и дъщери на живия Бог. Поради тази причина е бил оставен насаме три дена „ без да види и не яде, нито пи“ (Деяния 9:9). Чрез една среща с истината, която е Исус Христос, Савел от Тарс, гордия и себеправеден фарисей на фарисеите, бива разбит на милиони парченца. Така, чрез просвещаващото и новораждащо дело на Святия Дух, неговото сърце и ум биват променени, а неговия живот коренно различен завинаги. Той се покайва, изправя се и бива кръстен; приема храна и бива укрепен. Веднага след това започва да прогласява Исус по синагогите, казвайки, че е Божият Син (Деяния 9:18-22). По всички църкви  в Юдея се разпространява новината,  „че оня, който по едно време ги е гонел, сега проповядвал вярата, която някога разорявал“(Галатяни 1:22-23).

Павел описва радикалната промяна в своя живот, започнала по пътя към Дамаск, в следващия пасаж. Тук откриваме силата на променения ум и обновеното чрез работата на Святия Дух сърце:

„Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия, и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, тоест, правдата, която е от Бог въз основа на вяра“(Филипяни 3:7-9)

 

Съжаление за грях

Има един еврейски термин, който би допълнил нашето разбиране за покаянието, и това е глаголът nacham. Коренът на тази дума отразява идеята за „дълбоко дишане“, отнасящо се до физическия израз на чувства като дълбоко съжаление, разкаяние или угризение на съвестта. Тоест, библейското покаяние не е само промяна на ума, но и искрено съжаление за грях.

Дори най-малкото разбиране на нашата греховност и вина биха довели до искрено съжаление, срам и дори здравословна омраза или отвращение към греха и себе си. Книжовникът Ездра провъзгласява, че е бил така “засрамен и унижен“ поради греховете на Израел, че не е могъл да повдигне лицето си към Бог (Ездра 9:5-6). Пророк Еремия извиква: „Да легнем в срама си, и да ни покрие нашето посрамление; защото сме съгрешавали на Господа нашия Бог, ние и бащите ни, от младостта си дори до днес, и не сме слушали гласа на Господа нашия Бог“ (Еремия 3:25). Пророк Езекиил смело заявява, че когато непокорният Израил най-после разбере колко отвратителен е неговия грях спрямо Бога, „ще се погнусят от самите себе си“ (Езекиил 20:43). И най-накрая, пишейки до вярващите в Рим, апостол Павел отбелязва, че те все още се срамуват от това, което са вършили преди да се покаят (Римляни 6:21).

Нещата, за които говорим изглежда да нямат място в свят и новозаветно общество,  преливащо от психология за себеутвръждаването, но съжалението, срама и себеомразата са библейски истини и основна част от истинското покаяние, както в Стария, така и в Новия завет. Следните поучения на Господ Исус Христос и апостол Павел ни дават ясно доказателство за тази истина:

„А бирникът като стоеше издалеч, не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника. Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“ (Лука 18:13-14).

„Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние;     понеже скърбяхте по Бога, та да се не повредите от нас в нищо.  Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт“ (2 Коринтяни 7:9-10).

Изправен пред реалността какво е бил и какво е правил, изповедта на бирника беше съпроводена със съкрушение,  дълбоко угризение на съвестта и смирение. По отношение на плътския живот и гордост на коринтската църква, съжалението беше не само уместно, но и счетено „по Бога“. И в двата случая е важно да се отбележи, че скръбта и срама не са били целта, но същността на един славен край. Самоунижението на бирника е довело до неговото оправдание, а скръбта на коринтяните е довела до покаяние, а не разкаяние, резултатът на което е било спасение.

Въпреки, че има „светска скръб“, която не е от вяра и води до смърт, както е в случая с Юда Искариотски, никога на бива да гледаме негативно на скръбта по Бога, която съпътства истинското покаяние и води към живот (2 Коринтяни 7:10). Писанието свидетелства, че Бог високо оценява такава скръб. Той няма да презре „сърце съкрушено и разкаяно“ (Псалм 51:17), но поглежда този човек като „сиромах и съкрушен духом, и който трепери от словото Ми“ (Исая 66:2). Въпреки, че обитава на високо и свято място, Той е и с тези, които са със съкрушен и смирен дух, за да ги съживи (Исая 57:15). Както Исус учи в Проповедта на планината: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“ (Матей 5:4).

 

Лично разпознаване и изповядване на греха

Покаянието включва не само съжаление вътре в сърцето, но също и лично разпознаване и открита изповед, че Божието мнение за нас е вярно и Неговата присъда правилна: ние сме грешници, съгрешили сме и заслужаваме Божието осъждение. Библейското покаяние винаги включва отричане на това, което сме, и което сме правили. Тази истина е в пълна противоположност на съвременните културни вярвания. Ние сме себеизвиняващи и себеоправдаващи се хора, които, в съгласие със съвременното мислене, никога не са наистина виновни, но винаги са жертва на нечия злонамерена и често безименна сила извън нас. Намираме или измисляме най-хитрите доводи, за да припишем греховете си на някого или нещо извън нас. Себеправедно сочим с пръст към обществото, образованието, възпитанието, или обстоятелствата, и сме ужасени, дори ядосани и от най-слабия опит вината да бъде хвърлена върху нас. Но, когато бъдем обърнати, придобиваме коренно различно разбиране от това на съвременното общество. За първи път в живота си насочваме пръста към себе си и честно се признаваме за собственици на греха. Оставаме безмълвни и се виждаме отговорни пред Бог (Римляни 3:19). Не търсим извинение и път за бягство.

Личното разпознаване на вината е съпроводено с поемане на пълна отговорност за делата ни с искрена яснота  пред Бог и съкровена изповед за грях. Думата изповядвам идва от гръцка дума, която буквално означава „да говоря същото нещо“. В Божественото дело на покаянието, Бог отваря сърцето на грешника и му говори за неговия грях. Божието слово – живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето (Евреи 4:12). Тогава, за първи път в живота си, грешникът се изправя лице в лице със своя грях и проумява нещо от неговата отвратителна същност. Той е винаги пред него, и колкото и да се опитва, не успява да премахне ужасяващия начин, по който вижда себе си (Псалм 51:3). Повече не може да се крие, но трябва да признае греха си пред Бог и да изповяда престъпленията, извършени спрямо Него (Псалм 32:5). Както Давид, той е принуден да извика неудържимо, разбирайки изцяло своята вина и с готовност за изповед:

„На Тебе, само на Тебе, съгреших,

и пред Тебе сторих това зло;

Признавам това, за да бъдеш оправдан, когато говориш,

И да излезеш непорочен, когато съдиш“ (Псалм 51:4).

Пророк Осия описва по следния начин новата прозрачност на вярващия пред Бог, чрез която влиза в мир с Него и открито изповядва, че всичко, което Той казва за греха е истина:

„Вземете със себе си думи и върнете се при Господа;

Речете му: Отнеми всяко наше беззаконие,

И приеми благата ни;

Така ще отдадем благодарствени приноси от устните си“ (Осия 14:2).

Важно е да отбележим, че такава чувствителност към греха и изповядването му е белег на истинския вярващ, а липсата му е доказателство, че по всяка вероятност човекът все още е в непокаяно състояние. Апостол Йоан пише: “Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас (т.е не сме християни). Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда (т.е ние сме християни). Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Него лъжец и Неговото слово не е в нас (т.е не сме християни)“ (1 Йоан 1:8-10).

Едно от най-големите доказателства за истинско покаяние не е пълната липса на грях, както някои грешно биха предположили, но е една чувствителност за греха, прозрачност пред Бога по отношение на греха и откритото му изповядване.

 

Отвръщане от греха

В Стария завет, думата покайвам основно се превежда от еврейска дума, която означава „да се върна или обърна“. Това предполага не само отвръщане от злото, но обръщане към праведното. Следователно, един от основните отличителни знаци на истинското покаяние би било честното и искрено изоставяне или отвръщане от греха. Обилното количество сълзи, които човек може да пролее, или видимата искреност на неговата изповед, само по себе си не е определящо доказателство за библейско покаяние. Всичко това трябва да е придружено с отвръщане от това, което Бог мрази, и на което се противопоставя. Тази истина е толкова ясно изложена в Писанието, че не се нуждае от почти никакъв коментар, както е в тези три стиха от книгата на пророк Езекиил:  „Така казва Господ Иеова: Покайте се, отвърнете се от идолите си, да! отвърнете лицата си от всичките си мерзости“(14:6).

„Покайте се и обърнете се от всичките си престъпления, та да ви не погуби беззаконието.  Отхвърлете от себе си всичките престъпления, с които беззаконствахте“(18:30-31).

„Речи им: Заклевам се в живота Си, казва Господ Иеова, не благоволя в смъртта на нечестивия, но да се върне нечестивият от пътя си и да живее. Върнете се, върнете се от лошите си пътища, защо да умрете, доме Израилев?“ (33:11).

Неопровержима истина е, че истинското покаяние се изявява чрез отвръщане от греха. Тя обаче, често води до объркване и страх дори сред най-благочествите вярващи и често пъти се изразява с въпроси от рода на : „Трябва ли да се покайвам отново истински, ако пак извърша грях, от който съм се отрекъл и отвърнал?“, „Дали честите ми провали са показател, че не съм се покаял истински?“. Тези въпроси изискват доста добре балансиран отговор. От една страна, честото връщане към греха и липсата на устойчива победа над него, могат да бъдат признак на повърхностно и не библейско покаяние. Поради тази причина и Йоан Кръстител предупреждава фарисеите да носят “плодове, достойни за покаяние“, а Исус прогласява: “Тия люде се приближават при Мене с устата си, и Ме почитат с устните си, но сърцето им далеч отстои от Мене“ (Матей 3:8; 15:7-8).

От друга страна, независимо от напредъка в святост, дори най-зрелия християнин ще установи, че християнския живот е тежка борба с греха,  придружена от чести битки, големи победи и обезкуражаващи поражения. От тази страна на небесата, никой християнин никога няма да може да скъса напълно с греха, да бъде имунизиран срещу неговата измама и свободен от морално падение. Въпреки, че истинските вярващи все повече напредват в изоставянето на греха, той ще бъде повтарящо се зло в техния живот. Въпреки, че може да бъде не толкова често извършван или произнасян, грехът никога няма да бъде изкоренен напълно до окончателното прославяне на вярващия в небесата. Въпреки, че Бог е обещал да ни изчисти от „всичките /ни/ нечистотии и от всичките /ни/ идоли“, дори най-зрелият сред нас вярващ, понякога ще бъде хванат в грях, от който се е отрекъл (Езекиил 36:25). Макар, че се борим с греха и се стремим към святост сякаш тичаме за награда; макар че дисциплинираме и поробваме тялото си; макар че вървим в този свят с най-голямо внимание и мъдрост, ще открием, че все още не сме станали перфектни и все още имаме нужда от покаяние и благодат (1Коринтяни 9:24–27; Ефесяни 5:15). Поради тази причина, вярващите не трябва да се отчайват, ако трябва да се борят или често имат нужда от покаяние заради борбата си с греха. Присъствието на такава битка е доказателство за истинско покаяние. Фалшивия обръщенец – лицемерът – не знае какво е такава битка. Важно е да си припомним, че Бог не е обещал Своето присъствие на този, който е съвършен, а на този, чийто живот е белязан от съкрушен и разкаян дух, и който трепери от словото Му (Исая 66:2).

Така че е необходимо да има балансиране. Това са две страни на една и съща монета, и едната не може без другата. От една страна, истинските християни ще преживяват напредък в святост и победи над греха. Този, Който е започнал доброто дело на покаянието в тях, ще продължи това дело, така че то да пораства, да се задълбочава и да става все по-голяма реалност в техния живот (Филипяни 1:6). Въпреки това, християните никога няма да бъдат напълно свободни от греха или без нуждата от небесния дар на покаянието. От друга страна, обявяващи се за  християни хора, които не показват никакъв напредък в освещение и рядко принасят плодове, достойни за покаяние, трябва да бъдат сериозно обезпокоени за душите си. Те би трябвало да изпитат и изследват себе си, за да видят дали са във вярата (2 Коринтяни 13:5).

 

Отказване от дела

На пръв поглед това може да изглежда неуместна характеристика на истинското покаяние. Все пак, ние вярваме, че „сме създадени в Христос Исус за добри дела, които Бог отнапред е определил да ходим“ (Ефесяни 2:10). Освен това, Йоан Кръстител ни казва да принасяме плодове или да вършим дела, достойни за покаяние, а Яков – че вярата без дела е мъртва (Матей 3:8, Лука 3:8, Яков 2:17,26). Как тогава истинското покаяние се изявява без дела? Отговорът е в Евреи 6:1: „Поради това, нека оставим първоначалното учение за Христа и нека се стремим към съвършенство, без да полагаме изново за основа покаяние от мъртви дела, вяра в Бога“. Изразът “покаяние от мъртви дела“ се обяснява с отказване или отвръщане от каквато и да било упование в някакви лични дела на набожност като доказателство за правилно стоене пред Бога. Всяко дело, което един човек може да постави на мястото на личността и делото на Христос, е мъртво и не може да спасява (Ефесяни 2:8-9).

Ето защо Писанието представя благодатта и делата като диаметрално противоположни и взаимно изключващи се. Апостол Павел излага брилянтно тази истина в своето писмо до църквата в Рим: „Но, ако е по благодат (спасението), не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат“ (Римляни 11:6).

В класическата логика има принцип, който се казва закон за неопровержението, който гласи, че опровергаващите се взаимно  твърдения не могат да бъдат  едновременно истина по едно и също време в един същ контекст. Това се отнася за делата и благодатта във връзката им със спасението. Ако спасението е по благодат, не може да е по дела; ако е по дела, не може да е по благодат. В такъв случай, преди един човек да изпита истинска спасителна вяра в Христос, първо трябва да изостави всяка надежда за придобиване на спасение по някакъв друг начин.

Това изоставяне на себеправедността за сметка изцяло на Христос е едно от великите дела на Божия Дух в новорождението. Чрез Духа, истински покаялият се човек може да види нещо от недостижимата праведност на Бог и неизследимите дълбочини на своята собствена поквара. Той бива изправен пред своя грях и накаран да заплаче като Йов и апостол Павел:

„Нечестив ще се считам;

Защо, прочее, да се трудя напразно?

Ако се умия със снежна вода,

И очистя със сапун ръцете си,

Ти пак ще ме хвърлиш в тинята,

Така щото и самите ми дрехи ще се гнусят от мене“ (Йов 2:29-31).

„Окаян аз човек! кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Римляни 7:24).

Това ново откровение за себе си и греха, води до това дори най-себеправедните хора да оставят доверието в собствените си добродетели и заслуги, и със същата сила да се отрекат от най-ужасните си и гнусни грехове. Те повече не се стараят да постановят пред Бога своята собствената праведност чрез дела, но се „хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта“ (Филипяни 3:3). Това е описано много добре в покаянието на апостол Павел:

„При все че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече, бидейки обрязан в осмия ден, от Израилевия род, от Вениаминовото племе, евреин от евреи, досежно закона фарисей, по ревност гонител на църквата, по правдата, която е от закона, непорочен. Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия, и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, то ест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра“ (Филипяни 3:4-9).

Както е в случая на благодат и дела, истинското покаяние и себеправедността са диаметрално противоположни и не могат да съжителстват в един човек едновременно. Не покаяният човек вижда себе си като да „няма нужда от нищо“. Когато обаче Духът на Бога възроди неговото сърце и просветли неговия ум, той вижда себе си като „окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол“ (Откровение 3:17). Той заема позицията на бирникът, който „не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“ (Лука 18:13). Той идва при Бог с отношението на онзи песнописец, който казва:

„Труда на ръцете ми не може да изпълни изискванията на закона Ти;

Дори цялото ми старание никога да не спре;

Дори сълзите ми никога да не секнат;

На греха нищо не може да противостои;

Само ти можеш да спасиш, единствено Ти.

Аз нищо не мога да донеса,

Просто за кръста се държа.“  Augustus M. Toplady, “Rock of Ages”.

Покаяният грешник категорично отхвърля всички измамливи похвали на религията, основани на дела. От неговото сърце преливат думите на псалмиста: „Не нам, Господи, не нам, но на Своето име дай слава“ (Псалм 115:1). Всеки намек, че може да е праведен пред Бога, благодарение на добродетелите на собствения си характер или дела, го ужасяват. Това го тласка да направи следната декларация на вяра: „А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос“ (Галатяни 6:14).

В такъв случай, какво място заемат делата в нашето спасение? Да продължава ли християнинът да живее в грях, за да се умножава благодатта? (Римляни 6:1). Лишен ли е той от плод и праведност? Абсолютно не! Тези, които истински са се покаяли и повярвали в спасението, са били възродени от Святия Дух и променени по образа на Христос. Ако някой е в Христос, той е ново създание с нова природа (2 Коринтяни 5:17). Той е умрял за греха и е бил възкресен за нов живот (Римляни 6:2–4). Със силата на обновения живот, обитаващия в него Свят Дух и непрестанно действащото Божие провидение, вярващият ще принася плодове и извършва добри дела за слава на Бога. Тези добри дела не водят до спасение, но идват поради него. Делата, които християнинът върши, за които Бог предварително го е предопределил, не са причина за неговото оправдание, а доказателство за него.

 

Обръщане към Бога в покорно смирение

Само по себе си, изоставянето на греха не е всичко, но е знак за едно ново начало: обръщане към Бог. Да си морален не е същото нещо като да си християнин. Също така, християнинът не е морален в името на добрия морал, но за Божия прослава и радост. Въпреки, че определено има християнски или библейски морал, християнството основно се отнася за Бог и едно близко, пламенно общуване с Него. Исус го описва по следния начин: „А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил“ (Йоан 17:3).

Използвайки думата „познаят“, Исус не ограничава християнския живот до интелектуално усилие; по-скоро говори за познаване, което е обвързващо и лично. Целта на християнския живот е стремеж към лично опознаване на Бога, което води до по-голяма разбиране за Неговата значимост, по-голямо удовлетворение и радост в Неговата личност и по-голямо себеотдаване за Негова слава. Както се казва в стария катехизис: „Най-главната човешка цел е да прослави Бог и завинаги да Му се наслаждава“. Следователно, истинското покаяние е все още непълно без обръщане към Бог като крайна цел на всичко. Тази истина е специално разкрита в два пасажа, взети от Стария и Новия Завет. Първият е от пророк Исая, чрез когото Бог заявява:

„Търсете Господа, докле може да се намери.

Призовавайте Го докато е близо;

Нека остави нечестивият пътя си,

И неправедният помислите си,

Нека се обърне към Господа,

и Той ще се смили за него,

И към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро“ (Исая 55:6-7).

Важно е да се отбележи, че този текст ясно поставя ударението върху обръщането към Господа. Изоставянето на греха не е края, но е първата стъпка към обръщането към Бог. Ние се отвръщаме от греха, за да можем да се обърнем към Него. Бог и греха са взаимно изключващи се, затова едното следва другото.

Другият текст е в първото послание до църквата в Солун. Павел описва тяхното обръщение със следните думи: „Защото сами те оповестяват за нас какъв достъп имахме при вас, и как сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог и да очаквате Неговия Син от небесата, същия Исус, Когото възкреси от мъртвите, Който ни избавя от идещия гняв“ (1Солунци 1:9-10). Още веднъж е видно, че отвръщането от греха е вторично спрямо първичната цел, която е обръщане към Бог. Доказателството за истинско покаяние сред вярващите в Солун е, че те не само са се отвърнали от предишното си идолопоклонство, но също така са се обърнали към живия и истинен Бог в покорно служение. Нещо повече – те са имали такъв копнеж за Него, че са чакали търпеливо всред много скърби Неговото окончателно и пълно откриване при второто идване на Неговия скъп Син. Както е в случая на всяко истинско покаяние, е имало „обръщане от“ и „обръщане към“. Имало е отхвърляне и изоставяне на греха и пламенно желание и копнеж за Бог.

 

Практическо подчинение

Живот, белязан от просто и сърдечно подчинение на Божиите заповеди, може да бъде най-явното и сигурно доказателство за истинско покаяние. Един човек може да се гордее с вътрешна страст за Бога и искрени чувства на благочестие, но тези претенции са валидни само в степента, в която неговия живот се подчинява на заповедите в Словото. Силните думи на Йоан Кръстител не оставят никакво място за недоразумение. Един човек може да заявява, че е покаян, само ако принася плодове „достойни за покаяние“ (Матей 3:8). Безплодния живот доказва фалшив емоционален израз на покаяние. Това е предупреждение към всички нас, тъй като брадвата на Божието осъждение лежи при корена. Всяко дърво, което не принася добър плод, бива отсечено и хвърлено в огъня. Както вярата без дела е едновременно мъртва и безполезна, така и покаянието без плод е фалш, който не може да спасява (Матей 3:10). Ако човешкото сърце е истински обърнато към Бога, то ще изяви това чрез ново за него практическо подчинение на Божията воля. Въпреки, че покаянието включва ума и чувствата, то се доказва като истинско или лъжливо чрез доброволното волево подчинение на Божиите заповеди.

Преди да се изкушим да кажем, че предупреждението на Йоан Кръстител е остаряло пророческо послание, отнасящо се за друга епоха, би било добре да си припомним, че същата доктрина се проповядва в поученията на Исус Христос и апостол Павел:

„Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън.  И тъй, от плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата“ (Матей 7:19-21).

„Затова, царю Агрипо, не бях непокорен на небесното видение; но проповядвах първо на юдеите в Дамаск, в Ерусалим и в цялата юдейска земя, а после и на езичниците, да се покаят и да се обръщат към Бога, като вършат дела съответствени на покаянието си“ (Деяния 26:19-20, курсивът е мой).

Писанието строго осъжда всеки опит за приписване на някакви заслуги за правилно стоене пред Бог заради извършени добри дела, но покаянието и вярата са резултат от свръхестествената преобразяваща работа на Духът на Бога (Галатяни 3:10). Това дело на благодат винаги ще изявява себе си чрез преобразяване на живота на вярващия и принасянето на плод. Както Господ Исус Христос постановява в проповедта на планината, тези, които истински са се покаяли и повярвали, ще бъдат познати по „плодовете им“ (Матей 7:16-20).  Това не означава, че истински покаялият се винаги ще живее в перфектно съгласие с Божията воля без следа от неподчинение. Нито пък намеква, че той винаги ще носи изобилен плод както благословения човек от Псалм 1:3:

„Ще бъде като дърво посадено при потоци води,

Което дава плода си на времето си,

И чийто лист не повяхва.“

Но означава, че той ще е в съгласие с  Божиите заповеди и едно просто, практическо подчинение ще бележи живота му. Тези, които твърдят, че са се покаяли, без да имат плодовете, които абсолютно сигурно трябва да последват, би трябвало да се усъмнят в истинността на своята изповед и правилно стоене пред Бог.

 

Продължаване и задълбочаване делото на покаяние

Последната характеристика и окончателния тест за истинността на покаянието, е неговото продължаване и растеж в живота на вярващия. Чрез делото на освещение на Святия Дух,  Бог, Който е започнал едно дело на покаяние в нас, ще го довърши; Той ще го наблюдава, за да съзрява и се задълбочава през живота ни (Филипяни 1:6). Тази истина е разкрита в самото начало на Христовото поучение, записано в Евангелието от Марк: „… Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието“ (1:14-15). В оригиналния гръцки текст, заповедите за покаяние и вяра са написани в продължително време. За да бъде разбрано правилно Христовото предупреждение, би трябвало да се преведе по следния начин: „Времето се изпълни, и Божието царство наближи, затова живейте живот на покаяние и вяра в благовестието.“

Доказателството, че един човек се е покаял истински за спасение е, че той продължава да се покайва през целия си живот. Въпреки, че може да се бори с плътта, измамата на греха и закоравяването на сърцето, покаянието ще бележи неговия живот. Поради тази причина, в някои части на света, истинските християни биват наричани с прозвището „каещите се“, защото техният живот е маркиран от едно постоянно задълбочаващо се, постоянно растящо и постоянно оформящо характера покаяние.

Тази истина ни е представена в Проповедта на планината, когато Христос заявява: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“ (Матей 5:4). В този стих, фразата „скърбящите“ показва продължително действие. Христос не произнася благословение за тези, които случайно или моментно скърбят, но за тези, чийто живот е белязан от скръб. Въпреки, че Христовите думи не се нуждаят от друго потвърждение, те са подкрепени и от Писанията. Господ заявява тази истина и чрез пророк Исая: “..на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом, и който трепери от словото Ми“ (Исая 66:2).

Често пъти, в съвременното християнство, покаянието се свързва с нещо, което те връхлита или се случва само в този момент, с което се приключва веднъж завинаги. Но това е обратно на библейското виждане за покаяние. Всъщност, доказателството, че един човек се е покаял истински за спасение е, че той продължава да се покайва и до ден днешен, и че неговото покаяние все повече се задълбочава и нараства от момента на неговото обръщение.

Едва ли има някой, който да отрече, че живеем във време, в което светския и религиозния човек изглежда вървят ръка за ръка в преследването на една и съща цел: щастие в този живот. Следователно, голямото табу в културата и съвременното християнство е, да се споменава каквото и да било, което може да се накърни нечия гордост, да нарани нечии чувства, или да подкопае нечие самочувствие. Хората не само не трябва да търсят християнската благодат на покаянието, съкрушението и скръбта, но трябва да ги избягват на всяка цена. Поради тази причина, много сред божиите деца се препъват в християнския си живот. Те не стигат до разбирането, че покаянието не е само жизненоважната първа стъпка към спасението, но е и единственият катализатор на истинска радост.

По време на покаянието, човек започва да вижда Бог и себе си както никога преди. Това велико откровение за Божията святост и праведност води до велико откровение за себе си, което в резултат води до покаяние и съкрушение поради греха. Въпреки това, вярващият не е оставен в отчаяние, тъй като същевременно му се открива благодатта на Бога в лицето на Христос, което довежда до неизразима радост. Този цикъл се повтаря през целия християнски живот. Колкото повече години минават, християнинът вижда повече от Бог и повече от себе си, което води до по-голяма и по-дълбока съкрушеност. В същото време, християнската радост пораства в същата степен, защото е пряко свързана с нарастващото разкриване на любовта, благодатта и милостта на Бог в личността и делото на Христос. Не само това, но християнинът се учи да разчита все по-малко на себе си и все повече на завършеното дело на Христос. В резултат, неговата радост не само нараства, но става по-постоянна и стабилна. Той оставя доверието в плътта, което е идолопоклонство и се оставя на добродетелите и заслугите на Христос, което е истинското Християнско благочестие.

 

ВТОРА ГЛАВА

Призив за вяра

 

„ Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието.”

Марк 1:14–15

 

„А сега и независимо от закон се яви правдата от Бога, за която свидетелствуват законът и пророците,  сиреч правдата от Бога, чрез вяра в Исуса Христа, за всички [и на всички], които вярват; защото няма разлика.“                                         Римляни 3:21–22

 

„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат.“ 

                                                                                               

Призивът за вяра или вярване стои неизменно до призивът за покаяние като жизненоважен елемент на всеки истински евангелски призив. Поради тази причина е необходимо да имаме правилно разбиране за неговата същност и изява в истинското обръщение.

БИБЛЕЙСКА ТЕРМИНОЛОГИЯ

В Стария завет, думата вярвам, идва от еврейска дума, която означава „да си твърд, да уповаваш, да си сигурен или убеден за нещо.“ Битие 15:6 казва, че Аврам „повярва в Господа; и Той му го вмени за правда.“ Това е – Аврам стоеше твърдо и уповаваше на Бог за това, което му беше обещал. Същата тази идея е отразена в прочутото изявление на Авакум, че „праведният ще живее чрез вярата си“ (Авакум 2:4), където думата вяра е преведена от еврейската дума, която изразява твърдост или устойчивост. В Стария завет, да вярваш в Бог е означавало да си сигурен в това, което Той е обещал, да се доверяваш без колебание и да стоиш твърдо, с упование в Неговото слово.

В Новия завет думата вярвам е преведена от гръцка дума, която означава „да приема нещо за вярно и в такава степен да бъда убеден в истинността му, че да положа своето доверие в него“. Новозаветните писатели са избрали тази гръцка дума като най-подходяща за изразяване на пълнотата на еврейската представа за вяра като увереност в характера и обещанията на Бог.

БИБЛЕЙСКА ДЕФИНИЦИЯ

Голямо благословение и изява на божествена мъдрост е, че Писанията не представят вярата като някаква загадка или да оставят на нашето въображение да си представим какво означава. Напротив, в Писанията, Бог ни е дал категорично определение на вярата, придружено с множество примери и илюстрации, с които да изясни нейното значение. Авторът на Посланието към Евреите е съчинил най-кратката от тези дефиниции: „А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме,  убеждения за неща, които не се виждат“ (Евреи 11:1).

Думата увереност идва от гръцка дума, която се отнася до това, което се поставя под нещо друго като основа или фундамент. Означава непоколебимост на ума, твърдо решение, доверие или  сигурност. Думата убеждение идва от гръцка дума, която означава убеденост за истинност по отношение на нещо. В светлината на значението на тези думи, бихме могли да дефинираме библейската вяра като християнската сигурност или увереност, че това, за което се надява е или ще стане реалност, както и убеждението или увереността, че това, което не е видял, наистина съществува.

Тази дефиниция на вярата,  съчинена под ръководството на Святия Дух, поставя пред нас два основни въпроса: Как бихме могли да имаме увереност за нещо, за което се надяваме? Как може да сме убедени или сигурни в нещо, което никога не сме виждали? Ако тези два въпроса останат не отговорени, те биха въвели един искрен вярващ в предположения, или пък биха дали повод на скептиците да определят вярата като нищо повече от самозалъгване. Въпреки, че един лунатик може да е напълно сигурен, че е Лорънс Арабски, както и че изгубеният континент Атлантида се намира точно под неговата къща, неговата лична убеденост не прави това истина. Как тогава християнинът може да има увереност в спасението, за което се надява и как би могъл да е сигурен в духовни реалности, които не е виждал? Отговорът на тези два много важни въпроса се намира в посланието на апостол Павел към църквата в Рим. Взимайки предвид реакцията на остарелия Аврам на обещанието за син, той пише, че патриарха е бил „уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да го изпълни“ (Римляни 4:21).

В този текст намираме два елемента, които правят библейската вяра нещо различно от предположение или самозаблуда. Аврам е бил напълно сигурен, че ще има син, само защото е знаел, че Бог Го е обещал, и е вярвал, че Бог е едновременно верен и в състояние да го осъществи. Когато Авраам е гледал тялото си, е виждал, че неговата способност е равна на смърт, бидейки почти на сто години. Гледайки тялото на жена си, Сара, той е разбирал, че зачеването и раждането по естествен начин са невъзможни. Въпреки това, Бог е обещал на Аврам син и той „не се усъмни чрез неверие, но се закрепи във вяра, и даде Богу слава“ (Римляни 4:20). От този пример с Аврам, научаваме пет важни истини за природата на библейската вяра:

  1. Може да имаме увереност в това, за което се надяваме, защото Бог го е обещал в Своето Слово.
  2. Може да имаме убеждение, че неща, които не сме виждали, са истински, защото Бог ги е открил или направил познати за нас чрез Словото Си.
  3. Липсата на увереност в това, което Бог е обещал или разкрил в Словото Си, е неверие.
  4. Сигурността за нещо, което Бог не е обещал, е предположение.
  5. Истинската библейска вяра не се основава на чувства, емоции или човешка мъдрост, но на това, което Бог ни е открил в Словото Си.

Преди да продължим, трябва да отговорим накратко на онзи скептик, който би оспорил нашите разсъждения с един съдбоносен аргумент: ние приемаме за даденост, че Библията е Словото на Бог. Как бихме могли да знаем, че тази книга, която наричаме Свещените Писания, е Божието непогрешимо откровение към човечеството, и как бихме могли да бъдем сигурни, че неговите обещания се отнасят точно за нас? Отговорът на тези въпроси е двузначен. Първо, отнасяме се към себедоказващата се слава на Библията. Множеството пророчества и прецизно точното им  изпълнение са необяснима част за една свръхестествена намеса. Нещо повече, тя предлага единственото разумно обяснение за човешкото състояние и съществуването на злото. Историята доказва, че всичко, което тя казва за човека е вярно.

Второ, трябва да се отнесем към работата на Святия Дух, без която вярата е невъзможна. Една огромна част от християните идват до вяра в Христос без намесата на апологетиката. Нещо повече, повечето хора, които са умрели като мъченици за вярата си, не биха могли да дадат никакво обяснение на надеждата, която имат в себе си чрез класическите аргументи на апологетиката. В такъв случай, каква е основата на тяхната вяра в Библията и благовестието? Отговорът е, съживителното и просвещаващо дело на Святия Дух. Християните вярват, че Библията е Божието Слово, защото Святият Дух им го е открил. Както е в случая на Лидия от Тиатир, Господ отваря християнското сърце в отговор на вярата в Словото (Деяния 16:14).

Това е причината един див туземец в най-отдалечената част на света да умре като мъченик, вместо да се отрече от Писанията. Той знае, че са истина и заслужават за тях да се умре, защото Бог му го е изявил. Този необразован, беззащитен туземец има увереност в спасението, за което се надява и абсолютна убеденост в духовните реалности, които никога не е виждал, защото Бог го е научил чрез съживителното и просвещаващо дело на Святия Дух.

В тази истина се намират едновременно и красотата, и скандалността на християнството. Въпреки, че апологетиката е крайно полезна в евангелизма и укрепването на християнската вяра, нашата вяра не зависи от способността ни да отговорим на всички въпроси или да опровергаем скептиците. Ние вярваме в Библията и благовестието, „защото Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово“ (2 Коринтяни 4:6). Тази истина дава сигурност на проповедника в защита на благовестието, знаейки че колкото и добри аргументи да използва, евангелието само по себе си е Божия сила за спасение (Римляни 1:16).

 

ВЯРА В ХРИСТОС

За да станем приемници на Божието велико дело на спасение, ние не само трябва да се покаем за греховете си, но и трябва да повярваме или да се доверим на това, което Бог е направил чрез Своя Син. Трябва да  изоставим всякаква друга увереност в каквото и да било, и да положим доверието си изключително и само в личността и делото на Исус Христос, Неговата смърт на кръста за нашите грехове и Неговото възкръсване от смъртта. Ние трябва да вярваме, че това, което Той е направил, Го е направил за нас, че сме били помирени с Бог и ни е даден вечен живот в Него.

Важно е да разберем, че както Бог заповядва на всички хора навсякъде да се покаят от своите грехове, Той също така заповядва на всички хора навсякъде да повярват в Неговия Син (Деяния 17:30). В своето първо послание, апостол Йоан пише: „И Неговата заповед е това: да вярваме в името на Сина Му Исуса Христа“ (1 Йоан 3:23). Когато множеството пита Исус какво да направи, „за да вършим Божието дело“, Той отговаря: „Това е Божието дело, да повярвате в Този, Когото Той е изпратил“ (Йоан 6:28-29). Също така е важно да се разбере, че хората могат да се подчинят на заповедта да повярват в Исус Христос, само ако изключат възможността за каквато и да било друга вяра. Да вярваш, че Исус е Спасител на света, е да не вярваш на всички други, които правят подобно изявление. Това е възможно най-скандализиращата претенция на християнската вяра. Един човек не може да претендира, че има спасителна вяра в Христос като Спасител, без абсолютното отричане на всякаква друга вяра. Истинската вяра не вярва в Исус Христос като един Спасител, а като единственият Спасител.

Тази претенция не е тесногръда измислица на радикален фундаментализъм, но по-скоро намира своя произход в ученията на Христос и Неговите апостоли. Исус посочва Себе Си и заявява: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). Апостол Петър също толкова смело застава пред Синедриона и заявява: “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12). Апостол Павел увещава младия Тимотей да върши делото на благовестител и да понася страдания като добър войник на Исус Христос (2 Тимотей 2:3, 4:5), знаейки че „има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус“ (1 Тимотей 2:5). Основавайки се на тези стихове, не е нечестно или супер критично да се каже, че всеки който служи на благовестието и не е отрекъл всякаква друга възможност за спасение, освен чрез Исус Христос, се отрича от вярата. Той носи върху себе си ужасяващата  заплаха за съд: „Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Отца Си, Който е на небесата“ (Матей 10:33). Бог е осигурил една единствена нишка, чрез която можем сигурно да влезем във вечността: Христос и Неговата кръвна смърт на кръста на Голгота. Да повторим думите на апостол Петър: „И чрез никой друг няма спасение“ (Деяния 4:12). Само това благовестие има Божието одобрение.

 

 

ВЯРА ЗА ПРОСЛАВА НА БОГА

В Римляни, апостол Павел прави една проникновена забележка, касаеща резултата или изявата на истинската вяра. Той пише: „относно Божието обещание, (Авраам) не се усъмни чрез неверие, но се закрепи във вяра, и даде Богу слава“ (Римляни 4:20, курсивът е мой). Видно е, че вярата на Аврам не само прославя Бога чрез преклонението, което я съпътства, но също така, че неговата вяра сама по себе си носи слава на Бога. Ключът за разбиране на тази истина се намира в книгата Евреи. Писателят ни казва: „А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят“ (Евреи 11:6).

Нашата вяра е угодна на Бога и му носи слава, защото е лично изявление, касаещо съвършенството и цялостта на Неговия характер. Когато отговорим с вяра на Божието Слово, ние показваме, че имаме възможно най-голямата увереност във всичко, което Бог казва за Себе Си. Да Му вярваме, е да даваме лично свидетелство пред хората и ангелите, че Той е Бог на верността и без неправда; че Неговото дело е перфектно и всички Негови пътища са справедливи; че Той пази завета и милостта си към хиляди поколения; и че за Него е невъзможно да лъже (Числа 23:19; Второзаконие 7:9; 32:4; Тит 1:2; Евреи 6:18). От друга страна, неверието е пряко оскърбление на характера на Бог. То хвърля съмнение върху делата Му в миналото и поставя под въпрос съвършенството и цялостта на Неговия характер в настоящето: Наистина ли Той съществува? Наистина ли възнаграждава тези, които Го търсят? Наистина ли Той е дал такова обещание? Такива въпроси подлагат Божиите изявления на човешката преценка. Те излизат от сърцето на дявола и са същите, които са довели до смърт нашите първи родители (Битие 3:1–6; Йоан 8:44). Да не вярваш на Бог, е да поставяш под съмнение това, което Той е, но да вярваш в Него, е да потвърдиш Неговото свидетелство по отношение на Себе Си и така да му донесеш слава.

По отношение на благовестието, тази истина има значителни последици. Бог е сложил печата Си върху всички Свои дела в историята и ги е потвърдил чрез множество велики и неоспорими доказателства. Въпреки това, Бог е дал Своето най-велико свидетелство чрез Своя Син. Така че този, който вярва в Неговия Син, вярва в Бога и върши Неговата воля, но този който не вярва в Сина е направил Бога лъжец и е Негов враг. Апостол Йоан пише:

„Ако приемаме свидетелството на човеците, свидетелството на Бога е по-важно; защото това,     което Бог заявява, е туй, че Той е свидетелствувал за Сина Си.

Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва Бога, направил Го е  лъжец, защото не е повярвал свидетелството, което Бог е свидетелствувал за Сина Си.

И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му.

Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот“ (1 Йоан 5:9–12).

Воден от Святия Дух, Йоан показва неопровержима логика. Първо, той разисква върху правдоподобността на човешкото свидетелство спрямо Божието. Писанието декларира, че всички хора са лъжци (Римляни 3:4), но Бог „не е човек та да лъже, Нито човешки син та да се разкае“ (Числа 23:19). В такъв случай, ако ние всекидневно вярваме на човешкото свидетелство, колко повече би следвало да вярваме на Божието свидетелство? Второ, Йоан потвърждава, че Бог наистина е дал свидетелство по отношение на Своя Син и свидетелството Му е това: че всичко, отнасящо се до спасението, взаимоотношенията с Бог и вечният живот, се намира единствено в Исус Христос. Най-накрая, Йоан идва до своето радикално и неопровержимо заключение, че всеки, който не признава Сина, няма никаква надежда за вечен живот, и че всеки, който не вярва в Сина, прави Бога лъжец. Отделени от Исус Христос, хората нямат нищо общо с Отец също. Това е и свидетелството на апостолското християнство: “Никой, който се отрича от Сина, няма нито Отца; а който изповядва Сина, има и Отца“ (1 Йоан 2:23).

В такъв случай, ние удовлетворяваме Бог и Го прославяме, като вярваме, уповаваме и разчитаме на абсолютно всичко, касаещо най-великото свидетелство, което Той ни е дал: че Исус от Назарет е Неговият възлюбен Син, в Когото Той благоволява; че Той е Пътят, Истината и Живота, и че никой не идва при Отец, освен чрез Него (Матей 3:17; 17:5; Mарк 9:7; Йоан 14:6; 2 Петрово 1:17). Всеки, който вярва и изповядва тези неща относно Сина, едновременно удовлетворява Бог и носи слава на Неговото име. Всеки, който отказва да вярва, прави Бога лъжец и губи каквато и да било възможност за вечен живот.

КРАЙ С УПОВАНИЕТО НА ДЕЛА

В момента, когато и най-малката частичка или най-малкото лично дело се прибави или смеси с доктрината за спасението, християнството се превръща в религия на делата, оправданието става нещо, което може да се заслужи, Бог става длъжник на хората и те започват да се хвалят с делата си пред Него. Ето защо апостол Павел полага всичките си усилия в своите послания, за да подчертае поквареността на човешката природа и да докаже нейната абсолютна невъзможност да угоди на Бог чрез плътта. Той би желал „да се затулят устата на всекиго, и цял свят да се доведе под съдбата на Бога“ (Римляни 3:19). Само тогава хората биха могли да отвърнат очи от себе си и да погледнат към Бог с вяра. Само тогава те биха престанали да уповават на делата и да се оставят в ръцете на милостта. Само тогава упованието в себе си би станало упование в Бога. „Както е писано, „който се хвали, с Господа да се хвали“ (1 Коринтяни 1:31).

В Римляни 3 глава, Павел представя тези истини с вдъхновяваща яснота. В първите две трети, той насочва усилията си да докаже, че всички хора са грешни и са в положение на осъдени пред праведния Бог и Неговия закон (Римляни 3:1–20). След това прехвърля вниманието си към делото на Христос на кръста и Голгота, и излага пред нас най-грандиозните истини, записани в Библията. Той изобразява Христос като велик Изкупител, Който понася греховете на Своите хора, изтърпява гнева на Бога вместо тях и прави възможно праведния Бог да оправдае грешните хора, без да изневери на собствената Си праведност (Римляни 3:21–26). Най-накрая, Павел заключава, възкликвайки: “И тъй, къде остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? Чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона“ (Римляни 3:21-26).

Павел приключва разсъжденията си със следния риторичен въпрос: „Къде остава хвалбата?“ Преди някой да вдигне ръка, той отговаря на собствения си въпрос с възклицание, което демонстрира непреклонна твърдост и възможно най-голяма убеденост: „Изключена е“. Това може да се преведе също и: „била е изолирана или отстранена“. Тук Павел използва свършено време, за да покаже, че темата за уповаването на дела като средство за спасение е била напълно и по безусловен начин отстранена, за да се избегнат всякакви по-нататъшни спорове по този въпрос. Като че ли Павел казва: „Поради дела? Даже не си го и помисляйте, оставете се от всеки спор по тази тема. Това е било изключено веднъж завинаги като възможност за правилно стоене пред Бог.“

Важно е да се отбележи, че не всякакъв вид хвалба е изключена, а само тази, която касае човешки усилия. Въпреки, че няма никакво място за хвалба поради дела или дори поради нашата вяра, има почва и място за хвалба в Бог и Неговата благодат. Когато бъдем попитани за „причината за нашата надежда“ (1 Петрово 3:15), трябва категорично да декларираме: “Тя е изцяло по благодат“! Били сме предопределени за осиновяване от Самия Бог, благодарение на Неговата воля, за хвала и слава на Неговата благодат, чрез която ни е приел във Възлюбения Си (Ефесяни 1:5-6).

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой“ (Ефесяни 2:8-9).

„Не нам, Господи, не нам,

Но на Своето име дай слава,

Заради милостта Си

и заради верността Си“ (Псалм 115:1).

По природа, хората са пълни със суета, високо мнение за себе си и самохвалство. Духът на Ламех и Аман живее във всички нас (Битие 4:23–24; Eстир 5:11). Ние се хвалим с мъдростта си, силата и положението си, и не си даваме сметка, че сме въздух под налягане, съществуванието ни е като пара, мъдростта ни е глупост, а праведноста ни е като мръсна дрипа (Исая 2:22; 64:6; Яков 4:14). Поради тази причина, пророк Еремия ни предупреждава:

„Така казва Господ:

Мъдрият да не се хвали с мъдростта си,

Силният да не се хвали със силата си,

И богатият да не се хвали с богатството си;

Но който се хвали нека се хвали с това,

Гдето разбира и познава Мене,

Че съм Господ, Който извършвам милост, Правосъдие и правда на земята;

Понеже в това благоволя, казва Господ“ (Еремия 9:23-24).

Според Писанията, хората никога не са имали причина за самохвалство. Каквото и да е благородно нещо, което биха могли да постигнат, може да бъде преписано единствено на Божията благодат. Каквато и грешка или слабост да имат, тя си е тяхно дело. Ето защо това, заради което си струва да се хвалят, не е от тях, а това, което е тяхно, не заслужава никаква хвалба. Това е особено вярно по отношение на спасението и правилното стоене пред Бог. Всеки човек, който е разбрал нещо от Божията праведност и собствения си грях, би трябвало да заключи: “човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона“ (Римляни 3:28). Думата заключавам, идва от гръцката дума, която означава „да разчета да пресметна, да разсъдя или да заявя“. Правилното  разчитане на това, което съдържа сърцето ни, както и правилното пресмятане на нашите качества и недостатъци, би трябвало да доведат всеки един от нас до извода, че ако спасението е по дела на закона, то ние сме без всякаква надежда. И най-слабото откровение за нашата греховност в светлината на Божията праведност, би трябвало да ни накара да се присъединим към хора на отчаяните, които има същия болезнен бегъл поглед за себе си в светлината на Божията слава:

Йов: „Слушал бях за Тебе със слушането на ухото,

Но сега окото ми Те вижда;

Затова отричам се от думите си,

И се кая в пръст и пепел“ (Йов 42:5-6).

Исая: „Горко ми, защото загинах;

понеже съм човек с нечисти устни,

и живея между люде с нечисти устни,

понеже очите ми видяха Царя,

Господа на Силите“ (Исая 6:5).

Павел:“ Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Римляни 7:24).

Грешникът трябва да дойде до онази жизнено важна критична точка, в която да види, че е абсолютно лишен от заслуги за спасение, и че колкото и да търси, няма да открие в себе си никаква надежда за такова. Само тогава той ще се обърне към благодатта и ще призове милостта. С други думи, всички ние би трябвало да се присъединим към групата на бирниците и грешниците, ако очакваме да бъдем спасени (Лука 18:13–14). „Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва“ (Галатяни 3:10), но благословен е този, на когото Бог вменява правда без дела:

„Блажени ония, чиито беззакония са простени,

Чиито грехове са покрити;

Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“ (Римляни 4:7–8).

Истинското познание за Бог и себе си е жизнено важно в покаянието на грешника, но също така е еднакво важно и в последващото освещение на светията. Вярващият трябва да продължи в опознаването на Бог и себе си, докато стане толкова убеден в благодатта, че да бъде отвратен от най-малкото предположение, че спасението може да бъде в резултат от собствените му качества, заслуги или набожност. Всъщност, това е една от най-големите цели и резултати на Божието дело на освещение в живота на вярващия. През целия курс на живота ни, Той дирижира всичко така, че да унищожи нашата себеправедност и самоувереност, за да можем да се осланяме единствено на добродетелите на личността на Христос и заслугите от Неговото съвършено дело на Голгота. Той прави това за Своята слава и за наше добро. Духовната ни битка и плодотворност зависят от тази вътрешна промяна от самоувереност към разчитане единствено на Бог. Пророк Еремия го казва по следния начин:

Проклет да бъде оня човек, Който уповава на човека,

И прави плътта своя мишца,

И чието сърце се отдалечава от Господа.

Защото ще бъде като изтравничето в пустинята,

И няма да види, когато дойде доброто,

Но ще обитава в сухите места в пустинята,

В една солена и ненаселена страна.

Благословен да бъде оня човек, Който уповава на Господа,

И чието упование е Господ.

Защото ще бъде като дърво насадено при вода,

Което разпростира корените си при потока,

И няма да се бои, когато настане пекът,

Но листът му ще се зеленее,

И не ще има грижа в година на бездъждие,

Нито ще престане да дава плод (Еремия 17:5-8).

В заключение, аз съм поразен, виждайки как хора от една и съща общност реагират различно на послание, което набляга на човешкото падение, липсата на спасителни заслуги по дела и тяхната отчайваща нужда от божествена благодат. Някои са съкрушени, други се засягат, а трети са открито ядосани, че такива сурови думи могат да бъдат произнесени по отношение на техните благочестиви усилия. Обаче, все още има хора от тези общности, които чуват същите истини и се изпълват с радост и веселие поради Божията добрина. Колкото по-черни проповедникът ги представя, толкова по-радостни стават те, а тяхната хвала по-голяма. Каква е разликата между тези две групи? Тези от първата група са поставили своята увереност в плътта и се хвалят със собствените си качества и заслуги. Тези от втората група са „обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта“ (Филипяни 3:3). Те са доволни, когато тъмнината в тях бъде извадена на показ, за да може Христос и Божията благодат да бъдат издигнати. Те знаят, че в тъмнината на тяхната нощ, звездите на Божията благодат да се виждат по-ясно.

 

ТРЕТА ГЛАВА

Повярвай и изповядай

 

А правдата, която е чрез вяра, говори така: „Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? Или: Кой ще слезе в бездната сиреч да възведе Христа от мъртвите?“ Но що казва тя? Казва, че „думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти“, сиреч думата на вярата която проповядваме.  Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш.   Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.

Римляни 10:6–10

 

Това е може би един от най-красноречивите и важни пасажи в Библията във връзка с това какво трябва да направи човек, за да бъде спасен (Деяния 16:30). През вековете християнство, той е служил като източник на успокоение за всички, които вярват, както и като защитна стена срещу почти непрекъснатите спънки на всяко лъжеучение, което иска да смеси делата с вярата по отношение на спасението. Човек не може да спечели спасението чрез каквито и да било доблестни дела или благородни поклонения, но чрез призив с вяра в името на Господа.

НОВО СЛОВО

В първите пет стиха на Римляни 10 глава, апостол Павел излага на показ най-голямата теологична грешка на мнозина в израелската нация. Въпреки че имат ревност за закона, те не търсят правилното стоене пред Бог чрез вяра в изкупителното дело на Неговия Син. Вместо това, те търсели праведност чрез сурово и мъчително подчинение на закона (Римляни 10:1-3). Павел противопоставя техния грешен възглед, декларирайки, че съвършеното спасително дело на Христос бележи края на всякакви опити да се установи човешката праведност пред Божията въз основа на човешки усилия или заслуги (Римляни 10:4).

Законът поставя пред падналото човечество изисквания, които те не могат да постигнат, за „да се въздигнат до небесата“ или „да слязат в бездната“. Вярата е нещо абсолютно различно. Тя не изисква никакви героични подвизи или невъзможни религиозни действия. Вместо това, тя призовава човека да разпознае своето „безпомощно състояние“ и да се остави на личността и постиженията на Христос. Това е причината, поради която апостол Павел уверява християните в Рим, че всичко, което се изисква от тях за правилно стоене пред Бог им се вменява чрез тяхната вяра в „словото“ на благовестието, което е било „приближено“ до тях чрез апостолското проповядване. Те могат да си почиват сигурни в своето спасение, защото са повярвали в сърцата си на благовестието, което им е било проповядвано и те искрено са признали Исус като Господ.

НЕПРАВИЛНО ТЪЛКУВАНЕ НА ТЕКСТА

Този пасаж с право се е превърнал в един от най-известните и най-използваните сред съвременните благовестители и тези, които искат да споделят вярата си с другите. Но какво наистина означава и как би трябвало правилно да се приложи в благовестието? Може ли един човек да изпълни тези библейски изисквания за вяра и изповед, просто като вземе решение да следва  Христос, изричайки молитва за покаяние, или пък изповядвайки Христос пред общност от утвърдени християни? За да отговорим на тези въпроси, трябва да разгледаме думите на Павел в техния правилен контекст и да определим точното значение на неговия език. Ние трябва да внимаваме да не приемем, че един текст означава нещо определено или трябва да се използва по определен начин, само защото нашите съвременници държат на общоприетото тълкувание и приложение на текста. Доста често приемаме, че разбираме един текст, защото сме получили тълкувание от хора, в които не се  съмняваме и затова не задаваме въпроси. Все пак, ако някой реши внимателно да разучи текста, „за да види дали това е вярно“, наивната верига на доверие често се къса (Деяния 17:11). В такъв случай, бихме направили добро на себе си, ако си зададем следния въпрос: „Дали апостол Павел е написал този текст, за да ни даде една молитва за покаяние или е имал съвсем друга цел?“

В съвременното благовестие, молитвата за покаяние се е превърнала в основния начин за приканване на хората към Христос, гарантирайки им чрез нея сигурност в спасението. Тя се намира на гърба на повечето благовестителски брошури и се чува в края на много благовестителски проповеди. Обикновено включва следните елементи: търсещият се води до изповед, че е грешник, и признание, че не може да се спаси сам. След това е воден да признае, че Исус е умрял за неговите грехове и е възкръснал от смъртта. Впоследствие е насърчен да помоли Исус да дойде в сърцето му и да стане негов Спасител. След това му се обещава, че е ако е бил искрен в тази молитва, е спасен. Накрая е уверяван, че дори някога да се усъмни в своето спасение, трябва да заложи на този момент, когато се е молил с тази молитва и е признал Христос.

Въпреки, че има някаква истина в тези елементи, също така са налице и няколко сериозни възражения, които трябва да повдигнем срещу този метод за приканване на грешници към Христос. Първо, такъв случай няма в Библията. Това не е правено от Христос, апостолите или първите християни. Второ, той е бил непознат на повечето църкви в историята. Това е скорошно изобретение. Трето, има опасност да превърне благовестието в символично изявление. Множество индивиди, които не показват никакво доказателство за обръщение, имат себе си за спасени, само защото по някое време в живота си са взели решение за Христос и са повторили молитвата за покаяние. Въпреки, че християните, които използват молитвата за покаяние в благовестието, не са имали намерение да се получи така, това е съкрушителния резултат от този метод. Четвърто, това почти измества библейската покана за покаяние и вяра. Поразително е, че библейските примери за приканване на хора към Христос са фактически игнорирани за сметка на съвременния метод. Пето, това се е превърнало в основната и често пъти единствена основа за сигурност в спасението. И ето ти  – много хора, които показват слабо или никакво свидетелство за Божието дело в своя живот, са били убедени или уверени, че са спасени, само защото някога в живота си са се помолили искрено с молитва за покаяние.

Това популярно приложение на Римляни 10:9, е противоположно на Павловата логика и цел. То изкривява едно от най-мощните учения на Библията върху sola fide (от латински “само чрез вяра”) и едно от най-великите обещания към Божиите хора. То също така се е превърнало в празен символ на вярата, който хората използват, за да дават фалшива увереност за спасение на безброй хора, които принасят малък плод на покаяние. Поради тези причини, е наложително да направим подробен преглед на този текст в светлината на неговия граматически и исторически контекст.

За да схванем нещо от Павловия замисъл и цел, би било полезно да разберем, че той говори едновременно за: събитие, което се случва само веднъж в живота на вярващия; и резултата или плода от това събитие, който продължава през целия живот на вярващия. С други думи, той говори за преживяването във връзка с покаянието на човека, както и за последващият плод от това обръщение, което е доказателството, че  е било истинско. Грешникът е оправдан и помирен с Бог от момента, когато истински е повярвал в Личността и изкупителното дело на Христос. Свидетелството, че той наистина е повярвал и е бил истински обърнат в този момент е, че той продължава с вярата и изповедта през всичките дни на живота си. Това не означава, че истинския вярващ е имунизиран срещу съмнения, свободен от провали или без спънки в растежа си към зрялост. Това обаче означава, че Бог, Който е започнал добро дело в него, ще продължи да го усъвършенства до последния му ден (Филипяни 1:6). Спасението е само по благодат чрез вяра (Ефесяни 2:8). Въпреки това, свидетелството за спасителна вяра е истинското и непрекъснато изповядване на господството на Исус Христос през целия живот на вярващия човек.

Тук лежи проблема със съвременното използване на този текст. Никой не може да отрече, че има много индивиди на улицата и по църковните скамейки, които вярват, че са спасени, защото някога в живота си по всеобщо възприетото мнение, са повярвали в сърцата си и направили изповед с устата си, но имат малотраен плод. Те живеят изцяло плътски и светски, без никакво проявление на безкрайната Божия сила, която според Писанията винаги съпътства спасението. Те обаче са непоколебими в убежденията си, защото някога в живота си са „взели решение“ и „са се помолили с молитвата за покаяние“. Служителите на евангелието, които признават спасението на такива индивиди, допълнително усложняват проблема. Те затвърждават убеждението им на базата на вероятно преживяване на обръщение, но не търсят доказателство за последващо дело на освещение или принасяне на плод. Изглежда, като че ли са забравили основополагащата истина на евангелието: истинската спасителна вяра се доказва чрез своето постоянство и плод, и че доказателството, че сме били спасени от проклятието на греха е, че сме спасени от силата на греха (Марк 13:13; Филипяни 1:6; Яков 2:18).

ДА ПОВЯРВАШ В СЪРЦЕТО СИ

В Римляни 10:9-10, апостол Павел казва, че си спасен, ако „повярваш в сърцето си“ и „със сърцето си“. Ако спасението ни зависи от такава вяра, то правилното тълкувание на тези две фрази са от решаващо значение. Преди да започнем каквато и да било дискусия, касаеща вярата, би било добре да си припомним, че демоните също вярват и треперят, но без връзка със спасението (Яков 2:19). Когато Исус започва да проповядва в Галилея, демоните, които обладавали един човек в синагогата, извикали: „Познавам Те Кой си, Светий Божий“ (Марк 1:24). Демонът от гадаринската земя се изразява дори по-точно, изповядвайки, че Исус е „Син на Всевишния Бог“ (Марк 5:7). Тоест, библията навежда на мисълта, че Сатана и демоните имат добро познание за личността и делото на Исус Христос и ги приемат като абсолютна реалност. Те знаят, че Той е Синът на Бога, че Е умрял на Голгота за греховете на Своите хора, и че е възкръснал отново на третия ден. Въпреки това обаче, тяхното знание и разпознаване на истините за Христос, не ги води до спасение. Те не са спасени според знанието на истината, но по-скоро са осъдени от него. Същата поквара се среща и сред хората.

Всяка ясна преценка на съвременния евангелизъм, би разпознала, че има много хора, които ходят по улиците и седят на църковните скамейки, които са „получили еднаква с нас скъпоценна вяра“ както демоните (2 Петрово1:1). Те знаят нещо за личността и делото на Христос и са направили някаква удобна за тях изповед. Въпреки това, има слабо доказателство за резултат от спасителното дело на Христос в живота им. Тяхната надежда за вечно спасение е основана върху едно искрено според тях решение, което са взели преди време – да „приемат Христос“ с една молитва. Служителите на евангелието, които би трябвало да разбират по-добре нещата, затвърждават тяхнато убеждение. Както демоните, те са загубени. Обаче, противно на демоните, те не го знаят.

Сега, след като разгледахме опасностите от фалшивата вяра, сме готови да изследваме истинската вяра от сърцето – тази, която не само разпознава истината за личността и делото на Христос, но се осланя на тези реалности и е преобразена от тях. В Писанията, сърцето се свързва с най-дълбоката вътрешност или същност на човека. Това е мястото, където се намират ума, чувствата и волята. В известен смисъл може да се каже, че сърцето е командната зала на това, което сме – каквото се случва там, се отразява на всичко останало. В такъв случай, е абсурдно да мислим, че един човек може да вярва „в“ или „със“ сърцето си, без това да има драматичен или дори драстичен ефект върху цялата му личност.

Да повярваме в сърцето си, че Бог е възкресил Исус от мъртвите, е да вярваме с цялата си същност, че всичко, което Исус казва за Себе Си е истина. Това не звучи толкова радикално, докато не обърнем внимание на някои от нещата, които казва:

  • Той е Вечният Бог и Създател на вселената (Йоан 1:1–2; 8:58–59).
  • Той е Животът и Светлината на всички хора (Йоан 1:4; 6:35; 8:12; 11:25).
  • Той е Единственият Спасител на човечеството (Йоан 8:24; 14:6; Деяния 4:12).
  • Той има абсолютен суверенитет над цялата вселена (Матей 28:18; Деяния 2:36)
  • Той ще определи съдбата на всички хора (Матей 16:27; 25:31–46).
  • Той е по-ценен от всички богатства на света взети заедно (Матей 16:26).
  • Провъзгласяването на Неговата воля и план е основната цел на вселената и животът на всеки отделен човек (Лука 6:46; 12:47).
  • Той трябва да бъде обичан повече от всички хора и неща (Лука 14:26).
  • Той трябва да бъде безпрекословно последван и да Му се подчиняваш напълно, независимо от цената (Матей 16:24–25; Лука 14:27–33).
  • Той ще съди служението на Своите хора и ще ги награждава според заслугите им (Матей 16:27; 2 Коринтяни 5:10).

Тези радикални претенции на Христос не допускат равнодушен отклик, нито пък може да вярваме в тях с  ума, волята и чувствата си, без това да има радикален, дори опустошителен ефект върху нашия живот. Невъзможно е за едно разумно същество да  възприеме тези истини и да не бъде забележително променен от тях. Самата същност на претенциите изисква коренна промяна на характера на човека и посоката в живота му.

Следователно, спасителната вяра не е  пасивно или частично упование в Христос, но доверие, което е активно и растящо. Чрез неспиращото дело на освещението, това упование би трябвало да обхване изцяло живота на вярващия. Доказателството за спасителна вяра не е, че някога просто сме „приели Христос“ чрез механичното повтаряне на една молитва, но че от момента, когато сме повярвали в благовестието, претенциите на Христос за Самия Него и Неговите изисквания спрямо нас започват да стават все по-голяма реалност в живота ни.

ДА ИЗПОВЯДАШ С УСТАТА СИ

След като хвърлихме бегъл поглед върху вярата в сърцето, нека обсъдим какво означава да изповядаш с устата си. На първо място да погледнем Римляни 10:9-10 и да уточним какво е изповед. Това не е просто изповед на вяра в Исус Христос, но е признание за Неговото абсолютно и вселенско господство. И така, доказателството, че човек е повярвал със сърцето си и вярва в спасителната сила на делото и личността на Христос е, да го е признал и като Господ.

Християнската история доказва, че нищо не би могло да бъде по-радикално или скъпоструващо от това да се признае  Kúrios Iesous, което е на гръцки „Исус е Господ!“ В римския свят е имало само един господ и неговото име е било Цезар. Дори споменаването на възможност да съществува някакъв друг господ е било държавна измяна, често водеща до изпращане в изгнание или екзекуция. В еврейската религия е имало само един Господ и Неговото име е било Яхве. Да се даде титлата „господ“ на някой друг е било богохулство и равно на смърт. Прочутия гръцки учен А.Т.Робертсън пише: „Никой евреин не би нарекъл Христос kúrios /господ/, ако наистина не му се е доверил като на такъв, защото в Септуагинтата думата kúrios се е използвала за Бог. Ако някой езичник не е спрял да почита императора като kúrios, той не би могъл да го направи също“. Робертсън продължава: „Споменава се за искане отправено към Поликарп, където той да казва Kúrios Kaisar /Цезар е господ/ и как той всеки път отговарял Kúrios Iesous /Исус е Господ/. За своята преданост платил с живота си. Съвременният човек би изрекъл „Господ Исус“ по несериозен, дори непочтителен начин, но никой евреин или езичник по онова време не би казал това, ако не го смята за истина“.

Ние се спасяваме само чрез вяра в Личността и делото на Христос, но доказателството, че нашата вяра е истинска, е изповедта на Господството на Исус Христос и нашата преданост към Него, дори когато такава изповед може да ни струва доста скъпо. Ранната църква е  страдала и умирала, защото вярно е изповядвала Исус като Господ и е отказвала да почита Цезар. И в днешно време християни понасят изтезания, затвор и смърт поради същата тази изповед. Дори в Западния свят, където има слабо или никакво физическо преследване, истинския вярващ е този, който се предава на господството на Исус Христос, вместо да живее по  стандартите на „настоящия нечист свят“ (Галатяни 1:4). Това има предвид и апостол Павел, когато пише: „Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш“ (Римляни 10:9).

Истинската вяра в Исус се проявява в действително покорство и открита изповед на Неговото господство, което се задълбочава с духовното съзряване на вярващия и става все по-силно, дори и в най-тежките обстоятелства. Най-силното доказателство за спасение е, че човек продължава да расте духовно в същата тази вяра и изповед. Коментирайки Римляни 10:9-10, известния шотландски баптист Робърт Хелдън (1764-1842), пише:

„Един човек става праведен, съвършено праведен, вярвайки в това, което Бог е казал за Своя Син. Но, доказателството, че тази вяра е истинска, се намира в откритото изповядване на Господа с уста във всичко, за което знаем Неговата воля. Изповядването на Христос е толкова необходимо, колкото и вярата в Него, но с друга цел. Вярата е необходима, за да се получи дара на праведноста. Изповедта е необходима, за да докаже, че този дар е получен. Ако човек не може да признае Христос, когато има риск с това да изгуби живота, характера, притежанията, свободата и всичко, което му е скъпо, той не вярва в Христос. Казвайки, че изповедта води до спасение, апостолът няма предвид, че тя предизвиква спасението или че без нея спасението не е пълно. Когато човек повярва в сърцето си, той е оправдан. Изповядването на Христос е резултат от вярата и ще бъде доказателство за нея в последния ден. Вярата, която обвързва грешника с праведността на Христос се изявява чрез изповед на Неговото име всред врагове или пред лицето на опасност“.

ИЗПОВЯДВАНЕТО В НЕГОВИЯ ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

За да разберем какво Павел е имал предвид, когато е писал за необходимостта от изповядване на Исус като Господ, би било полезно да разберем какво е означавало това за ранната църква. Едно писмо от Плиний Млади, губернатор на Витиния до римския император Траян (98–117), накратко описва как хора, обвинени, че са християни, са били разпитани и  как обвиненията срещу тях са били или потвърдени или отхвърлени: „Беше ми предоставена информация от анонимен източник, която съдържа обвинения срещу няколко човека, които след разпит отрекоха да са християни или някога да са били такива. Те повториха след мен молитва към боговете и извършиха религиозни ритуали с вино и тамян пред вашата статуя, като дори похулиха името на Христос…поради тази причина смятам, че е правилно да ги оправдая.“

Плиний пише за няколко човека, които очевидно са били фалшиво обвинени, че са християни. Като доказателство за тяхната невинност, те са призовали римските богове, извършили са поклонение на императора и са похулили името на Исус. Те са направили точно обратното на това, което Римляни 10:9-10 казва, че християните биха направили.

Въпреки, че съдържанието на писмото на Плиний ни дава пример за невинността по обвиненията в християнство на няколко човека, то също така ни дава доста ясна представа какво би станало, ако обвиняемите са били наистина християни. Представете си, че римските власти открият малка домашна църква и изправят хората в нея пред Римския съд. За да докажат или отхвърлят обвиненията срещу тях, те ги завеждат до малък олтар, където им заповядват да изпълнят няколко малки ритуала. Първо е трябвало да призоват римските богове. Второ е трябвало да изпълнят някакъв ритуал, с който да почетат императора и да докажат своята преданост към Цезар. И накрая им е било казано да похулят Христос, да отрекат Неговото господство или да го обявят за проклет. За ужас на това малко общество, двама от техните хора веднага са застанали пред олтара и са направили каквото им е било наредено. След като тези биват оправдани, следващия е заставен да коленичи и да се подчини. Треперещ от страх, той не само отказва да се преклони пред римските богове и Цезар, но отговаря „Kúrios Iesous“, „Исус е Господ!“. Той бива отведен насила, за да чака своята екзекуция или изгнание. Един по един, останалите правят същата изповед на вяра и тяхната съдба е определена. Въпреки, че това представлява един въображаем сценарий, архивите на християнската история доказват, че безброй вярващи са били изправени пред такъв тест, който са издържали с цената на живота си. Тяхното изпитване е доказало, че те са повярвали със спасителна вяра в сърцата си, защото са изповядали Исус като Господ дори пред лицето на смъртта.

ПРАВИЛНО ПРИЛОЖЕНИЕ

В светлината на истинското значение на Римляни 10:9-10 и какво е струвало изповядването на Христос за толкова много последователи на Исус през вековете, неговото масово използване в съвременния евангелизъм е  неоправдано. Да се предполага, че този текст е библейската основа за молитва за покаяние, което се съдържа в множество евангелизационни материали и проповеди, е сериозна заблуда. Заради това масово разпространено схващане, много непокаяни мъже, жени и деца имат почти непоклатима сигурност в своето вечно спасение, само защото по някое време в живота си са се съгласили с няколко библейски истини и са повторили една шаблонна молитва за спасение. Това не е последвано от никаква трансформация, никакво освещение, никакво отхвърляне на света, никакво желание за Христос. Би следвало да попитаме, както апостол Павел: „О, неразумни евангелисти, кой ви омая?“

Римляни 10:6-10 ни учи, че сме спасени единствено чрез вяра. Християните не печелят спасението чрез някакво героично дело или изтощително усилие, но го получават чрез вяра в личността и делото на Христос. Тези, които наистина вярват, отдавна са се отказали от всякакъв опит и всякакъв начин да установят собствена праведност. Те са се предали на Христос и разчитат на Неговата сила и заслуги.

Такава вяра в Христос не е временна, статична или незабележима, но е постоянна, динамична и очевидна. Това е така, защото спасението е дело на Бога за слава на Бога. Този, Който пръв е изработил спасителна вяра в сърцето на вярващия, ще се погрижи тя да устоява, да се задълбочава и изявява. Едно такова проявление ще бъде изповядването на господството на Исус Христос чрез думи и дела, независимо от цената!

И така, как би следвало ние да приемаме и прилагаме тези стихове? За вярващия, те трябва да бъдат постоянна утеха и предупреждение. Утеха, защото сме спасени само по благодат, единствено чрез вяра. Правилното ни стоене пред Бог не е резултат от наши неимоверни усилия или велики дела, но е резултат от Христовото огромно усилие и мощно дело на Голгота.  Предупреждение, защото едно от главните доказателства за спасителна вяра и истинско покаяние, е нарастващото господство на Христос в живота ни и нашата готовност да Го следваме, дори на най-високата цена. По отношение на евангелизирането и нашето отношение към търсещия, тези стихове трябва да се тълкуват по три начина. Първо, трябва да ги използваме, за да докажем на търсещия безполезността на делата и да го посъветваме да изостави всяка надежда, че може да придобие спасение чрез лични усилия или заслуги. Второ, трябва да ги използваме, за да го окуражим да вярва в Христос и търси спасение само в Него. Трето, търсещият трябва да ги използва като мерило за истинността на своята изповед. Той трябва да знае, че ако е наистина покаян, господството на Исус Христос ще става нарастваща реалност в живота му. Въпреки, че ще преминава през големи борби и ще преживява множество провали във вярата си, покорството и изповедта, неговата идентичност и цел по време на целия му живот, прогресивно ще нарастват под властта на Христос.

 

 

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Да приемеш Христос

 

„А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“.

Йоан 1:12

 

„Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“.

Откровение 3:20

 

Съвременният евангелизъм набляга на решението на човека,  шаблонната молитва за спасение и приемането на Исус Христос в сърцето. Тези стъпки така са се вкоренили в съвременния евангелизаторски ум, че изглежда почти невъзможно да се благовества без тях. Независимо обаче от тяхното световно разпространено приемане, трябва да запитаме себе си дали тази методология е действително библейска. Тъй като Йоан 1:12 и Откровение 3:20 са най-често цитираните стихове, на които се крепи библейската обосновка за този вид съвременна евангелизация, би било полезно да изследваме всеки от тези текстове внимателно в тази и следващата глави.  Подкрепят ли те този метод на евангелизиране, който убеждава хората, че са спасени, само защото някога са взели решение да следват Христос, отворили са сърцата си по своята воля и са приели Христо чрез молитва?

Преди да разнищим текстовете, нека още веднъж да наблегнем на сериозността на тези усилия. Мнозина ще се съгласят, че най-разпространената поквара сред западните евангелисти са празните изповеди и потресаващата плътщина. Има милиони хора, убедени, че са спасени, само защото са последвали  „правилните стъпки“ но въпреки това продължават да живеят светски, без и най-малко желание за Божиите неща. Каква е причината? Толкова ли е слабо спасението, че да няма никакъв ефект върху човека, след като той не може да следва Христос с доживотно ученичество и отговорност? Или има друга причина: че много от предполагаемите обръщенци не са въобще покаяни? Дали би могло нашата липса на познание на евангелието да доведе до унищожението на милиони хора? Дали неволно сме станали като старозаветните пророци, които са изцелявали хората свръхестествено с думите: „Мир, мир! а пък няма мир“ (Еремия 6:14). Трябва добре да запомним, че не проповядваме библейско евангелие, ако не отправяме библейска покана.

 

ДА СЕ ПРИЕМЕ ХРИСТОС В ЦЯЛОСТ

Въведението на Евангелието според Йоан е едно от най-красивите обещания за спасение в Писанието: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“ (1:12).  С основание това се е превърнал в един от най-често използваните стихове в съвременния евангелизъм. Мнозина го използват правилно, за да довеждат хора в Христовото царство. В същото време, мнозина го използват неправилно и водят хората към фалшива сигурност в спасението им. Поради тази причина, за нас е необходимо да разберем този текст и библейското му приложение  правилно преди да го използваме, за да водим хора при Христос.

Непосредствено преди този стих, Йоан декларира почти пълното отхвърляне на Месията от юдеите. Съвсем кратко, но много силно, той казва, че Христос „при Своите Си /хора, притежание/дойде, но Своите Му Го не приеха“ (1:11). Думата приеха идва от един стар, широко разпространен гръцки глагол paralambáno, който означава „да вземеш страната на някого“, „да го приветстваш“. Исус използва тази дума, за да опише как вярващият е добре дошъл в Божието небесно обиталище .

След като приключва с провала на еврейския народ в приемането на Христос, Йоан преминава към едно велико и универсално за всички обещание: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“ (1:12). Осиновяването в Божието семейство с придобиването на всички права и облаги, произлизащи от това, е достъпно за всички – юдеин и езичник, цар и слуга, богат и просяк, философ и слабоумен, моралист и проститутка – всички, които приемат Христос, всички, които повярват в Неговото име.

Не можем да подлагаме на съмнение, че това е универсална покана за вечно спасение и осиновление. Това, което е предмет на разискване е как правилно да тълкуваме значението на това обещание. Какво означава да Го приемем? Този текст библейска основа ли е за насърчаване на търсещия да отвори сърцето си и да пусне Исус в него? Дали човек приема Христос, защото се съгласява с основните изисквания на евангелието, разпознава нуждата си от опрощение и кани Христос в живота си чрез една молитва? Отговорите на тези въпроси трябва да бъдат разтълкувани.

В гръцката дума  „приеме“ няма нищо необикновено, което би могло да ни помогне по-добре да разберем какво означава да приемем Исус. Контекстът на тази дума хвърля малко светлина по въпроса. Първият тълкувателен ключ се намира в последната фраза на този стих, където Йоан приравнява тези, които „приеха“ Христос с тези, които „повярваха в Неговото име“.  В Писанието, да повярваш не е просто умствено разбиране на определени факти или приемането им, но е доверие и упование върху предмета на нашата вяра до степен, в която вършим дела въз основа на нея. Нашата вяра или вярване в Исус Христос не се определя от силата на устната ни изповед или това, което чувстваме в сърцата си, но се доказва като истинна или фалшива до степента, в която Неговата Личност определя постъпките и управлява живота ни. В такъв случай, вярването включва елемент на риск от страна на вярващия, защото той буквално залага живота си на твърдението, че Исус е „Христос, синът на живия Бог“ (Матей 16:16). Както апостол Павел пише до църквата в Коринт, че ако претенциите на Христос не са истина, тогава истинския вярващ е „от всички хора  най-много за съжаление“, защото целият му живот се основава на една лъжа (1 Коринтяни 15:19). Тоест, да „приемем Христос“, е да се доверим или да се облегнем на Него в такава степен, че да заложим и временното и вечното си съществуване на истинността на Неговите претенции и да подчиним целия си живот на Неговата воля.

Вторият тълкувателен ключ е в израза „в Неговото име“.  Според Писанията, да вярваш в името на Бог, е да вярваш в цялостта на Неговата личност или да вярваш на всичко, което Той е разкрил за Себе Си. Писанията не допускат, че може да има вяра в една част от Божието себе-разкриване и отхвърлянето на друга, или в приемането на една страна от Неговата личност, без приемането й в цялост. Идеята, че някой може да влезе в заветни отношения с Бог, приемайки Го частично, е небиблейска. Също толкова несъстоятелно е да се мисли, че човек може да „приеме“ Исус като Спасител в един етап от живота си, а като Господ и Цар – по-късно. Да се приеме Исус по начин, който води до спасение и осиновление, е да бъде приет изцяло като пророк, свещеник и цар. Въпреки, че вярата в Христос като Спасител и покорството на Христос като на Господ, може да бъде оскъдна в началото, тя ще бъде реална и чрез неспиращото дело на спасението, тя ще пораства към зрялост.

Третият тълкувателен ключ се намира в предходния стих, където искреното приемане на Христос стои като пълна противоположност на отхвърлянето на Христос от еврейския народ. Тези от нас, които не за запознати с еврейската култура и религия от Исусовото време, често пъти забравят, че евреите не са очаквали само освободител, но и цар. Месията е трябвало да бъде сина на Давид, който ще седне на трона на Давид. Той ще управлява с абсолютно върховенство. Поради тази причина, когато евреите са отхвърлили Исус като Христос, не са казали: „Нямаме друг спасител, освен Цезар!“, но са казали: „Нямаме друг цар, освен Цезар!“ (Йоан 19:15). В такъв случай, идващият Месия не само е щял да разшири маслинения лист на мира за Своите хора като спасител, но също е щял да разшири кралския скиптър към тях като цар. Евреите не са допускали идеята за Месия, който ще ги спаси, но няма да управлява над тях. Ако ще „Го приемат“ като освободител, те ще Го приветстват и като цар.

Това, което е било истина за еврейския народ по времето на Христос, продължава да бъде истина и днес, едновременно и за юдеи и за езичници. Да приемеш Христос, е да Го приемеш изцяло и като Спасител, и като Господ. Поради тази причина, Исая пророкува за идващия Месия с думите: „Ще се яви Иесеевият корен“ и „Който ще се издигне да владее над народите; На Него ще се надяват народите“ (Римляни 15:12). Поради тази причина, с пълно право може да кажем, че този Христос, на Който се е надявал, е Този, Който ще управлява езичниците, които се надяват на Христос за спасение. Той е цар не само на евреите, но и на вярващите в него езичници.

Следващото нагледно пояснение показва правилното разбиране на това какво означава да приемеш Христос и като Спасител, и като Господ. Представете си ограден град, който се намира в опасност от унищожение от приближаваща армия. Докато врагът е все още далеч, един велик цар се приближава до стените на града и вика към хората вътре. Той им заповядва да отворят вратите и да му предоставят пълната власт. В замяна им обещава спасение от настъпващата армия. Първи сценарий – хората му се надсмиват, защото или смятат, че нямат нужда от спасител, или не вярват, че този цар може да ги освободи сам. В този случай царя се оттегля и градът бива разрушен. Втори сценарий – хората разбират, че царя има силата да ги спаси и са готови да го приемат като спасител, но отказват да му дадат пълната власт. И в този случай царя се оттегля и града бива разрушен. В последния сценарий, хората разбират силата на царя да спасява и с готовност отварят вратите на града, за да го приемат и като спасител, и като пълно властващ. Царят влиза в града, сяда на трона и освобождава хората.

По подобен начин ние приемаме Христос в живота си. В момента на покаянието, осъзнаваме че сме в отчайващо положение и не можем да се спасим сами. От друга страна, чуваме призивът на Христос, претенциите на Неговото господство и обещанието за спасение. В отговор, отваряме живота си за Него и Го приемаме като Спасител и Господ. Отхвърляме правото над себе си и приемаме Неговото суверенно право над нас. Отричаме собствената си сила и качества и се осланяме единствено на Неговата сила да спасява. Като резултат, доказателството, че наистина сме Го приели е, че нашето покорство на Неговото господство и упование на Неговото спасително дело се задълбочава и става все по-голяма реалност с напредване на  живота ни. Това неспиращо действие на освещение е гарантирано в живота на всеки вярващ. „Защото сме Негово творение“, и „Оня, който е почнал добро дело в (нас), ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа“ (Ефесяни 2:10, Филипяни 1:6).

 

Съвременният евангелизъм рядко набляга на тези истини. Вместо това, търсещите са подведени да вярват, че могат да получат привилегиите от Христовото спасение, без да се покорят на правилото за Неговата върховна власт. Освен това, те често пъти се чувстват сигурни в своето спасение, защото са се молили искрено с шаблонна молитва за спасение, въпреки че няма никакво доказателство за освещение в живота им. Това е болестта на нашето време, която води до заблудата и унищожението на много хора.

ДА ПРИЕМЕМ ХРИСТОС КАТО НАШЕТО ВСИЧКО

Приемането на Христос за спасение касае не само Неговата върховна власт, но и Неговото господство. Евангелието не ни призовава да приемем Христос като добавка в живота си, но по-скоро като живота си. Исус Христос не бива да бъде третиран като аксесоар в живота ни, както един колан или чифт обувки биха били аксесоар към някакъв тоалет. Най-лошото нещо, което можем да кажем на грешниците е, че ще имат страхотен живот, чудесно семейство, красив дом и прекрасна работа, но без единственото, което може да го извърши – лични взаимоотношения с Исус Христос! Такъв език представя Христос като черешката на върха на един вече страхотен живот. В най-добрия случай, Го прави нищо повече от необходимото допълнение. Такъв език понижава Христос до степен на богохулство. Този език е непознат на Писанията и на онези светии от християнската история, които най-добре са разбирали върховенството на Неговата личност и благодетелта на Неговото евангелие. В контраст, пуританският проповедник и автор Джон Флавел (1627-1691), говори за Христос по следния начин:

„О, хубаво слънце, хубава луна, хубави звезди, хубави цветя, хубави рози, хубави лилии и хубави създания! Но, о, десет хиляди по хиляди пъти по-прекрасни Господи Исусе! Уви, нередно сравнение направих. О, грозно слънце и луна; но, о, прекрасни Господи Исусе! О, грозни цветя, грозни лилии и рози; но, о, прекрасни, прекрасни, най-прекрасни Господи Исусе! О, всички прекрасни неща, вие сте грозни, безформени и без никаква красота, поставени до най-прекрасния Господ Исус! О, грозни небеса, но, о, прекрасни Христе! О, черни ангели, но, о, превъзходно прекрасни Господи Исусе!“

Ако наистина познаваме Христос и сме честни посланици, би трябвало да не допускаме език, който би предположил, че може да има нещо добро на земята или небето без Христос. Не е ли вярно, че „всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:3)? Не е ли вярно, че живот без Христос е суета и не струва нищо? (Еклесиаст 1:2) Не е ли вярно, че в нас няма нищо добро без Христос и всички наши добри дела са като мръсни дрипи? (Исая 64:6; Римляни 7:18) В такъв случай, как бихме дръзнали дори да предположим или допуснем, че падналите хора се нуждаят от Христос само като допълнение на това, което те вече са или са постигнали със собствените си усилия или качества? По-добре да кажем на грешника следното: „Животът ти е безполезна суета (Римляни 3:12). От главата до петите ти няма нищо стойностно в теб (Исая 1:6). Казваш: „Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол“ (Откровение 3:17). Семейството ти е плът, която ще трае на земята колкото трае пара (Яков 4:14). Ти си ги накарал да пренебрегнат своя Бог и си ги направил като плява, която вятърът отвява (Псалм 1:4). Твоите материални придобивки ще свидетелстват срещу теб в деня на съда, и твоите дела ще изгорят в огъня (1 Коринтяни 3:11–15). Парите ти няма да струват нищо, защото изкуплението на душата ти е безценно (Псалм 49:7–9). И каква полза за теб, ако спечелиш целия свят, а изгубиш душата си?(Марк 8:36–37) Покайте се и се обърнете към Христос във вяра. Счетете всичко като загуба и всичките си постижения като боклук, за да придобиете Христос и да бъдете намерени в Него!“ (Филипяни 3:8–9).

Съвременните евангелисти обикновено отговарят на тази прямота с думите: „Тежко е това учение; кой може да го слуша? (Йоан 6:60).  Специалистът по църковен растеж и мисионера от най-ново поколение най-често отхвърлят това тежко слово с аргумента, че съвременните хора са твърде крехки и душевно раними, за да понесат такова изобличение. Такъв език, макар и библейски, се е отнасял за друго време, когато хората са били с по-твърда психика и по-голяма увереност в своята стойност. Нищо не би могло да бъде по-абсурдно. Основна задача на новозаветния проповедник е да убеди хората, че са нищо и нямат нищо без Христос! Истинното новозаветно послание претърсва душата и изважда всяка поквара. То оставя сърцето празно, за да може Христос да влезе в нас като всичко! Ако човек погледне всичко в сравнение с Христос, както е направил Флавел, няма ли сърцето му да стане много по-добро? Няма нищо грешно да се проповядва евангелие, което отнема всичко на човека и го оставя само с Христос. Не е ли Христос достатъчен? Не е ли той повече от целия свят?

Като християни и служители на евангелието, ние трябва да проповядваме Христос едновременно като прекрасен и счетен като повече от всичките богатства на този и идващия свят. Ние трябва да Го държим в ярък контраст със сенките и видовете на този низш свят. Обаче, за да прогласяваме Христос по този начин, трябва да Го познаваме по този начин! Но само тези, които прекарват време с Него и Го търсят в Божието слово и молитва, придобиват такова знание. Само ако можехме да прекарваме повече време с Него, бихме Го познавали по-добре и изявявали с повече сила. Тогава нашата радост и усърдие би засенчила и засрамила тези, които се покланят на  по-низши богове.

ПРИЕМАНЕ НА ХРИСТОС КАТО НАШЕ ПРЕПИТАНИЕ

В синагогата в Капернаум, Исус заявява пред евреите: “Аз съм хлябът на живота“, и „Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си“ (Йоан 6:48,53). Въпреки, че в тези твърдения се съдържат няколко истини, ние ще разгледаме накратко една от тях: да приемеш Исус е да Го приемеш като самата същност и източник на живота. Той не е нещо, което просто добавяме към живота си, за да го направим завършен, или нещо, което ни помага да имаме пълноценен живот, но Той е нашият живот, нашата храна и питие, самата жизненост на живота, извираща от лозата към клоните (Йоан 15:1–6; Колосяни 3:4).

Макар, че новообръщенеца само частично възприема тази истина и тя е слаба реалност в неговия живот, Бог, Който е започнал добро дело в него, ще го завърши (Филипяни 1:6). Колкото повече вярващият напредва в християнското си пътуване, толкова нещата от този свят за него ще започват да избледняват в светлината на Христовата слава и благодат.  Вярващият ще открие, че неговата самодостатъчност и самодоволство биват засенчени от нарастващата му зависимост от Христос и по-голямата удовлетвореност в Него. Чрез освещението, ръката, която подпира плътта, постепенно ще осакатее, поради липсата на употреба, и вярващият ще изостави пропуканите кладенци, които е изкопал със собствените си ръце в замяна на  задоволяващия всички нужди извор на живи води, отворил се в Давидовия дом (Еремия 2:13, Захария 13:1).

Това, че приемаме Христос като извор и същност на нашия живот, води до две важни приложения. Първо, Христос не е просто блюдо в храната, но е самата храна в нейната цялост: нашият вседостатъчен извор на всичко, отнасящо се до живота и благочестието (2 Петрово 1:3).  Както апостол Павел пише до църквата в Коринт, Христос стана за нас „мъдрост от Бог, и правда,  и освещение, и изкупление“, така че повече да не се гордеем със себе си или религиозното си поведение, но с Господа и Неговото дело за наша сметка (1 Коринтяни 1:30-31). Да приемем Христос, е да се откажем от своята себедостатъчност, да захвърлим всички предишни завоевания, и да откажем всички настоящи и бъдещи похвали. То е да носим с радост единствената титла за цяла вечност: „получил милост“.

Да си истински християнин е да разбираш, че всеки добър и перфектен дар идва отгоре чрез личността и делото на Исус Христос (Яков 1:17). То е да отхвърлиш каквото и да е предположение за собствена стойност или заслуги и публично, с радост да изповядаш, че всяко добро, лично постижение или значима стойност в нас идва единствено от Христос. То е да живееш в зависимост от Него както въздуха, който дишаме и храната и водата, които поддържат тялото ни. То е да бъдем толкова задоволени в Него, че повече да не харчим парите си за това, което не е хляб и заплатите си за това, което не насища (Исая 55:2). То е да установим мястото си на Христовата трапеза и повече да не търсим допълнителни ястия или светски заместители. Ние опитахме и видяхме, че Господ е добър! (Псалм 34:8). Какво са праза и лука в сравнение с манната на Христос? (Числа 11:5).

Второто приложение на истината, че Христос е препитанието на вярващия е, че храненето не е единственото и крайно събитие, отнасящо се само за момента на покаянието и никога няма да бъде повторено, но по-скоро е непрекъснато случващо се събитие през целия живот на вярващия. Покаянието е просто началото на доживотна, вечна храна, която Святият Дух дарява в постоянно нарастващ размер на постоянно зреещия християнин. Един от най-големите грехове на съвременния евангелизъм е, че третира спасението като инцидентно събитие, случило се в миналото, отдавайки слабо значение на неговата развиваща се природа в настоящето и бъдещето. Трябва да запомним, че неспиращото и доживотно освещение е доказателство за веднъж завинаги случило се обръщение. По подобен начин, непрестанното хранене на християнина от Христос е доказателство, че той е преживял първоначалното сядане на Неговата трапеза. Исус не е билет за небесата, който човек купува с молитва, след което го скрива в джоба си, докато накрая, в момента на смъртта си го вади, за да получи право да влезе в рая. Спасението не е реално, ако се счита като сделка, случила се някога във времето, която определя съдбата на този, който се е помолил с шаблонна молитва за спасение.

При покаянието, грешника опитва и вижда, че Бог е добър (Псалм 34:8). Вкусът му обаче не е пречистен. Остатъците от този свят все още гният в корема му и способността му да се наслади на истинската храна е притъпена. Истинското месо на Христос е твърде силно за него и той трябва да приема само мляко (Евреи 5:12). Както ни учи авторът на Евреи: „Всеки… е неопитен в учението за правдата, понеже е младенец“ (Евреи 5:13). Бог обаче, е обещал, че новия християнин няма да остане на това положение, но ще порастне до пълна зрялост. Поради тази причина, Бог му заповядва и му дава възможност да остави смъртоносния начин на хранене на съвременния свят и като новородено бебе да закопнее за чистото мляко на словото, за да може чрез него да порастне към спасение (1 Петър 2:1-3). Постепенно, чрез божествено обучение, обновяването на ума и благодатта, предоставена да помогне, Святият Дух обучава чувствата на вярващия да различава добро и зло, за да се откаже от светското меню и да пожелае единствено Христос (Евреи 5:14). Вкусът на загнила плът постепенно бива очистен от него и духовните му сетива са пречистени. Той не само забравя храната в Египет, но тя дори го отвращава. Както Мемфивостей, той свиква с царската трапеза, и не само че вече не желае ястията на този свят, но дори ги презира (2 Царе 9:6-7).

Преди да приключим тази кратка дискусия, е важно да повторим, че в момента на покаянието никой не разбира напълно какво означава да приемеш Христос, да си напълно зависим от Него, както и да копнееш единствено за Него. Макар че Го приемаме чрез подтика и позволението на Духа, нашето разбиране не е изцяло правилно, мотивите ни са примесени с егоистични желания и сърцата ни са разделени от конкуриращи се лоялности. Дори след десетилетия Божия работа по освещението ни, тези болести никога не биват напълно премахнати. Въпреки, че духовното ни състояние значително се подобрява, зависимостта ни от Христос се задълбочава и желанието ни за Него нараства, ние все още не сме изцяло Негови. Съвършеното сърце остава непостигнато до прославянето ни в Неговото присъствие.

Ето защо, би било ужасна грешка да изискваме зряло разбиране и посвещение от новообръщенец, когато в същото време повечето зрели християни се борят да разберат и оценят същото нещо. Въпреки, че освещението е истинското доказателство за оправданието, както и продължаващото приемане на Христос е доказателството, че е бил приет за спасение, трябва да внимаваме да не би да откраднем сигурността на светиите в тяхното спасение, правейки съвършенството свидетелство за вярата им или неопетненото посвещение доказателство за спасение. Ние винаги ще се борим да уловим това, от което сме били уловени: прилика с Исус Христос (Филипяни 3:12–14). Свидетелството за спасение не е постигането на целта, но по-скоро искрената борба да растем в святост и постепенно напредване в Божиите неща. В тези, които истински са приели Христос, се вижда по-пълно разбиране за Него, тъй като Той става все по-голяма реалност в живота им. Тези, които уж са Го приели, никога не порастват в тази реалност, което означава, че показват слабо доказателство за истинско обръщане.

 

 

 

ПЕТА ГЛАВА

Христос при вратата на сърцето

 

„Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене „

Откровение 3:20

 

„Христос при вратата на сърцето“ от Салман Уорнър е религиозна картина, добре позната сред евангелисти и римски католици. Художникът я е нарисувал въз основа на Христовия призив към Лаодикийската църква в Откровение 3:20: „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“.

В съответствие с тълкуването на този стих от художника, Христос чука на вратата на човешкото сърце, молейки да влезе. Най-забележителното е липсата на дръжка или резе от външната страна на вратата, което не е пропуск от страна на художника. По-скоро неговото намерение е да илюстрира това, че човешкото сърце може да бъде отворено само отвътре. Винаги милостивия Христос не би разбил с взлом вратата и не би влязъл с принуда вътре. Бог иска да спаси, но от човека зависи дали ще  отвори сърцето си и ще Му позволи да влезе. Копия на тази картина има в много големи катедрали и параклиси в Западния свят. Доста евангелски проповеди, брошури и книги дават за пример тази картина. Тя се е превърнала в отличителен знак на евангелската покана за покаяние.

ГРЕШНО ТЪЛКУВАНЕ

Едва ли можем да преувеличим силата на която и да било форма на медиите. Повечето хора не се опират в схващанията си на историческите факти, а по-скоро на начина, по който медиите им представят събитието чрез натюрморт картина, роман или грандиозна филмова сцена. Филмът на Сесил Б. Демил от 1965г. „Десетте заповеди“, е добра илюстрация на това. Разбирането на повечето хора за излизането на израилтяните от Египет е базирано повече на този известен филм, отколкото на Писанията.

По подобен начин изглежда, че повечето проповеди върху Откровение 3:20 са основани на картината на Уорнър, отколкото на сериозното тълкувание на този текст. Тоест, проповедниците казват на хората, че Христос чука на вратата на техните сърца и единствено те имат силата да отворят, канейки Го вътре чрез молитва. Ако човек се помоли и е сигурен в своята искреност, той е уверяван, че Христос е влязъл в сърцето му и го е спасил. Казва му се, че трябва да стои на тази истина чрез вяра и да не вярва на чувствата или емоциите си. Тези, които съветват новоповярвали, често опровергават техните съмнения чрез следните аргументи:

  1. Христос е обещал да влезе в сърцето ти, ако отвориш вратата.
  2. Ти си отворил вратата чрез вяра и молитва.
  3. Христос винаги спазва обещанията Си, което значи, че Той е влязъл в сърцето ти. Ако не е, значи е лъжец.
  4. Тъй като знаем, че Христос не лъже, значи знаем, че спасението ти е сигурно.

Въз основа на тази логика, множество индивиди вярват, че са спасени, въпреки че няма дори слабо доказателство за промяна в живота им. Те не показват и най-малко посвещение на Христос в ежедневния си живот и са без никакви външни проявления на истинско християнство. Как бихме обяснили това? Не е виновен текста, но по-скоро популярното му тълкувание и прилагане.

Ако погледнем контекста на Откровение 3:20, ще видим нещо коренно различно от това, което ни представя съвременния евангелизъм. Първо, Христос не чука на вратата на сърцето на грешника, а на вратата на църквата в Лаодикия. Второ, Той не моли хората да Го поканят в някаква дълбока ниша на сърцето си, молейки се с някаква молитва. Вместо това, Той укорява група от хора, които се събират в Негово име и им заповядва да се покаят от своята апатия спрямо Него (те са хладки), духовната си слепота (не могат да видят, че са окаяни, нещастни, бедни, слепи и голи) и своя материализъм и гордост (казват, че са богати и са забогатели и нямат нужда от нищо) (Откровение 3:16–17). Трето, Той не призовава човека към вяра в евангелието, нито пък обещава вечен живот на група невярващи търсещи хора. По-скоро, Той обещава възстановено общуване и вечна награда на онези индивиди в църквата, които слушат Неговия глас и подновяват взаимоотношенията си с Него чрез истинно покаяние.

ОПАСНО ПРОТИВОРЕЧИЕ

Това, че непосредствения контекст и цел на Откровение 3:20 има малко общо с благовестието, ни кара да бъде особено внимателни.  Това е особено вярно, когато осъзнаем, че Писанието никъде не заповядва на хората да отговорят на благовестителското послание чрез отваряне на сърцата си и молене Исус да влезе вътре. Вместо това, Писанието заповядва на хората да се покаят от греховете си и да повярват в Христос (Марк 1:15; Лука 24:46–47; Деяния 16:30–31; 17:30).

Също така е интересно, че този текст се е превърнал в основа на повечето съвременни евангелски методологии и един от най-цитираните стихове в действащия евангелизъм, въпреки че  няма отношение към благовестието. В същото време, стихът от Деяния 16:14, който дава библейско описание на апостолското благовестие и делото на Бог в спасението, е почти изцяло пренебрегнат: „И някоя си богобоязлива жена на име Лидия, от град Тиатир, продавачка на морави платове, слушаше и Господ отвори сърцето й да внимава на това, което Павел говореше“.

Много проповедници използват Откровение 3:20 като основа за приканване на хората да отворят вратата на своето сърце за Христос, илюстрирайки дръжката на човешкото сърце от вътрешната страна. Това е, за да докажат, че Бог не може да я отвори и само хората имат силата да го направят. Както в картината на Уорнър, Христос чака безпомощен отвън, молейки за разрешение да влезе. В тази връзка, стихът се използва, за да илюстрира доктрина, която не е вярна и да зачита евангелизационен метод, какъвто в Писанието няма.

Нещо повече, съвременната интерпретация и употреба на Откровение 3:20 е в пряко противоречие на ясното учение в Деяния 16:14, където Писанието недвусмислено казва, че Бог е отворил сърцето на Лидия в отговор на нещата, които Павел е говорил. Там, думата отвори е преведена от гръцката дума dianoígo, която известният гръцки учен А.Т. Робертсън определя като „да отвориш широко или напълно, като двете страни на сгъваема двукрила врата“. Гръцкият лексиколог Джоузеф Хенри Тайер дава подобно обяснение: „да се отвори чрез разделяне или като на части, да се отвори напълно“. Другаде в своите писания, Лука използва същата дума, за да опише как първородния отваря майчината утроба (Лука 2:23). Исус отваря умовете на учениците да разберат Писанията (Лука 24:45) и Бог отваря небесата, за да разкрие Исус, стоящ отдясно Му (Деяния 7:56). Тези събития не са пасивни, но показват едновременно действие и сила, първо от страна на детето, и другите две от страна на Бог.

 

 

Правилна употреба

Съвременният евангелизъм опасно злоупотребява със стиха от Откровение 3:20, но текста може да бъде употребен правилно като евангелска покана, ако прозвучи теологично и бъде съпроводен с правилно разбиране за истинското покаяние. Въпреки, че повечето сериозни учени са категорични, че Христос се обръща към апатичното, самодоволно и самозаблудено общество, те също така признават, че този текст дава представа за Христовото търпение спрямо грешника и непрестанната Му покана за взаимоотношения с него. Гледайки го в правилната светлина, можем да приложим Откровение 3:20 по следния начин:

 

“Ето стоя на вратата и хлопам …”

Този текст изобразява истината, че има всеобщ благовестителски призив, в който никой християнин не би следвало да се съмнява. Навсякъде в Писанията, Бог съвсем ясно е показал, че не благоволява в смъртта на грешника, но че иска той да се обърне от пътищата си и да живее (Езекиил 18:23). Поради тази причина, ние имаме отговорност да предлагаме евангелието на Исус Христос на всяко създание под небето и да призоваваме всички хора навсякъде по света да се покаят и да повярват (Марк 16:15; Деяния 17:30). Трябва да правим това ревностно и последователно да завръщането на Господа. Нашата основна цел трябва да е, да предлагаме евангелието на всеки човек от нашето поколение без изключение, и правейки го, смирено да кажем на нашите слушатели, че чрез нашето послание, Христос ги е посетил и призовал.

Второ, от този текст научаваме, че Божия призив към грешника е едновременно търпелив и непрестанен. Той е състрадателен и милосърден Бог – бавен да се гневи, пълен с милост и вярност (Изход 34:6). Поради тази причина, Той призовава дори най-закоравелия грешник и чака през целия им живот онези, които пренебрегват Неговите милости. Исая много красиво и силно въздействащо описва Божието дълготърпение в своите писания:

„Ето Ме! ето Ме!

рекох на народ, който не призоваваше името Ми.

Простирах ръцете си цял ден към бунтовнически люде,

които ходят по недобър път след своите помисли,

люде, които непрестанно Ме дразнят в лицето Ми“ (65:1-3)

Проповедникът трябва да наблегне на Божието дълготърпение спрямо грешниците, защото  Божието милосърдие, търпимост и търпение е, което води хората към покаяние (Римляни 2:4). В същото време, проповедникът на благата вест е длъжен да предупреди грешника, че в ден, известен само на Бог, призивът към спасение ще спре и ще остане само присъдата.

 

“Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата…”

Прекрасната истина, разкрита в тази фраза е, че Бог призовава хората да отговорят на евангелския призив. Всякакъв вид проповед, която не изисква отклик от човека, е в най-добрия случай не добре балансирана, а в най-лошия – еретична. Евангелистът не е свършил работата си, ако само е провъзгласил посланието, а не е оставил в слушателя  чувството за неотложност; чувството, че трябва да се направи нещо в отговор на искането, което посланието отправя. Това е ясно от примерите в Писанието, които Господ оставя на апостолите. От самото начало на своето служение, Исус заповядва на хората да отговорят на евангелието чрез покаяние и вяра (Марк 1:15). На Петдесятница, Петър настойчиво призовава слушателите си към действие с думите: „Избавете се от това извратено поколение“ (Деяния 2:40). Апостол Павел едновременно и убеждава, и моли грешниците от името на Христос, да се помирят с Бога (2 Коринтяни 5:11,20). Именно от него четем един от най-силните в Писанието призиви към грешниците: „ето, сега е благоприятно време, ето, сега е спасителен ден“ (2 Коринтяни 6:2).

Благовестието чисто и просто изисква отговор от този, който го чува. Той не се състои единствено в повтарянето насаме на молитва, написана на гърба на някаква брошура или след чуто послание. Пълната инструкция на Писанието е, че грешникът трябва да отговори чрез отваряне на живота си за спасителното дело и пълноправното господство на Христос. Писанието го призовава да се покае от греховете си, да се отвърне от всякаква форма на себеуправление и да признае Исус като Господ (Римляни 10:9-10). Писанието му заповядва да остави всякаква надежда за спасение чрез собствената си плът и с вяра да се предаде на Божията милост в Христос. За да разберем значимостта на чуването на Христовия глас и отварянето на живота ни за Него, нека разгледаме следващите текстове от Евангелието на Йоан:

„Истина, истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят“ (5:25).

„Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват“(10:27).

В първия текст, Христос говори за спасението като възкресение от духовна смърт. То е свръхестествено и чудно дело, чрез което Той променя самото сърце на грешника и му влива духовен живот. Чрез величествената и безгранична мощ на Христос, новообръщенеца възкръсва от смъртта като ново създание, създадено в Христос за добри дела, които Бог  е приготвил за него от преди създаването на света (2 Коринтяни 5:17; Ефесяни 2:10). Това е духовно възкръсване, което е не по-малко чудодейно или животопроменящо от възкресението на Лазар по заповед на Христос. В такъв случай, би било абсурдно да мислим, че човек може наистина да чуе Христовия глас, да преживее това мощно дело на Бог и да остане непроменен от случилото му се. Както Йоан 5:25 ни учи: „които го чуят ще живеят“ (курсивът е мой). Следователно, те също така ще „ходят в нов живот“ (Римляни 6:4).

Във втория текст от Евангелието на Йоан, виждаме, че една от характеристиките на тези, които наистина са чули Христовия глас и са отворили живота си за Него е, че те продължават да Го следват. Абсурдно е да мислим и еретично да учим, че човек може да е чул Христовия глас, да е бил възкресен от духовна смърт и въпреки това да няма продължителен ефект от това събитие в живота му. По подобен начин, противоположно на Йоан 10:27 е, да се вярва, че човек може да отвори живота си за Христос, само колкото да приеме спасение и после да го затвори, за да може да си живее както иска, без и най-малка почит към своя Спасител. Трябва много добре да запомним, че еврейския смисъл на думата чува включва не само физическото чуване, но и дела на подчинение.

Отново трябва да припомним простата евангелска истина: хората се спасяват единствено по благодат само чрез вяра; спасението е дар от Бог, без никаква човешка заслуга и изключващо  всякаква хвалба в плътта (Ефесяни 2:8–9). Също така, чрез свръхестествената работа на Духа, човек става ново създание и Божие творение. Тази истина гарантира, че човекът, който е чул и отворил живота си за Божието спасение, ще напредва в личното си освещение и оприличаване на Христос. Това не е поради силата на волята на обръщенеца, но поради силата и верността на Бога, Който спасява. Той, Който е започнал добро дело в този човек, ще го довърши (Филипяни 1:6).

 

“…ще вляза при него …”

Една от най-великите и обичани реалности при новообръщенеца е, че Христос обитава в Своите хора. Той наистина е нашия Емануил до края на века (Исая 7:14; Матей 1:23; 28:20). Важно е да отбележим, че когато Писанието говори за обитаване на Христос във вярващия, това не е нито поетично, нито метафорично, но става дума за реалност, която е истина за всяко Божие дете. В писмото си до църквата в Колос, апостол Павел говори за Христос в нас като за основата, която вярващия има за надежда за бъдеща слава (Колосяни 1:27). Обитаването на Христос чрез Духа произвежда едновременно вътрешен духовен живот и външно различима трансформация, което дава сигурност на вярващия, че принадлежи на Христос и има достатъчно добра причина да се надява на окончателната слава, която предстои да дойде. Следователно, обитаването на Христос чрез Духа, не е нещо пасивно, а активно. То не е тайна и не е ограничено от някакво мистично или субективно впечатление, но е ясно различима и забележима реалност.

Христос обещава да влезе във всеки, който Го приеме чрез вяра, но все пак трябва да припомним, че свидетелството за вяра, доказателството, че сме Го приели, ще бъде активното действие на Христос в нас, за да ни направи подобни на Него; постепенната и в същото време неспираща трансформация  на този, който изповядва Неговото име. В Евангелието на Йоан има текст, който доста добре показва какво означава за Христос обитаването му във вярващия: „Исус в отговор му рече: Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него“ (14:23).

Исус не учи, че обитаването Му във вярващия се определя от дълбочината на неговата любов или от усърдното му подчинение. Любовта към Христос и спазването на Неговото слово не осигурява обитаването Му във вярващия, но е израз на тази реалност. Ние знаем, че сме били родени отново и Христос е в нас чрез Духа, защото имаме любов към него, която преди не е съществувала, и защото показваме ново отношение към Словото Му, белязано с нарастващо на него подчинение.

Това библейско учение е в ярък контраст с широко разпространената идея, че хората могат да застанат твърдо върху надеждата, че са спасени, само защото някога са се помолили и са поканили Исус да влезе в сърцата им. Въпреки, че не са изпитали никакво вътрешно чувство или външно проявление, че Христос е заживял в тях, те трябва да са сигурни, само защото Той наистина е обещал и те искрено са го помолили. Това прави обитаването на Христос безучастна, безсилна и незабележима реалност. Спасението се превръща в нищо повече от билет за небето, без каквото и да било очакване, че то може да има разпознаваем ефект върху характера на човека или взаимоотношенията му с Бог.

Колкото и популряно да е това тълкувание, то няма основа в Писанието. Въпреки, че човек може да изпитва нарастваща сигурност, мислейки върху преживяването си по време на покаянието, това не е единственият фактор, определящ валидността на неговата изповед на вяра в Христос. Има други, първостепенно важни фактори, като например Божията неспираща работа в живота на вярващия, произвеждаща святост, изразяваща се в: задълбочаване на покаянието, растеж във вяра, по-голяма благодарност към Христос и нарастващо подчинение на Неговата воля.

 

“…и ще вечерям с него, и той с Мене”

Едно от най-великите обещания в Евангелието е общение с Христос, макар че това изглежда остава на заден план пред получаването на една по-желана изгода: самосъхранението на грешника. Хората биват окуражавани да поканят Исус в сърцата си, защото им се обещава по-добър живот в този свят и бягство от вечно унищожение в следващия. Макар, че тези обещания са валидни, ако им отдаваме по-голяма важност от обещанието за общение с Христос, това изопачава благовестието. Става противоречие със значението, което Исус влага в понятието вечен живот: „А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил“ (Йоан 17:3).

Дяволът много добре е разбрал за какво става дума, казвайки, че човек би направил почти всичко, за да спаси собствената си кожа: “ Кожа за кожа, да! все що има човек ще го даде за живота си“ (Йов 2:4). Това означава, че той би се молил, би посещавал църква, би се включил в религиозни дейности, дори би се предложил за мъченик. Все пак обаче, радикалната трансформация на едно покварено човешко същество, така че да може да започне да почита Христос и да пожелае общение с Него, изисква свръхестествената работа на Божия Дух. Предложението за по-добър живот или вечно блаженство, би привлякло огромен брой плътски хора, но предложението за общение с Христос не би могло да привлече друг, освен този, задвижен от Божия Дух: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:44).

Като християни и служители на евангелието, трябва да запомним две важни истини, ако ще използваме Откровение 3:20 за споделяне на Христос с другите. Първата ни цел трябва да е, да  представим колкото се може повече Христос и Неговата значимост на нашите слушатели, така че те да пожелаят преди всичко да имат общение с Него. Макар, че благовестието има безброй предимства, които би трябвало да направим известни, сме длъжни да обявим Христос като техен господар и като по-важен от всички взети заедно. В действителност, трябва да положим всички усилия да покажем на грешника, че в светлината на Христос, всички останали предимства са без особено значение.

Какво би могъл проповедника да предложи в сравнение с Христос? Нима трябва да пренебрегнем тази най-върховна тема и да говорим за много по-маловажни неща, за да привлечем плътските хора, които биха предпочели да се хранят от свинските хранилки вместо от Господната трапеза? Ако направим красотата на Христос и славата на Неговото евангелие наша главна тема, може би ще привлечем малцина, но тези, които дойдат, няма да е напразно. Чрез Духа на Бог, те ще дойдат заради Христос и ще останат заради Христос. Дори всяко обещание за земна радост и благополучие да не се изпълнят за тях, те ще продължат в този път, защото са могли да зърнат прославения Христос, и в сравнение с Него, са счели всичко останало за боклук  (Филипяни 3:7–8).

На второ място, този любим текст би трябвало да използваме за доказателство, че човек е отворил вратата за Христос и е преживял истинско покаяние, ако неговото общение с Христос не е спряло. Исус е обещал: „ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен“. Тук Исус поучава една жизненоважна истина – резултатът от Неговото присъствие в новоповярвалия ще бъде началото и продължението на едно реално и безкрайно общение между него и този човек. Това е един от признаците на истинското покаяние. Ние знаем или сме сигурни, че Христос ни е спасил и същевременно живее в нас поради споделеното ни общуване: Той вечеря с нас и ние с Него.

Извънредно важно е да отбележим, че обещанието за постоянно общуване не е определено като някаква вероятност, но като абсолютна реалност – като нещо, което ще се случи в живота на всеки истински вярващ. То е много подобно на едно от най-красивите Старозаветни обещания, касаещи новия завет: „Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои люде“ (Еремия 24:7; 31:33; 32:38; Евреи 8:10).

Това заветно обещание говори за време, сбъднало се сега, когато Бог ще направи за Себе си народ, помирен с Него чрез изкупителната смърт на Месията и новородени чрез Святия Дух. Поради свръхестественото дело, което прави за тях, Той ще стане техен Бог и те ще бъдат Негов народ. Това не е пожелателно мислене от страна на един надяващ се за това Бог, но неотменим указ от един напълно суверенен Бог. Той не само се врича в безкрайна вярност към своя новороден народ, но също така обещава да работи в тях по такъв начин, че те да откликват правилно. Те ще бъдат Негови хора.

В Откровение 3:20 виждаме нещо подобно. Христос не само обещава, че ще продължи общуването Си с истински покаялия се, но че присъствието Му в този човек, ще осигури правилния от негова страна отклик. Това не означава, че вярващият винаги ще държи правилната посока без да се проваля, или пък че посвещението му на Христос никога няма да охладнява. Означава обаче, че животът на вярващия ще бъде белязан от реално и ясно различимо общение с Христос. Той ще намира сигурността в спасението си не в това, че някога е казал една молитва, която вярва, че е била искрена, но в непрестанните и взаимно споделени отношения с живия Христос.

ВИЖ КОЙ ЩЕ ДОЙДЕ НА ВЕЧЕРЯ

Преди да приключим с тази тема и да продължим нататък, трябва да кажем едно последно нещо. Много от проблемите, възникващи при използването на Откровение 3:20 при благовестване, биха се изяснили, ако просто разберем и изявяваме правилно кой е този, който чука на вратата. Това не е отхвърленият Христос, молейки за късчета преданост. Той е Господа на славата! Каква нужда има от човешките същества? Той седи на трон в Небесата, а земята е в краката му (Исая 66:1).  Човешки ръце не Му прислужват, тъй като не се нуждае от нищо, защото Самият Той дава на всички хора живот и дишане, и всичко (Деяния 17:25). Ако огладнее, няма да го каже на някой човек, защото целият свят и всичко, което има е Негово (Псалм 50:12). Нещо повече, ако човек съгреши или увеличи престъпленията си, какво извършва срещу Бог? Или, ако човек е праведен, какво Го ползва това? (Йов 35:6–7). В това отношение Е.У.Тоузер е напълно прав, като казва: “Дори внезапно всички хора да ослепеят, слънцето ще продължи да свети през деня и звездите през нощта, защото нямат нищо общо с милионите, които са се възползвали от тяхната светлина. Така че, дори всеки човек на земята да стане атеист, това не би повлияло по никакъв начин на Бог. Той е това, което Е в Себе Си, без значение на когото и да било. Да вярваш в Него не прибавя нищо на Неговото съвършенство; да се съмняваш в Него, не Му отнема нищо“.

Следователно, Христос чука на човешкото сърце като един милостив Господ, Който трябва да почитаме и уважаваме, а не като окаян бездомник, който да съжаляваме. Когато влезе в човешкото сърце, Той диктува всички условия и изисквания. Той не прекланя волята Си пред прищевките на хората, но изисква пълната преданост на човека. Това ни учи Христос в Проповедта на планината, когато казва: „Блажени чистите по сърце“ (Матей 5:8). Блажени са онези, чиито сърца са чисти и без смесени или конкуриращи се лоялности, защото те ще видят Бога.

В интерес на илюстрацията, нека кажем, че Христос чука на вратата на човешкото сърце. Той дава на човека големи обещания за изцеление, мир и вечен живот. Чувайки изгодите от такова спасение, човекът слага ръка на дръжката и е готов да отвори. Точно преди да натисне резето, Христос му отправя едно предупреждение: „Ако отвориш вратата, ще вляза и ще изпълня всяко едно от обещанията, които ти дадох, но ще дойда като Господ, а Моята воля е закон. Всичко, което си и притежаваш е Мое и мога да го употребявам според волята и целите Си. Ти ще бъдеш Мой слуга, а Аз ще бъда твой Господар. Ще те уча, изпитвам, дисциплинирам и ще ти взема всичко, което не Ми е угодно. Ще отнема правото над собствения ти живот и ще те преобразя по Мой образ. Предупреден си! В момента, когато отвориш вратата за Мен, ще я затвориш за всичко останало. „Да“ на Мен означава „не“ на света; да ме придобиеш, е да загубиш света“. Отричането на такъв евангелски призив е отричане от всичко, което някога Исус е поучавал за радикалната и взискателна природа на истинското покаяние и ученичество.

 

ВТОРА ЧАСТ

Нови сърца и същност на истинското покаяние

 

„За това речи на Израилевия дом: Така казва Господ Иеова: Аз не правя това заради вас, доме Израилев, но заради Моето свето име, което омърсихте между народите, при коитото отидохте.   Аз ще осветя великото Си име, което е било омърсено между народите, което вие омърсихте между тях; и народите ще познаят, че Аз съм Господ, казва Господ Иеова, когато се осветя у вас пред очите им.  Защото ще ви взема изсред народите, и ще ви събера от всичките страни, и ще ви доведа в земята ви.  Тогава ще поръся върху вас чиста вода, и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя.   Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце.   И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми, и да ги извършвате.   Ще живеете в земята, която дадох на бащите ви; и вие ще Ми бъдете люде, и Аз ще бъда ваш Бог“.

Езекиил 36:22–28

 

ШЕСТА ГЛАВА

Великата причина и крайна цел на спасението

 

„Затова речи на Израилевия дом: Така казва Господ Иеова: Аз не правя това заради вас, доме Израилев, но заради Моето свето име, което омърсихте между народите, при които отидохте. Аз ще осветя великото Си име, което е било омърсено между народите, което вие омърсихте между тях; и народите ще познаят, че Аз съм Господ, казва Господ Иеова, когато се осветя у вас пред очите им“.

 

Сред най-важните въпроси в християнската религия са тези: Какво е накарало такъв праведен и свят Бог да направи такова добро на злите хора и да работи върху тяхното изкупление? Как би могъл да е приятел на грешници, когато очите му са твърде чисти, за да гледат зло? (Авакум 1:13). Нима Съдията на цялата земя няма да постъпи правилно? (Битие 18:25)

Всеки, който сериозно е изучавал теология (т.е личността и атрибутите на Бог) и пълната поквара на падналото човечество, трябва незабавно да признае, че няма никакво сходство между характера и делата на Бог и тези на човека. Бог е добър, справедлив и любящ. Падналото човечество е зло, неправедно, погълнато от себе си и без обич. Ако този низш поглед върху човека ни шокира,  трябва да знаем, че Писанията са дори по-директни в осъждението на човечеството:

„(Хората са) изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба; шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си,  безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви“ (Римляни 1:29-31).

Както е писано:
„Няма праведен ни един;

Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога.

Всички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един.

Гроб отворен е гърлото им; С езиците си ласкаят. Аспидова отрова има под устните им.

Техните уста са пълни с клевета и горест.

Нозете им бързат да проливат кръв;

Опустошение и разорение има в пътищата им;

И те не знаят пътя на мира“,

Пред очите им няма страх от Бога“ (Римляни 3:10–18).

В светлината на преценката на Писанията за падналия човек, библейски обучения ум не пита как Бог би могъл да се обърне срещу човека, да го осъди и дори да го остави завинаги отделен. Вместо това пита как  Бог би могъл да обича човека, да го оправдава и да го води до близки отношения със Себе си, без с това да поставя под съмнение Своето достойнство или чест. В края на краищата, човек поставя под въпрос Неговата моралност заради отношенията, в които се впуска и компанията, в която стои.

Следния пример илюстрира този проблем. Човек може да бъде осъден като лош поради лоши постъпки. Например, Хитлер е останал в историята като образец на човешко зло поради зверските престъпления срещу човечеството. Човек, който не е извършил такива дела, също може да бъде счетен за лош, ако се оприличава на тези, които са. Например, човек, който не е извършил зверствата на Хитлер, но знае за тях и се има за негов приятел, и търси как да го спаси от последствията на тези зверства, може да бъде счетен за лош. Въпреки, че би бил невинен за пряко участие в лоши дела, той демонстрира своята лошотия чрез асоциирането и приятелството си с този, който ги е извършил.

Защо тогава, един свят и праведен Бог, Който мрази злото, което Го отблъсква, би се засилил да търси взаимоотношения със зли хора и да ги спасява от последствията на техния грях? Преди да разгледаме библейския отговор, трябва да развенчаем широко разпространеното и богохулно мнение по въпроса: че Бог е бил мотивиран да спаси човечеството поради някаква божествена нужда или копнеж за взаимоотношения.

Печално е, че толкова хора са паднали до там, че вече да не могат да различат кога едно мнение е в пряко противоречие с Писанията и историческата християнска мисъл. Една от най-важните и окуражителни доктрини, касаещи атрибутите на Бог е Неговата Себедостатъчност. Той няма нужда от нищо; най-малко има нужда от взаимоотношения с човека. Християнството на Запад е издигнало човешката стойност до такава степен, че сега на практика поставя човечеството  пред Бог като крайна цел на всичко и притежаващо безгранична стойност. Убедили сме самите себе си, че Небето няма да е рай без нас, и че Бог няма да е завършен, ако човечеството се загуби. Писанието обаче, измерва цялата стойност на всички народи като „капка от ведро “ и „като ситен прашец на везните“ (Исая 40:15). За да отговори на схващането, че Бог има нужда, която само човек може да задоволи, апостол Павел прави следното опровержение: „Бог, Който е направил света и всичко що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове“ (Деяния 17:24).

На Бог не Му липсва нищо, т.е няма нужда от нищо и никого извън Себе си, за да поддържа или подобрява Неговото съществуване. Нещо повече, Бог няма нужда от взаимоотношения, тъй като Отец, Син и Духа са в перфектни взаимоотношения един с друг през цялата вечност. Безгранично богатия Бог не е създал света поради някаква божествена нужда, но заради свръхизобилието Си.

ЛЮБОВТА НА БОГ

Сега ще се обърнем към Писанието за отговор на въпроса: Какво е накарало Бог да ни спаси? Първия отговор, който ще разгледаме, се намира в 1 Йоан 4:8. От една страна, този отговор не предизвиква никаква изненада в християнина, но от друга, би трябвало винаги да го изненадва и изумява: „Бог е любов“. Бог възлюби падналото човечество, защото Бог е любов. Това просто изказване не само учи, че Бог обича, което само по себе си е невероятно, но че Той е любов – че любовта на Бог е много повече от едно решение, разпореждане или дело. Тя е Божий атрибут, част от Неговата същност или природа. Поради това, което Е, Той даром и  безкористно отдава Себе Си на другите за тяхна полза или добро. Следователно, Божията любов към хората е резултат от това какъв е Той и няма нищо общо със стойността или заслугите, намиращи се в обектите на Неговата любов. Той не спасява хората заради тях, а въпреки тях. Божията любов извира от Него заради собствената му добродетел и воля. Никакво достойнство или заслуга – проявена или скрита, наследена или придобита – в характера или делата на човека, не може да я премахне от Него. Логиката е проста: Бог спасява злите хора, защото ги обича, а ги обича, защото Той е любов.

Тази истина за незаслужената и безусловна любов на Бог е чудесно илюстрирана във Второзаконие, където Бог обяснява основата и мотива си да избере Израел. Моисей напомня на народа: „Господ не ви предпочете, нито ви избра, за гдето сте по-многочислени от всичките други племена; защото вие сте най-малочислени от всичките племена. Но понеже ви възлюби Господ..“ (7:7-8).

Израел пита: „Защо ме възлюби?“, и Бог отговаря: „Възлюбих те, защото те възлюбих“. Следователно, Божията любов към Израел и цялото паднало човечество, няма нищо общо с това кои са те или какво са направили; но изцяло зависи от това кой е Бог и какво Той е постановил. Бог обича грешните и паднали хора, защото Той е любов и Той е избрал да постави любовта Си на тях.

Истината за Божията любов въпреки пълната липса на заслуги на падналото човечество, е илюстрирана по-нататък в книгата на пророк Езекиил. Там Бог описва окаяната, дори отблъскваща същност на Израел, както и на всички нас, преди Неговото изкупително дело в живота ни:

„Така казва Господ Иеова на ерусалимската дъщеря: Произходът ти и рождението ти е от Ханаанската земя; баща ти бе амореец, а майка ти хетейка. А при раждането ти, в деня, когато си се родила, пъпът ти не е бил отрязан, нито си била къпана във вода за да се очистиш, със сол не си била насолявана, нито в пелени повивана. Око не те е пощадило та да ти направи някое от тия неща и да те пожали; но в деня, когато си се родила, понеже са се погнусили от тебе, била си изхвърлена по лицето на полето. И когато заминах край тебе и те видях, че се валяше в кръвта си, рекох ти като беше в кръвта си: Да си жива; да! рекох ти като беше в кръвта си: да си жива“ (Езекиил 16:3-6).

В този текст, Бог описва народа на Израел и на цялото паднало човечество като дете със срамно потекло и позорно раждане: родено от чужда раса, мръсно и недоносено, изоставено на полето, гърчещо се в собствената си кръв. Дори най-състрадателния човек не би поискал да спаси такова гротеско създание в това окаяно положение. Бог обаче, богат на милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, дори когато бяхме мъртви в престъпленията си, ни съживи с Христос (Ефесяни 2:4–5).

Славата на благовестието не е, че Бог спасява ценни същества, чиято красота предизвиква Неговата любов и прави невъзможно за Него да живее без нас. Славата на благовестието е, че Бог спасява отвратителни и окаяни грешници, които напълно са осквернили себе си, предизвикващи отвращение и изоставяне от всички, освен един Бог, Който е любов.

БОЖИЯТА СЛАВА

Направихме кратко отклонение от Езекиил 36:22-28, за до обсъдим незаслужената Божия любов като основен мотив за спасителното Му дело сред недостойните грешници. Сега ще се върнем към текста, за да открием най-великия мотив зад всички Божии дела: издигането на Неговата собствена слава. Казано накратко: Бог спасява хората заради Себе Си и според Своето Собствено благоволение. Това, което казват тези стихове може да изглежда странно, дори оскърбително, не само за светския ум, но и за съвременното християнство, пропито с хуманизъм.

Първата отличаваща се истина, привличаща вниманието ни е, че Бог не е мотивиран да спаси Израел поради каквато и да е тяхна добродетел. Два пъти в този кратък текст, Бог изтъква, че Израел не е направил нищо, освен че  е нарушил и опетнил честта на Неговото име сред народите. Апостол Павел отива дори още по-далече, когато казва, че Божието име се хули между езичниците заради идолопоклонните практики и зли дела (Римляни 2:24). Бог не е намерил в Израел причина да го спаси, но по-скоро да го унищожи.

Ако такива неща могат да бъдат казани за народа на Израел, колко повече те важат за езическите нации по земното кълбо? Ако евреите, които са имали закона и Божиите свидетелства, са били изцяло лишени от добродетели и заслуги, колко повече  помраченият и закоравял езичник? Провала на евреите елиминира всяка тяхна хвалба, както и на целия останал свят (Римляни 3:19). Следователно, всички ние трябва да застанем с ръце върху устата си, когато се произнася нашата присъда:

„Няма праведен ни един;

Няма никой разумен,

Няма кой да търси Бога.

Всички се отклониха, заедно се развратиха;

Няма кой да прави добро, няма ни един“ (Римляни 3:10-12).

Ако Бог не намира причина в нас, за да ни спаси, защо все пак го прави? Намираме отговора в следния текст: „Аз не правя това заради вас… но заради Моето свято име“, и пак: „ще осветя великото Си име… и народите ще познаят, че Аз съм Господ“. Бог е решен да спаси народа за Себе Си сред другите народи, и е решил да направи това за Собствената Си слава, в името на Великото Си име и за Собствена възхвала, за да познаят всички, че само Той е Бог. Както декларира чрез пророк Еремия:

„Ще ги очистя от всичкото беззаконие, с което Ми съгрешиха, и с които престъпиха закона Ми, и тоя град ще Ми бъде град, чието име да се споменава с радост, с хвала и със слава пред всичките народи в света, които ще чуят всичкото добро, което им правя Аз, и ще се обоят и ще се разтреперят за всичкото добро, и за всичкия мир, който ще му доставя“ (Еремия 33:8-9).

Тук Бог ясно ни заявява какво го е мотивирало, за да спаси Своя народ: заради всичкото добро, което ще им покаже, Той ще прибави на Себе Си слава, величие и почит от всички, които чуят за това.

Важно е да отбележим, че Божията страст за Собствената Му слава е тема, която присъства през целия курс на божественото откровение. Писанията учат, че създаването на вселената, падението на човека, народът на Израел, кръстът на Христос, църквата и осъждението на народите, има една велика и окончателна цел: славата на Бог. С други думи, Бог прави каквото прави, за да изяви пълнотата на всичко, което Е на Своето творение, и за да бъде Той почетен, възхвален и наслаждаван като Бог. Някои от най-видните теолози в църковната история от сърце приемат това тълкувание на текста. Чарлз Ходж пише: „Хората отдавна са търсили задоволителен отговор на въпроса: Защо Бог е създал света? Каква е била крайната му цел?…Единственият задоволителен отговор може да бъде намерен в Писанията. Те изрично ни учат, че славата на Бог и изявяването на Неговото съвършенство е крайната цел на Неговото дело“. Джонатан Едуардс пише: “По този начин виждаме, че великият край на Божиите дела, което е изразено в Писанията по толкова различни начини, е наистина ЕДИН, и той е най-точно и изчерпателно наречен: СЛАВАТА НА БОГ“.

Божията страст за Неговата собствена слава е ясно и не подлежащо на съмнение учение на Писанията, и въпреки това, много хора, понякога дори искрени християни, питат дали е правилно за Бог да действа за Собствената Си слава. За да отговорим на този въпрос, трябва да разберем единствено кой е Бог. Според Писанията, Той е безкрайно по-велик от цялото Свое творение взето заедно. Следователно, не само е правилно, но и необходимо за Него да заема най-върховното място и да направи Своята слава великата причина или крайна цел на всичко, което прави. Правилно за Него е да застане в центъра и да прави всички неща, така че Неговата слава (т.е пълнотата на това, което Той е) да стане позната на всички до края, за да може да бъде прославен Той (т.е почетен и възхвален) над всичко. За Него, да се отрече от това превъзходство, би значело да се отрече от Себе Си като Бог. За всеки друг, освен Бог, търсенето на такова превъзходство, би било най-грубата форма на идолопоклонство. Отново, това е еднакъв възглед и на теолозите и на проповедниците. А.А. Ходж пише: „ Тъй като Бог е безкрайно по-достоен от сбора на всички създания, следва че проявата на Собственото му съвършенство е …възможно най-великия и стойностен край.“ Чарлз Спърджън пише: “Бог трябва да има най-великия мотив, а не може да има по-голям мотив от Неговата собствена слава“.

Втората истина, която трябва да разберем е, че Бог не търси Собствената Си слава независимо от най-доброто за Неговите творения. В действителност, най-голямото добро, което Бог някога може да направи за своите създания и най-голямата доброта, която някога би могъл да им покаже е, да прослави Себе Си – да ръководи и работи във всички неща, така че да може да изяви пред тях пълнотата на всичко, което Той е. Ако Бог е безкрайно ценен, великолепен и красив, тогава следва, че най-ценния, най-великолепния и най-красивия подарък, който някога може да даде на Своите създания, е откровението за Себе Си. Във връзка с тази безценна истина, Луис Беркхоф пише: „Търсейки да изрази славата на Своето име, Бог не пренебрегва благополучието и най-доброто на другите, но го подпомага…Висшата цел на Бог за творението – изявяването на Неговата слава, включва като подцел щастието и спасението на Неговите създания, и приемането на възхвала от благодарни и обожаващи Го сърца“.

Научихме, че Бог прославя Себе Си, ръководейки и работейки във всички неща, така че да изяви на Своето творение пълнотата на всичко, което е Той. Това е особено валидно по отношение на кръста на Христос и спасението, което извършва чрез него. Само в това единствено нещо, пълнотата на Божиите атрибути се открива по възможно най-великия начин, за да може Бог да бъде почетен, възхвален и насладен във възможно най-великата степен едновременно и от ангелите и от изкупените. Защо Бог ще дава Своя Син за спасението на грешните хора? Не търсете причината в падналото човечество, защото то е без стойност и лишено от заслуги. Погледнете към Бог! Той извършва великото дело на спасение заради Своето име и за възхвала на Собствената Си слава! Ако това ни притеснява, трябва да сме наясно, че ако Бог не Го беше направил заради Себе Си, не би имал причина да го прави заради нас.

Тази истина е не само вдъхновяваща, но също така има голямо практическо приложение, особено по отношение на нашето спасение. Поради нея, Бог никога не се проваля в делото на спасението, което е започнал в живота на вярващия. Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го завърши, защото касае Неговата репутация (Филипяни 1:6). Спасението е Божие дело и без съмнение най-великото му постижение. Провал в това единствено усилие, би опетнило Неговата слава. Тази истина е чудесно илюстрирана в оценката на Моисей по отношение на бунта на Израел и неговото ходатайство за тях.

След вестта на съгледвачите и отказа им да влязат в Обещаната земя, Бог ги заплашва с пълно унищожение. Пред лицето на божествената присъда, Моисей се застъпва за тях със следния аргумент:

„И ако изтребиш тия люде като един човек, тогава народите, които са чули за Тебе, ще говорят казвайки: „Понеже не можа Йеова да въведе тия люде в земята, за която им се кле, за това ги погуби в пустинята.“ И сега, моля Ти се, нека се възвеличи силата на Господа мой, ..прости, моля Ти се, беззаконието на тия люде, според Твоята голяма милост (Числа 14:15-19).

Аргументите на Моисей извират от неговата страст за Божията слава и логиката му е желязна: Ако Бог напълно отхвърли Своите хора и не ги заведе в Обещаната земя, народите ще счетат това за неспособност от Негова страна. По същия начин, Бог няма да остави незавършена спасителната Си работа във всеки отделен вярващ, но Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го довърши до последния ден (Филипяни 1:6). Божието постоянство и неизменно посвещение на спасението на Неговите хора има за край Неговата слава.

„..и народите ще познаят, че Аз съм Господ“ (Езекиил 36:23).

„И тоя град ще Ми бъде град, чието име да се споменава с радост, с хвала и със слава пред всичките народи в света, които ще чуят всичкото добро, което им правя Аз, и ще се убоят и ще се разтреперят за всичкото добро, и за всичкия мир, който ще му доставя“ (Еремия 33:9).

„Защото от изгрева на слънцето до захождането му Името Ми ще бъде велико между народите“ (Малахия 1:11).

 

 

СЕДМА ГЛАВА

Авторът на спасението

 

„Защото ще ви взема изсред народите, и ще ви събера от всичките страни, и ще ви доведа в земята ви. Тогава ще поръся върху вас чиста вода, и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя.  Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми, и да ги извършвате. Ще живеете в земята, която дадох на бащите ви; и вие ще Ми бъдете люде, и Аз ще бъда ваш Бог“

 

След като разгледахме Божият божествен мотив за спасението на грешните хора, сега ще обсъдим действителното дело на обръщение във всеки отделен вярващ. Езекиил 36:24-28  е едно от нй-красивите и силни старозаветни пророчества, касаещи новият завет, чието начало ще бъде поставено с идването на Месията и Неговото изкупително дело. Той ни дава една от най-ясните илюстрации на доктрината за новорождението и покаянието, намиращи се в Писанията.

За вярващия, който го разбира, този текст има двуяк смисъл. Първо – осигурява ни стандарт, по който да измерваме валидността на нашата изповед на вяра в Христос и ни дава библейска увереност в това. Този текст учи, че истинското покаяние е свръхестествено Божие дело, чрез което самата същност и сърце на човека се променят, правейки го отзивчив на Божията воля. В следствие на това, животът на истински покаялия се ще бъде белязан от Божието последващо дело по освещение и нарастващо подчинение на Неговата воля. Второ, този текст е неизчерпаем извор на радост, утеха и доволство. В християнското пътуване на вярващия, напредъка често пъти е бавен и пълен със спънки и отклонения. Той се пита дали някога ще може да успее да превъзмогне греховете, които го спъват и пречат на неговия вървеж (Евреи 12:1). Този текст уверява всеки вярващ, че Този, Който е започнал добро дело в него, ще го довърши, че ще ни изчисти от всички наши нечистотии и идоли, и че Неговата воля ще ни кара да вървим в Неговите закони (Филипяни 1:6).

Първата велика истина, която ще разгледаме от този текст е, че Бог е едновременно и авторът и завършителят на нашето спасение; че спасението на отделния човек, както и на цялата църква, е Божие дело. Той го започва, следи за неговото постоянство и го прави завършено в деня на Исус Христос. Върховната власт на Бог тук е блестящо представена като основа на надеждата на вярващия и източник на неговата сила. Сигурността, с която Бог говори, е безспорна. Това се вижда от следващите фрази в текста. Трябва да обърнем внимание, че използването на първо лице „Аз“ (Бог е Този, Който действа), е последвано от безусловно обещание (Той няма да се провали):

“(Аз) ще ви взема изсред народите.”

“(Аз) ще ви събера от всичките страни.”

“(Аз) ще ви доведа в земята ви.”

“(Аз) ще поръся върху вас чиста вода.”

“(Аз) ще ви очистя от всичките ви нечистотии и всичките ви идоли”.

“(Аз) ще ви дам ново сърце и ще вложа нов дух във вас.”

“(Аз) ще отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце.”

“(Аз) ще вложа Духа Си вътре във вас.”

“(Аз) ще ви направя да ходите в повеленията Ми.”

Няма никаква доза съмнение или несигурност в тези твърдения. Бог не разсъждава на глас и не споделя с нас Своите надежди и мечти. Той не говори какво би направил, ако успее да получи нашето съдействие. Вместо това, Той говори като Този „Който върши каквото Му е угодно“, и Който „върши всичко по решение на Своята воля“ (Псалм 115:3, Ефесяни 1:11). Забележете също, че Бог не просто ни казва какво ще напарви в живота на всеки християнин, но и гарантира резултата от Своето дело:

“Ще бъдете чисти.”

Ще “ходите в повеленията Ми, ще пазите съдбите Ми, и ще ги извършвате.”

Ще “живеете в земята, която дадох на бащите ви.”

Ще „Ми бъдете люде, и Аз ще бъда ваш Бог.”

Вижте мощта на Бог в спасяването на Неговата църква и в новорождението на всеки нейн член! Без грешка, тези, които Той призовава, Той преобразява; които преобразява, Той също и очиства; които очиства, в тях заживява; в които заживява, Той ги прави да ходят в повеленията Му и ги кара да внимават във вършенето на Неговите съдби. Тук имаме една златна нишка на спасението като тази, която апостол Павел е написал в посланието на църквата в Рим (Римляни 8:29–30). Както Павел, и ние можем да възкликнем: „И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“ (Римляни 8:31).

Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го завърши Самият Той. Това не изключва човешката отговорност в спасението или в борбата на християнина с греха. Също така, не отрича факта, че ще има големи загуби, както и победи в стремежа ни да се оприличим на Христос. Но това ни уверява, че Бог си е наумил, че ще направи един народ за Себе Си и чрез Собствената Си сила ще види това дело завършено. Всички, които Той призове, ще дойдат при Него, и от тези, които дойдат, нито един няма да се изгуби (Йоан 6:37, 39; 18:9). Чрез кръвта на Христос, те са оправдани, а чрез силата на Святия Дух са новородени, осветени и водени (Йоан 3:3–8; Римляни 5:9; 6:11; 8:14; 1 Коринтяни 6:11; Галатяни 5:18; Тит 3:5). Макар, че всеки от тях може да расте с различно темпо и в различна степен, някои ще изглежда, като че ли летят към зрялостта, докато други едвам кретат; всички те, въпреки всичко ще напредват към горното призвание от Бога в Христос и ще показват с думи и дела, че са Негови хора и Той е станал техен Бог (Филипяни 3:14).

Читателят трябва да разбере основните истини за покаянието, както този текст ги разкрива. Многократно е нужно да се казва, че истинското библейско покаяние ще принася плод в живота на всеки вярващ – въпреки че някои ще принасят стократно, други шестдесет, а други само тридесет (Матей 13:23). Независимо колко, те всички ще принасят плод, и по този плод ще бъдат разпознавани (Mатей 7:16–20). Тази увереност не е  резултат от посвещението им, но от същността на покаянието. Тези, които са оправдани единствено по вяра, са станали Божие „творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Ефесяни 2:10).

 

ОСМА ГЛАВА

Отделяне и изчистване

 

„Защото ще ви взема изсред народите, и ще ви събера от всичките страни, и ще ви доведа в земята ви. Тогава ще поръся върху вас чиста вода, и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя“

Езекиил 36:24–25

 

В днешно време, когато растежът на християнството на Запад изглежда е в пряка връзка с ростежа на плътското в църквата, е важно да попитаме каква е истинската същност или основните характеристики на библейското покаяние. Какво се случва и как изглежда новорождението? Трябва да сме благодарни, че за нас и църквата като цяло, на тези въпроси е отговорено по мощен и изобразителен начин в новозаветното обещание, записано в Езекиил 36:22-28.

В следващите глави ще разгледаме някои от тези основни характеристики на истинското новорождение, не задължително в реда, по който се случват, но както текста ни ги представя. По време на изучаването, би било добре да се запитаме до каква степен тези белези са различими реалности в нашия живот. По думите на апостол Павел, ние трябва да се изпитваме и изследваме дали сме във вярата (2 Коринтяни 13:5).

БОЖЕСТВЕНОТО ДЕЛО НА ОТДЕЛЯНЕ

Един от първите забележими резултати от истинското покаяние е, библейското отделяне от света – постепенен развод или оттегляне от всичко, което не е угодно на Бог и е в противоречие с Неговата воля. Такова отделяне само по себе си не е край, но по-скоро е първата и основна стъпка към един друг велик край: доближаване до Бог и отдаването ни на Неговите цели и воля. Тази истина е едновременно обещана и красиво илюстрирана в Езекииил 36:24. Чрез пророк Езекиил, Бог казва на Своите хора: „Защото ще ви взема изсред народите, и ще ви събера от всичките страни, и ще ви доведа в земята ви“.

Това новозаветно обещание не намира окончателното си изпълнение в просто физическото връщане на народа на Израел от тяхното пленничество във Вавилон, но по-скоро гледа напред към деня, когато Бог ще призове Своя народ – и евреи, и езичници от всички нации и ще ги събере под знамето на Своя скъп Син. Нещо повече, чрез делото на новорождение и освещение, Бог  обещава не само да изведе Своя народ от езическите нации, но и да отнеме от тях езическото влияние. Той ще ги привлече към Себе Си. Той ще бъде техен Бог и те ще бъдат Негов народ.

Вниквайки в този текст, една от първите истини, които привличат нашето внимание е, че Бог е причината или основният двигател в отделянето на Неговия народ от светщината, която ги заобикаля. Макар, че библейското отделяне включва и човешка отговорност, основно е дело на Бог, което Той също така гарантира. Бог ще отвлече своя народ от моралния упадък на този паднал свят, и Той ще ги доведе при Себе Си. Християнинът постепенно ще израства в отделянето от идеалите и удоволствията на този век, и ще се научи да ходи с Бог и да се прилепя за Неговите заповеди. Този текст и много други в Писанията, ни гарантират този напредък. Бог е авторът и завършителят на нашата вяра (Евреи 12:2). Ние сме Божие творение (Ефесяни 2:10). Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го завърши до край (Филипяни 1:6).

През последните няколко десетилетия на Западното християнство, изглежда, че много велики и скъпоценни истини са били захвърлени – или най-малкото забравени. Една от тях е, че църквата и отделния вярващ са Божие притежание. Той предявява абсолютни претенции върху тях по силата на сътворението и изкуплението. Той едновременно ги е и създал, и купил с цена (1 Коринтяни 6:20; 7:23; Колосяни 1:16). В такъв случай, те са Негови и може да прави с тях каквото си иска. В Стария завет, Бог казва на Израел: „..от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят“ (Изход 19:5). В Новия завет, Бог казва същото на църквата. Ние сме Божие притежание, за да възхваляваме Неговата слава и да възвестяваме Неговите превъзходства на цялата вселена (Eфесяни 1:14; 1 Петрово 2:9). Поради тази причина, Христос умря, за да ни изкупи от всяко беззаконие и да ни очисти за Себе Си, народ за Негово собствено притежание, ревностни за добри дела (Tит 2:14).

Нима Бог няма правото да прави каквото Си иска с Неговото Си? Ако Му принадлежим по силата на сътворението и изкуплението, нима няма правото да ни отдели от човешкото родословие и да ни изиска за Себе Си, за Своето благоволение и за Своите вечни цели? Писанията отговарят на всички тези въпроси с крещящо и безусловно „да“.

Друга, също толкова забравена истина е, че Бог е ревнив Бог, Който няма да дели любовта на своя народ с някой друг (Изход 34:14). Това е и причината, поради която заповядва на Израел да не почитат и да не служат на никакви други богове (Изход 20:4–5). Поради същата причина, Той предупреждава църквата и отделния вярващ, че приятелството със света е вражда против Него, защото до завист ревнува за Духа, Който е вложил да живее в нас (Яков 4:5). Макар, че доктрината за божествената ревност е била оклеветявана, тя е една от най-красивите истини в Писанието. Тя е доказателство за Божията непроменима любов към Неговия народ. Бихме се усъмнили в любовта на съпруг, който с готовност споделя съпругата си с друг мъж. Нима трябва да считаме Божията любов за по-малка? Нещо повече, най-любящото нещо, което Бог може да направи за Своя народ е, да ги предпази от всяка любов, която не може истински да ги задоволи, а само би довела до  дълбокото им нараняване.

Въз основа на тези две истини за правото на собственост и ревнива любов, Бог работи в живота на всички вярващи, за да ги отдели от фалшивата любов и моралния упадък на този паднал свят и да ги привлича към Себе Си като ценно и преобразено притежание. За да постигне този желан край, Той няма да пожали никакъв разход, ще използва всеки случай и ще изчерпи всички ресурси. Както Бог декларира чрез пророк Еремия, че ще доведе Своите хора до края, който е избрал за тях и ще го направи: „с цялото Си сърце и с цялата Си душа“ (Еремия 32:41). С други думи, Той ще използва пълнотата на Своята божественост, за да осигури извършването на това дело.

Преди да продължим, трябва да си зададем следния въпрос: Божието дело на отделяне реалност ли е в нашия живот? От момента на покаянието ни до сега, можем ли да проследим действието на Божието провидение в нашия живот, с което ни отделя от моралния упадък на този свят и ни привлича към Себе Си? Това е свидетелството и наследството на всеки истински християнин. Ако делото на освещение е само желано или е незабележимо в нашия живот, значи това е призив да изпитаме себе си, за да видим дали сме във вярата (2 Коринтяни 13:5).

БОЖЕСТВЕНОТО ДЕЛО НА ОЧИСТВАНЕ

Една обща черта на всички паднали хора е тяхната морална нечистота. Псалмистът декларира, че всички сме се отклонили и развратили до такава степен, че няма никой, който да прави добро, нито един (Псалм 14:3). Пророк Исая ридае, че всички сме станали като едн нечист човек и всичките ни праведни дела са като мръсна дрипа (Исая 64:6). Йов определя човешкия морален упадък като толкова голям, че за него няма лек (Йов 9:29–31).

Свидетелството на Писанието срещу човечеството не е ласкателство, а истина. Всяка страница от човешката история е доказателство за това, че падналия човек е напълно покварен, морално нечист и не подлежи на никакво човешко поправяне. Поради тази причина, Божието обещание в Езекиил 36:24-25, че ще ни очисти от всичките ни идоли и беззакония, трябва да предизвиква в нас голяма радост.

Християнската религия е уникална спрямо всички останали по отношение на това, че изисква очистване, но отрича възможността човек да го направи сам. Противно на другите религии, тя тотално осъжда всякакви човешки опити за самоосвобождение от моралните окови или себеочистване от морална нечистота. Точно обратното, тя предлага на безпомощните хора един Бог, Който Сам може и да ги освободи, и да ги очисти. Както декларира чрез пророк Исая: „Аз, Аз съм Господ; И освен Мене няма спасител“ (Исая 43:11).

В Езекиил 36:24-25, Бог обещава божествено очистване на всички онези, които Той отделя за Себе Си. То е свързано едновременно и с оправданието, и с освещението. Тези двете са милости близнаци, и в тъкав случай – неразделни. Този, който Бог оправдава, него и освещава.

Според Писанията, човек е оправдан или счетен за праведен спрямо Бог в момента, когато се обърне от себеупованието си и постави своята вяра в изкупителното дело на Христос. В този момент, неговото положение пред Бог е както псалмиста го обявява: престъпленията му са простени, греховете му са покрити и повече не се търси сметка за тях (Псалм  32:1–2; Римляни 4:7–8). Може да използваме и една друга метафора, която казва, че греховете му са изчистени с исоп и той е бил измит, за да стане по-бял и от сняг (Псалм 51:7). Дори и най-проницателния поглед на святия и всезнаещ Бог не може да намери петно или недостатък в него (Песен на песните 4:7).

Доктрината за оправдание чрез вяра е една от най-величествените и утешителни доктрини в Писанията, но никога не се проявява самостоятелно в живота на християнина. Една също толкова красива милост винаги я придружава – нарастващото дело на освещение. Чрез оправданието, пред трона на Бог, вярващият веднъж завинаги е обявен за чист от вина и укор за всяка морална нечистота и идолопоклонство. В допълнение, му се вменява праведността на Христос, така че той става самата Божия правда (2 Коринтяни 5:21). Обаче, чрез неспирното и нарастващо дело на освещение, оправданият вярващ постепенно бива трансформиран по образа на Христос. Чрез божествения промисъл и служението на Духа и Словото, Бог постепенно изчиства вярващия от полепналата по него мърсотия и унищожава идолите в живота му, които се противопоставят на Божието господство и си съперничат с лоялността, дължима Нему. Божието дело по освещение в живота ни е завършено дело: по него няма какво повече да се направи или допълни. Въпреки това, то е непрестанно и постепенно дело, което няма да бъде завършено, докато не застанем пред Него в слава. Още веднъж – оправданието и освещението винаги са заедно. Оправданието прави освещението възможно, а освещението е доказателство, че сме били оправдани.

Както всяко друго обещание в Езекиил 36:23-28, Божието дело по освещение в живота на вярващия не е просто пожелателно мислене, основано на някаква празна надежда, но е абсолютна реалност, основана на непроменим Божествен указ. Въпреки, че християнският живот е белязан от много битки, и въпреки че християнинът ще преживее много загуби, както и победи, Бог, Който е започнал добро дело в него, ще го довърши до край (Филипяни 1:6). Греховете, които го спъват, постепенно ще бъдат премахнати и идолите, които го отклоняват от Бог, ще бъдат унищожени. Макар, че вярващият никога няма да бъде без грях в живота си, той ще напредва в Божиите неща и ще пораства в оприличаването си на Личността на Исус Христос. Бог ще отстоява Своя суверенитет и управлява всичо в живота на вярващия до самия край, и ще направи това за славата на Неговото име и за доброто на своя народ. Той съблюдава пълното завършване на това дело. Тази истина е илюстрирана в следващото описание.

Представете си едно фермерско момче, отгледано в Американския среден Запад. Всеки ден, от изгрев до залез сълнце, то си играе в оборите и изораните бразди на полето. Всяка вечер се връща вкъщи, покрито с прах. Още преди да влезе, на входната врата на къщата, майка му го посреща с едно просто напътствие: „Остави дрехите си за пране и директно влизай в банята!“

Макар, че обичайно е послушен, една вечер момчето глупаво решава да упражни автономност и уведомява майка си, че няма да се къпе. Казва, че е твърде изморен и не е толкова мръсен. Майка му бързо разрешава конфликта, упражнявайки полагащия й се като родител авторитет. Тя прекосява стаята, поглежда го в очите и казва: „Млади момко, ти ще се изкъпеш!“

Знаейки, че няма избор поради родителския авторитет, той неохотно тръгва съм банята, завърта кранчето и капва няколко капки там, където очевидно има най-много мърсотия. Бързо се подсушава с кърпа и с пижамата покрива мърсотията, която остава по него. Всичко върви по план до момента, когато майка му влиза в банята. Тя вижда окаяното състояние на нейните до скоро бели хавлии и не по-малко чистите плочки под краката на момчето. Тя повдига брадичката му, разкривайки все още полепналата по врата му мърсотия. Тя навива ръкавите и крачолите на пижмата му, откривайки останалата по лактите и коленете му кал. В отговор на неговите действия, тя отново упражнява авторитета си на родител и му заповядва да се съблече и да се върне във ваната. За ужас на момчето, тя пуска водата и взима сапуна. Тя казва: „Ти си мое дете, и ще бъдеш чист!“

По-голямата част от съзнателния си живот, майката на момчето е прекарала във фермата. Въпреки, че е дама, тя може да работи повече от мъжете – и често го прави. Тя пасе крави, събира сено и ръцете й са мазолести както на всеки черноработник. Щом тя изкъпе децата си, те са чисти. Сякаш не само е свалила мърсотията, но е и излющила поне един пласт от кожата им. Когато тази майка къпе своите деца, те със сигурност излизат чисти!

Обърнете внимание, че когато майката се намеси в дейността по къпането на детето си, никой не би оспорил въпроса за суверенното право и свободната воля. Никой не би обвинил майката в злоупотреба с властта й или с насилие върху свободната воля на детето. Тя просто упражнява своите родителски права върху дете, което често пъти е нехайно, а понякога инатливо и непокорно.

Пред нас стои следния въпрос: Как Западният евангелизъм стигна до извода, че Бог няма право да упражни Своя авторитет върху всеки, камо ли върху Собствените Си деца? Нима на една земна майка може да се признае авторитета над децата й, а на Бог над Неговите не? Както някой правилно беше отбелязал – Богът на американското християнсто е всемогъщ и върховен Господ на всички, но няма авторитета да направи нищо, докато първо не Му се позволи. Той може да спаси децата си от ада, но няма право да изисква нищо от тях, да не би да наруши някое изкривено понятие за човешка автономност.

Преставете си абсурдността, дори скверността на следния сценарий: Съдът вика на разпит бащата на няколко малки деца, защото изглеждат недохранени и  със занемарен външен вид. В своя защита, той уверява съда , че всеки ден им приготвя храна, следи да са изкъпани и им приготвя чисти дрехи. Независимо от неговите усилия обаче, децата просто отказват да го слушат. Въпреки, че истински желае най-доброто за децата си, неговото установено зачитане на свободата им, прави невъзможно за него да се намеси. Съдът няма да приветства бащата за зачитането му на човешката независимост, но по-скоро ще го осъди за нерационално поведение, водещо до пренебрегване на децата му.

Броят на смъртни и пътни инциденти поради злоупотреба с алкохол нараства с обезпокоителна скорост, като в отговор на това, една медийна кампания разпространи следното мото: „приятели, не позволявайте на своите приятели да шофират пияни“. Идеята е, че един истински приятел би направил всичко, което е по силите му, за да не позволи на приятеля си, който е под влиянието на алкохола да седне зад волана. Прави впечатление, че никой не оспорва такова вмешателство, за да защити човешката автономност. Всъщност, на никой не му идва наум този въпрос. Да оставиш приятеля си да кара, когато е в нетрезво състояние, за да уважиш свободната му воля не се смята за добродетелно, но по-скоро за не морално, дори престъпно.

Съвременните популярни възгледи по отношение на Божието дело и човешката автономност, не само противоречат на здравия разум, но са и чужди на Писанията. Първо, Богът на Библията е Господ, Който „действа във всичко по решението на Своята воля“ (Ефесяни 1:11). Със сигурност Този, Който „осуетява намеренията на народите“ и „прави безполезни мислите на племената“, Си запазва правото да управлява Своя собствен народ според целите Си и за тяхно добро (Псалм 33:10). По тази причина, авторът на Притчи, безмилостно заявява: „Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му“, и „Има много помисли в сърцето на човека, но намерението Господно, то ще устои“ (16:9, 19:21). Това не би трябвало да ни разтревожи и да ни накара да побързаме да защитим предполагаемата си автономност, защото Бог има план за живота на всеки вярващ и ще упражни силата Си, за да я изпълни. Вместо това, тази истина би трябвало да бъде предпоставка за сигурност и надежда, както обяснява това пророк Еремия: „Защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда“ (Еремия 29:11).

Като техен създател и избавител, Бог има божественото право да работи в живота на Своя народ, според Своята воля. Пророк Исая ни казва, че да оспорваме това право или да спорим, че противното е вярно, е равносилно на бунт, на конфликт с нашия Създател (Исая 45:9). То е като да се разбъркат нещата, установеният ред да се обърне наопаки и да се счете глината равностойна на грънчаря (Исая 29:16). Вместо упорито да защитаваме нашите предполагаеми като на творения права, ние трябва да се съсредоточим върху зачитането на Божието право като Създател и Избавител. По-добре да приемем отношението на Исая на покорство пред Божието милостиво провидение и да извикаме:

„Но сега Господи,

Ти си наш Отец;

Ние сме глината, а Ти грънчарят ни;

И всички сме дело на Твоята ръка“ (Исая 64:8).

Християни, които са вървели в крак с Бога, биха описали християнския живот като демонстрация на Божията непрестанна вярност, не само по отношение на спасение от проклятието на греха, но и по отношение на тяхното освещение. Поглеждайки живота си назад, християнинът вижда безбройните проявления на Божието провидение ефективно работещи, за да го изичстват от всичките му нечистотии и идолопоклонства.

Това очистване и идоло-разрушаване от Бог реалност ли е в нашия живот? Поглеждайки назад в годините на нашето поклонение, може ли да видим как Бог е изгорил шлаката в нас като рафиниращ огън и ни е пречистил като сапун за пране (Малахия 3:2). Може ли да Го видим, разкъсващ идолите в живота ни, както е разкъсал Дагон и го е разбил на парчета в собствения му храм? (1 Царе 5:2–7). Ако сме наистина християни, Божието право над нас и Неговата работа по освещение в нашия живот, ще бъде явна не само за нас, но и за тези около нас. През многото години на нашия християнски живот, ще преживяваме прогрес в нещата от Христос и все по-голямо оприличаване на Неговия образ. Защото сме Негово творение и Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го довърши (Ефесяни 2:10; Филипяни 1:6). Както е обещал: „ще поръся върху вас чиста вода, и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя“ (Езекиил 36:25).

БОЖЕСТВЕНОТО ДЕЛО НА ДИСЦИПЛИНИРАНЕ

Не можем да завършим изучаването на божественото дело по отделяне и изчистване, без да вземем предвид едно от основните средства, които Бог използва, за да постигне тези прекрасни цели: божествено диспицлиниране. Богът на вярващия е едновременно и любящ и мъдър. Той счита вечността за имаща много по-голямо значение, отколкото всички земни удоволствия взети заедно. Той ясно вижда, че най-голямото добро за Неговите деца е тяхното оприличаване с образа на Христос (Римляни 8:28–29). Поради тази причина, Той ще използва всички възможни правилни начини, необходими за преобразяването на Неговия народ: поучение, изобличение, поправление, наставление (2 Tимотей 3:16). Понякога това дисциплиниране е леко, друг път е тежко; но винаги Бог го прилага с любов, мислейки най-доброто за вярващия. Той ни обича твърде много, за да ни остави каквито сме. Неговата промисъл би ни изложила дори на най-тежките временни страдания, ако чрез тях ще прибавим допълнителна слава, която не може да се сравни с нищо (2 Коринтяни 4:17).

Един необикновен пример за такова божествено дисциплиниране, се намира в живота на патриарха Яков. В словото на Господа, изречено чрез Малахия към своенравния народ Израел, Бог прави следното изявление: „…Но Аз възлюбих Якова, а Исава намразих..“ (Малахия 1:2-3). В контекста, народът на Израел по това време е страдал от политическа и икономическа нищета. Бог ги освобождава от робството и ги връща обратно в тяхната земя. Въпреки това, изглежда че божественото дисциплиниране още не е приключило, защото обещаното благополучие не се вижда на хоризонта. Поради това Израел започва да се уморява и да се усъмнява в Божията заветна любов. За да излекува тяхното съмнение, пророк Малахия ги насочва да сравнят Божието дело към Яков спрямо брат му Исав. Да, Израел са понесли тежко дисциплиниране от Божията ръка, но това е било за тяхното освобождение. Въпреки, че Исав остава незасегнат и дори изглежда, че просперира благодарение на загубата на Израел, това е било знак за Божието отхвърляне и тяхното крайно унищожение. С други думи, пророк Малахия е напомнил на съмняващия се Израел, че поправлението и диспциплинирането от страна на Бог, са демонстрации на Неговата заветна любов, а не причина тя да бъде отречена. Мъдростта на Притчи силно поддържа тази логика:

„Сине мой, не презирай наказанието от Господа,

И да ти не дотегва, когато Той те изобличава,

Защото Господ изобличава оня, когото люби,

Както и бащата сина, който му е мил“ (3:11-12).

Разбираме как истината в този текст се отнася за християнина, когато разгледаме поотделно живота на Яков и Исав, и Божието дело по отношение на тях. Как така Бог демонстрира Своята любов към Яков, и в същото време своята омраза към Исав? В случая на Яков е, като го отделя, взима власт над живота му и работи, за да го преобрази по Своята воля. В случая на Исав е, като го откъсва, оставя го на самия него и му дава свобода да бъде като останалата част от езическия свят.

Изследвайки живота на Исав, откриваме, че Бог изпълнява всяко обещание, което някога е дал на Исав, касаещо самия него. Той бива освободен от впряга на брат си Яков и става толкова благополучен, че няма нужда от неговата помощ или благословение (Битие 27:40; 33:9). Въпреки това, виждаме Божието отхвърляне и гняв към Исав, както и Неговата не намеса в живота му. Няма никакво дело на отделяне и освещение. Той оставя Исав на самия него, да стане въплъщение на безбожен човек (Евреи 12:16).

В контраст, изследвайки живота на Яков, откриваме как Бог работи във всеки момент, обучавайки, водейки и дисциплинирайки с удивителна твърдост, дори суровост. В действителност, дисциплинирането е било толкова тежко в живота на Яков, че когато се връща в Обещаната земя, той накуцва (Битие 32:31). Божието провидение беше взело своя дан в тялото на Яков, но го беше превърнало от измамник в съкрушен, но покорен син. По този начин Бог работи с всички свои законни деца: „Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема“ (Евреи 12:6).

От този текст научаваме, че едно от най-големите доказателства за истинско покаяние е божественото дисциплиниране, водещо до святост. От любов, Бог е посветил Себе Си на всяко едно от Своите деца. Той ще ги окуражава, инструктира и дисциплинира за тяхно собствено добро, така че да могат да споделят Неговата святост (Евреи 12:10). Той ще ги вземе отсред народите, ще ги събере от всички земи и ще ги доведе в земята и живота, който е приготвил за тях.

Често пъти християните считат за тегло точно това, което трябва да сметнат за благословение. Понякога вярващия ще се оплаква, че всички около него свобдно нарушават Божия закон без ни най-малко последствие, докато той бива дисциплиниран и за най-лекото нарушение. Това не трябва да бъде причина за оплакване, но за радост и хвала. Това е велико доказателство за новорождение. То е доказателство за синовност: „Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участват, тогава сте незаконно родени, а не синове“ (Евреи 12:7-8).

Представете си едно малко момче, изпратено на училище в първия ден след лятната си ваканция. Майка му го облича в новите му дрехи и го предупреждава, че след приключване на часовете веднага трябва да се прибере вкъщи. Не трябва да се размотава с приятелите си или да се спира да порита на игрището. Въпреки това, по пътя към вкъщи, изкушението надделява над разума, и той отива с приятелите си на игрището. Преди да се осъзнае, минутата се превръща в час, а чистите му дрехи в мръсни дрипи. Осъзнавайки грешката си и последствията, които го очакват, той се връща вкъщи с двама от своите също толкова непокорни приятели. Когато майка му го вижда и произнася наказанието, той бързо посочва другите момчета и пита защо те няма да понесат същото, а ще бъдат освободени. Отговорът на майка му е кратък, но точен: „Те не са мои деца и аз не нося отговорност за тях. Ти обаче си мое дете и затова ще понесеш моето наказание.“

Моралната поука от тази история е следната: дисциплинирането е доказателство за наличието на отношения родител-дете, а не отрицание на това. Отношението на майката към детето и нейната любов и загриженост за неговото добро са, което я карат едновременно да коригира и дисциплинира. Авторът на посланието към Евреите отново ясно ни го показва: „Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той – за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост“ (12:9-10).

Има смисъл в това, че Бог влиза във владение на всяко от Своите деца. Той ги направлява и води в път, който насърчава Неговата цел за постигане на святост в живота им. Въпреки, че не винаги е видно, Той непрестанно работи, обучава, коригира, наказва и дисциплинира. Любовта Му към Неговите хора, Го кара да бъде безмилостен работник в техния живот. Той няма да остави Своя чук и длето, докато не свърши работата Си.

Бог не е какъвто някой би предположил: нехаен и незаинтересован баща.Той не ще позволи децата Му да тичат по улиците на този свят без надзор. Той не е наемен пастир, който не се интересува накъде се скита стадото Му. Тези, които вярват, че християнинът може да ходи в постоянно и неизменно състояние на плътщина през целия си живот, дават повод точно за такова обвинение! Вместо да възхваляват Божията милост, те я обръщат в разрешително за вършене на грях (Юда 4). Вместо да възхваляват търпението на Бог, те Го представят като безучастен или безсилен баща. Вместо да възхваляват благовестието, те го обявяват за невалидно. Тази огромна грешка води до богохулство от страна на невярващия свят. Както пише апостол Павел: „…поради вас се хули Божието име между езичниците“ (Римляни 2:24).

Преди да приключим с тази глава, пред тези от нас, които изповядваме името на Исус, остават няколко въпроса: Има ли доказателство за божествено провидение, което работи в нашия живот, като едновременно ни отделя от света и ни води към Бог? Поглеждайки назад към живота си от покаянието си насам, откриваме ли доказателство за Божието отделяне и освещаващото Му дело? Превръщаме ли се в тези странни хора, които принадлежат единствено на Него? Ходейки с Него, усещаме ли Неговата наслада? Отклоним ли се, познаваме ли Неговата корекция? Неговата любяща родителска дисциплина бележи ли живота ни? Трябва да си зададем тези въпроси. Реалността на Божието освещаващо дело в живота ни, би трябвало да ни носи голяма сигурност. Липсата му, би трябвало сериозно да ни разтревожи.

 

ДЕВЕТА ГЛАВА

 

Ново сърце

 

„Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце“ . Езекиил 36:26

 

В Езекиил 36:26 откриваме едно от най-живописните и поучителни описания на доктрината за новорождението. Съществено е, че не само идваме до библейското разбиране на тази доктрина, но и проумяваме нещо от нейното огромно значение. Няма да е преувеличено да се каже, че разбирането на новорождението ще определи едновременно и възгледа ни за покаянието, и методът ни на благовестване.

Доктрината за новорождението се отнася до свръхестественото дело на Духа на Бог, чрез което духовно мъртвият грешник оживява, неговата напълно покварена същност е преобразена и той става способен да отговори на благовестителския призив с покаяние и вяра в Исус Христос. Уестминистърската изповед на вярата и 1689г. Лондонска баптистка изповед описват работата на Духа по новорождението като „духовно и спасително просветляване на ума да разбира Божиите неща, премахване на каменното сърце и заменянето му с меко сърце; обновяване на волята …и ефективно привличане на хора към Исус Христос, които обаче идват напълно доброволно, желанието за което идва поради Неговата милост“.

Думата новорождение идва от латински глагол, който означава „да създам отново“. Новозаветните автори използват различни фрази и термини, за да опишат тази доктрина. В Евангелието от Йоан, Исус описва новорождението като да се родиш отново или да се родиш свише (Йоан 3:3, 6–7). В първото си послание, апостол Петър използва единствено число на гръцки глагол, който означава „да бъдеш роден отново“ или „да се родиш наново“ (1 Петрово 1:3,23). Апостол Павел описва доктрината за норождението, като да си направен жив и да си възкресен от смъртта, за да ходиш в нов живот (Римляни 6:4; Ефесяни 2:4–5). Това е толкова радикално и всеобхватно дело на Духа, че той счита всеки в Христос за ново създание или творение (2 Коринтяни 5:17).

В текста от Езекиил виждаме всички тези истини мощно и красиво нагледно обрисувани. Според древния пророк, доктрината за новорождението стига далече над една повърхностна трансформация или промяна на поведението чрез дисциплиниране на волята. Тя включва онтологична промяна (такава, която се отнася до самата същност, природа или съществувание на един човек). Самата същност на човека е разрушена и създадена наново. Каменното сърце, което не може да откликне на божествени стимули, е трансформирана в меко сърце, което ще откликва.

За да илюстрираме това, да речем, че сме застанали пред каменна статуя, перфектно наподобяваща човек, която изцяло прилича на едно интелектуално и волево същество. Въпреки това, тя е направено от камък и следователно е неодушевена. Може да я ритаме, ръчкаме, дори да я хвърлим в огъня, но тя няма да реагира. Това е безжизнен камък и следователно неспособен да реагира на какъвто и да било стимул. Ако обаче имахме властта да променим камъка в жива плът, резултатът от всичкото ни ръчкане и тръскане би бил съвсем различен. Здравата, жива плът притежава висока степен на чувствителност и способността не само да чувства, но и да реагира. Здравата плът различава и най-лекият полъх на вятъра върху кожата си и усеща и най-слабия допир. Тя притежава силата да реагира съответно на подадения й стимул.

По подобен начин, грешникът е духовно мъртъв и неспособен да реагира на божествени стимули. Липсата на способност не го освобождава от вина, нито пък от отговорност пред Бог, защото неспособността му е поради него самия. Грешникът не може да отоговори положително на Бога, защото не иска. Въпреки че притежава необходимия капацитет едновременно да познава Бога и да разбира Неговата воля, той подтиска това, което знае, че е истина (Римляни 1:18–32). Неговата любов към неправдата и желанието му за самостоятелност, го прави толкова враждебен спрямо Бога, че той просто не може да доведе себе си до познаването Му или до подчинение на Неговия закон.

Тази тежка истина за човека е най-добре илюстрирана в отношенията между Йосиф и неговите братя. Писанието казва, че братята му „не можеха“ да му говорят приятелски, защото „го мразеха“ (Битие 37:4). Тук виждаме ясно описана доктрината за моралната неспособност. Братята на Йосиф притежават необходимия капацитет да общуват с него и дори да му говорят мило. Въпреки това, те не са можели да го направят поради омразата си към него. Те са били неспособни, защото не са искали, а не са искали поради омразата си.

Тази истина също така може да бъде илюстрирана чрез живота на един политически затворник, задържан заради враждебност към трона. Представете си, че поради своята отявлена милост, царят заповяда вратите на килията да се отворят и предложи на бунтовника помилване, само ако той признае абсолютната му власт. Бунтовникът обаче, движен от чиста омраза, тръшва вратата и заявява, че би предпочел да гори в ада, отколкото да падне на колене пред царя. Той има способността да чуе предложението за помилване и да го разбере. Вратата е била отворена и пътят направен. Въпреки това обаче, затворникът не може да излезе заради омразата си към царя.

Това е пътят на неновородения човек пред Бога. Той не може да дойде при Него, защото не иска, а не иска поради любовта си към неправдата и омрразата си към един свят и суверенен Бог. Поради тази причина, неговото сърце може да бъде сравнено с камък. Без свръхестественото дело на Духа, то е безжизнено и неоткликващо на призива на благовестието.

Някои хора казват, че светът може да бъде обърнат, ако успеем да им дадем ясна представа за Исус. Такова мислене обаче, е демонстрация на повърхностно разбиране за дълбочината на човешкия морален упадък, духовна слепота и враждебност спрямо Бога. Представете си, че можем да вдигнем завесите и да представим Исус от Назарет пред аудитория, пълна с непокаяни хора. Как биха откликнали те?

Първо, ще се сблъскаме с проблема за тяхната духовна слепота. Според Писанието, те не биха могли да разпознаят уникалността на Исусовата личност или оценят стойността на Неговото учение. Външно, Той нямаше да притежава никаква форма на могъщество, което плътските хора да видят и да ги привлече (Исая 53:2). Писанието заявява, че Неговото учение ще бъде неприемливо за такива хора, че неговата истина ще бъде незабележима за тях, и че те ще я обявят за глупост (1 Коринтяни 2:14). Въпреки това обаче, те не са жертви на своето пренебрежение, но по скоро причина за него: представяйки се за мъдри, те станаха глупави (Римляни 1:22).

Второ, ако духовната слепота на тези необърнати хора бъде премахната, така че да могат да видят Христос и да разпознаят Неговото учение съвсем ясно, все още бихме имали един дори още по-голям проблем: моралният упадък на сърцата им и враждебността им спрямо правдата. Библията учи, че хората са тотално покварени. Те мразят Бога и презират Неговия праведен закон. В такъв случай, колкото повече започнат да различават истинската същност на Христос и да разбират Неговото учение, толкова повече биха Го мразили. Едно велико откриване на перфектно праведния Христос на неправедните хора, не би ги тласнало към Него, но по-скоро би ги отблъснало от Него. Самият Исус казва: „И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли. Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината, и не отива към светлината, да не би да се открият делата му“ (Йоан 3:19-20).

За да дойде един непокаян човек при Христос, не само трябва да получи духовно зрение, но и самата му същност да бъде променена. Той трябва да бъде трансформиран в ново създание, което притежава нова привързаност. Само тогава би могъл да види Христос какъвто Е и да обича този Христос, Който вижда.

Величината на промяната, която трябва да бъде изработена в един човек преди той да е готов да дойде при Христос, не може да бъде извършена чрез силата или промяната на волята му. Тя изисква свръхестествената претворяваща работа на Святия Дух в новорождение. Представете си, че един самотен вълк напада стадо овце. Овчарите се обединяват и хващат животното. Следват три възможни изхода от ситуацията. Първо, овчарите могат да убият вълка и така да прекратят нападенията му. Въпреки, че овчарят и овцете ще се облагодетелстват от този развой на събитията, това не би донесло нищо добро за вълка. Това представлява Божието осъждение върху човека. Второ, овчарите могат да затворят вълка в клетка и да го пазят до края на живота му. Поведението на животното ще се промени, но само защото е затворено в клетка. То си остава убиец, който ходи напред-назад в мизерия. То не може да се отрече от природата си или да се освободи от това, което е. То копнее да убива и яде. Ако бъде оставено без надзор, то ще излезе от клетката си и ще направи възможно най-голямата  касапница. Това представлява непокаяният човек, окован в религия. Докато вълкът е в клетката, овчаря и овцете ще са добре, но той ще гине в похот по овцете. Третото решение е над възможностите и силата на овчарите. То е, да се трансформира природата на вълка от вълк-грабител в послушна овца. Променяйки природата на вълка, ще се промени и неговото отношение към овчаря и овцете. Той ще последва овчаря и ще живее в разбирателство с овцете. Това представлява човек, новороден чрез силата на Святия Дух. Каквото е невъзможно за човека, е възможно за Бога (Лука 18:27).

Чарлз Спърджън е използвал следната илюстрация, за да покаже истинската природа на непокяния човек и силата на новорждението. Представете си, че сложим две ястия пред едно прасе. В единия край на стаята поставяме маса с най-хубавата храна, която имаме. В другия край слагаме на пода корито с помия. Прасето има свободата да избере това, което иска. За очудване на гражданите, но не и на фермера, който познава природата на прасетата, експонатът тръгва право към помията, без да обърне и най-малкото внимание на обилната храна в другия край. След което, потапя главата си в коритото и яде с невъздържана страст, докато желанията му бъдат задоволени.  То няма никакви предразсъдъци по отношение на боклуците, които е изгълтало и никакъв срам от другите заради поведението си. В действителност, то е действало в перфектно съгласие със своята същност. То е направило точно това, което едно прасе трябва да направи и винаги ще прави.

В интерес на спора обаче, да предположим, че имаме силата да променим природата на прасето и да я превърнем в човешка. Какъв би бил резултатът от тази свръхестествена и онтологична промяна? Първо, това което човекът е искал само мигове преди това, сега го отблъсква. Ужасната миризма, която не е забелязвал, сега става непоносима. Второ, ще извади главата си от коритото и ще повърне помията, която преди това му се е услаждала. Има храни, които са апетитни за свинете, но човешкия стомах просто не може да понесе. Трето, ще разбере, че другите са забелязали неговото поведение. Той ще почувства възможно най-големия срам и ще започне да се извинява както никога преди. Четвърто, той никога няма да забрави деня на своята трансформация или да престане да бъде отблъскван от вида на хранилката или миризмата на помията.

Макар и да не е приятно сравнение, тази илюстрация описва обръщението на всеки човек, който някога истински е дошъл при Христос. Писанието свидетелства, че всички ние сме заченати в грях и преди покаянието си сме пиели беззаконието като вода (Йов 15:16; Псалм 51:5). Въпреки,  че Бог поставя пред нас трапеза и ни кани да опитаме и видим, че Той е добър, ние пренебрегваме поканата Му (Псалм 34:8; Исая 55:1–2). По цял ден Той протяга ръцете си към упорит народ, който избира коритото на този паднал свят пред трапезата, приготвена от Бог (Исая 65:2; Римляни 10:21). Ние тичаме към моралната мърсотия както прасето тича към помията и калта. Правейки това, ние сме в пълно съгласие с това, което сме били: тотално покварени и морално извратени. Имали сме каменни сърца и сме били мъртви в греховете си. Ходили сме в съгласие с този паднал свят, дори в съгласие с волята на най-големия враг на Бога. Били сме движени от похотта на нашата паднала природа, включително желанията на плътта, и по естество сме били деца на гнева (Eфесяни 2:1–3).

И все пак, когато всякаква надежда за каквото и да било възстановяване е била загубена, Бог се е намесил и ни е възкресил с Христос, за да ходим в нов живот (Римляни 6:5; Eфесяни 2:4). Той е извадил нашето неоткликващо каменно сърце и го е сменил със сърце от жива плът. Той е промениле същността ни, с което и нашите желания и воля. Той ни е претворил по образа Си в истинска праведност и святост, с което се промени и нашия вкус, и ние започнахме да огладняваме и ожадняваме за правда (Матей 5:6; Eфесяни 4:24).

В резултат на това, сега мразим греха, който преди обичахме и обичаме праведността, която мразехме. Сега се срамуваме от бунта, с който се гордеехме и се хвалим с Бога, от Който се срамувахме (Римляни 6:21). Въпреки, че не сме имунизирани срещу плътските желания и изкушения на нечистотата, която сме изоставили, знаем калко грешни са те. Ако бъдем измамени и се върнем отново в тях, ние помирисваме тяхнта мърсотия и вкусваме тяхната гнилост. Поради тази причина не можем дълго време да ги търпим. Самата ни същност изисква да се отвърнем с погнуса от тях и да се покаем в срам. Ние сме нови създания с нови желания, които ни връщат обратно към Бога.

В заключение, тези истини поставят пред нас някои лични въпроси в две различни категории. Първо, ние от тези хора ли сме, които просто са взели решение да приемат Христос, или сме нови създания? Тези ли сме, които просто са се присъединили към някаква форма или организация на християнство, или сърцата ни са били променени? Има ли доказателство за нашата хвалба, че сме спасени? Желанията ни променени ли са? Станали ли сме по-откликващи на Личността и волята на Бога? Трябва добре да помним следните две предупреждения, дадени от апостол Павел: “Защото в Христа Исуса нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание“ (Галатяни 6:15). „Защото, ако някой е в Христос, той е ново създание“ (2 Коринтяни 5:17).

Второ, нашето проповядване на непокаяните или методът ни на благовестване, отговаря ли на това, което знаем за свръхестесвената същност на покаянието? Ако спасението на един човек зависи единствено от манипулирането на неговата воля или емоции, тогава съществуват безброй начини да ги доведем до правилното решение. Но, ако покаянието на един човек изисква свръхестествената работа на Духа, същата, с която е създадена вселената и Христос е бил възкресен от мъртвите, тогава сме наясно, че всичкото убеждаване, принуждение и манипулация на света не са достатъчни, за да доведат до желания край. Трябва да оставим настрана плътския си арсенал от красноречие, умни доводи и манипулиращи покани (1 Коринтяни 2:1–2). Трябва да гледаме на хората като на кости, които са много сухи и нямат шанс за живот, отделени от директната и лична намеса на Бога. Всичко, което правим, трябва да отдадем изцяло на Божията сила: „Господната ръка биде върху мене та ме изведе чрез Господния Дух и ме постави всред поле, което бе пълно с кости. И преведе ме край тях наоколо; и, ето, имаше твърде много по отвореното поле; и, ето, бяха твърде сухи. И рече ми: Сине човешки, могат ли да оживеят тия кости? И отговорих: Господи Иеова Ти знаеш“ (Езекиил 37:1-3). Трябва да положим всичките си служения върху факта, че благовестието е Божия сила за спасение и трябва да го проповядваме с най-голяма увереност, яснота и дързост (Римляни 1:16).

Всеки път, когато проповядваме на хората от този свят, трябва да виждаме себе си както Езекиил – ходещ в поле от сухи кости (Езекиил 37:1-10). Ако бъдем попитани: „Могат ли да оживеят тези кости?“, трябва да се съобразим изцяло със силата и суверинитета на Бога. Мощта, която се изисква за възкресяването е над човешките възможности и не може да стане по силата на човешката воля. Вятърът духа накъдето си иска и ние чуваме звука му, но само Бог знае откъде идва и накъде отива (Езекиил 37:3; Йоан 3:8). Въпреки това, чрез вяра трябва да застанем и пророкуваме над тези кости с думите: „Сухи кости, слушайте Господното слово“ (Езекиил 37:4). Трябва да ридаем в молитва за вятърът, който да дойде и вдъхне живот на тези мъртви кости. Макар, че трябва да се възползваме от дадените ни дарби, сме длъжни да внимаваме да сме свободни от всички плътски способи. Трябва да се придържаме към проповядване на евангелието, защото е Божия сила за спасение и към средствата, с които Божия Дух възкресява от смъртта и обръща грешника (Римляни 1:16).

 

 

 

ДЕСЕТА ГЛАВА

Ефективният Дух

 

И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми, и да ги извършвате. Ще живеете в земята, която дадох на бащите ви; и вие ще Ми бъдете люде, и Аз ще бъда ваш Бог“.

Езекиил 36:27–28

 

След като разгледахме делото на новорождение в човешкото сърце, ще обърнем вниманието си към Святия Дух, обитаващ във вярващия, и резултатите от това. Още веднъж, четейки Езекиил 36:27-28, ние се сблъскваме с абсолютната убеденост на този, който говори. Думите му излъчват суверенитет и сила. Той има план за пълното освобождение на Своите хора и ще стигне до самия й край за Негова слава и тяхно добро. Той ще призове хора, ще промени същността им и ще обитава в тях чрез Своя Дух. В замяна, те ще бъдат Негов народ и Той ще бъде техен Бог. Те ще ходят в Неговите повеления и ще внимават да спазват заповедите Му. Те ще притежават наследството, което е приготвил за тях преди създаването на света (Матей 25:34; Ефесяни 1:4). Апостол Павел пише до църквата в Ефес: „в Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действува във всичко по решението на Своята воля“ (Ефесяни 1:11).

Тайната и величието на Божествения промисъл са неизследими. Цяла вечност на изучаване не би могла да разкрие всичките му истини. Ако светът се напълни до дупка с най-големите проучвания по въпроса, все още ще има какво да се открива. Както и да е, това, което знаем е, че Бог ще води Своите хора в назначената им посока, и че Той няма да изгуби нито един от тях. Този, Който е започнал добро дело в тях, ще го довърши (Филипяни 1:6). И все пак, всеки един от тях ще идва свободно, следвайки желанията на обновеното си сърце, без божествена корекция и ни най-малкото посегателство върху волята му. Той ще ги направи покорни, правейки ги нови. Той ще промени поведението им, променяйки сърцето им. „Ако някой е в Христос, той е ново създание“ (2 Коринтяни 5:17). „О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби, и неизследими пътищата Му!“ (Римляни 11:33).

ОБИТАВАЩИЯТ ДУХ

В предишната глава научихме, че Бог е обещал да създаде нов народ за Себе Си чрез свръхестесвеното новораждащо дело на Святия Дух. Той ще отмахне техните духовно мъртви и напълно покварени сърца, които са били враждебно настроени спрямо Него и Неговата воля и на тяхно място ще постави нови, живи сърца, пресъздадени по образа на Бога (Езекиил 36:26). Това ново сърце ще е живо спрямо Бога, ще откликва положително на божествени стимули и ще проявява един „нов дух“ или вътрешно разположение спрямо Бог, което едновременно ще Го почита и ще се наслаждава в закона Му.

В този текст виждаме, че при покаянието, Бог не само трансформира същността, духа, разположението ни спрямо Него, но също така ни изпълва със Своя Дух. Той прави това, така че да може едновременно да осигури и да завърши работата, която Е започнал: „И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми“. Основавайки се на тази истина и на онази, която обсъждахме в предходната глава, можем да направим следната схема, която да опише Божието мощно дело на обръщение в живота на всеки вярващ:

  • Ще ви дам ново сърце – Бог новоражда сърцето на вярващия и променя същността му; той става ново създание (Езекиил 36:26). Това е реалността за всеки християнин без изключение.
  • Ще вложа нов дух във вас – Това е резултатът от новорождението. Претворено е ново създание по образа на Бога, което има нов дух или вътрешно разположение спрямо Бог. То притежава нова привързаност, която се наслаждава в Бог и Неговия закон (Езекиил 36:26).
  • И ще вложа Духа Си вътре във вас – Бог обитава във вярващия чрез Святия Дух, за да го инструктира, подтиква и да му дава сили да ходи според Неговите повеления (Езекиил 36:27).

Тези три прости твърдения разкриват едновременно и мъдростта, и силата на Бог в нашето спасение. Дори най-малкото размишление и разбиране относно тях би трябвало да създаде в нас най-силната сигурност и радост. Ние сме били мъртви чрез нашите  престъпления и грехове, богоненавистници, подтискащи истината и враждебно настроени към правдата (Римляни 1:18; 1:30; 8:7; Ефесяни 2:1). Ние сме били безсилни и неспособни да постигнем примирие с Бога, или да освободим себе си от силата на греха (Римляни 5:6; 7:24; 8:7). Били сме без надежда и без Бога на света (Ефесяни 2:12). Невъзможното за човека, е възможно за Бога (Матей 19:26; Mарк 10:27; Лука 18:27). За слава на Неговото име и за доброто на Неговия народ, Той е измислил и постановил нашето спасение. То е било готово в ума Му преди създаването на света и е направено реалност в наше време чрез въплъщението на Неговия син и изпращането на Святия Дух. Чрез кръвната смърт на Христос, Той е осигурил примирие със Своя народ. Чрез делото на Святия Дух за новорождение, Той променя техните сърца, в следствие на което се променят и техните желания. Той обитава в тях чрез Своя Дух, като ги подтиква и им дава сила да се подчиняват. Той прави всичко това за слава и хвала на Неговата благодат, която да носи на Неговото име радост, хвала и слава пред всички земни племена, които ще чуят за всичкото добро, което ще направи за тях (Еремия 33:9; Eфесяни 1:6).

Това вътрешно дело на Бог за сметка на Неговия народ има удивително съответствие в книгата Псалми, където Давид извиква:

„Сърце чисто сътвори в мене, Боже,

И дух постоянен обновявай вътре в мене,

Да не ме отхвърлиш от присъствието Си,

Нито да отнемеш от мене Светия Си Дух.

Повърни ми радостта на спасението Си:

И освобождаващият Дух нека ме подкрепи“ (Псалми 51:10-12)

В този текст, Давид е извършил голям грях срещу Бог и е доведен до покаяние. В търсене на възстановяване, той разбира своите две най-големи нужди. Първо, Давид моли Бог да обнови постоянен дух в него, вътрешно разположение, което е постоянно във вяра спрямо Бог и способно да устои на изкушенията, които отново биха го нападнали. Второ, той моли Святия Дух да продължи да обитава в него и да поддържа обновения му дух в състояние, в което да не пада отново в умишлено неподчинение.

Истината, която трябва да научим от това е, че за да се завърши спасителното дело в живота на християнина, са необходими две неща: вътрешно новорождение на сърцето и неговото текущо запазване. При покаянието на един човек, му се дава ново сърце, което води до нов дух или вътрешно разположение спрямо Бога. Въпреки това, неспирната работа на Божия Дух, Който обитава в него, трябва непрекъснато да го поддържа и укрепява. Това е огромна и непрестанна нужда на вярващия, която е била посрещната във всяко отношение от Божията мъдрост, сила и милост. Той не само създава правилен дух в нас чрез новораждащото дело на Святия Дух, но и обитава в нас със Своя Дух, за да осигури продължаването, напредването и завършването на това дело до последния ден.

Божиите допълващи се дела по сътворението и провидението са полезна илюстрация на тази истина. Бог не само създава вселената, но Той тряба да продължава да я поддържа (Битие 1:1–2; Йов 12:10; 34:14–15; Псалм 104:27–30; Йоан 1:2–3; Колосяни 1:17; Евреи 1:3). Той не само е изворът на всеки живот, но Той трябва да продължи да дава живот на всичко (1 Tимотей 6:13). Ако Бог оттегли своя дух, всяка плът ще загине и всеки човек ще се върне в пръстта (Йов 34:14–15). По подобен начин, Бог не само трябва да ни възроди и да ни направи нови създания, но Той трябва и да поддържа новото създание, което е направил. Бог трябва не само да вложи нов дух в нас, но трябва да поддържа този нов дух чрез Святия Дух, Който е направил да живее в нас. Казано просто, Бог трябва не само да спаси един човек, но и да го поддържа в това спасение.

Целта, поради която изтъкваме тази истина е, да възвеличим Божията сила за спасение и да покажем, че истинския християнин ще напредва в святост и ще носи плод. Въпреки това, в тази истина има също така и едно чудесно и необходимо практическо приложение за християнския живот: вярващия е крайно зависим от животоподдържащата работа на Святия Дух. Има толкова много ереси сред евангелскито общество, касаещи Святия Дух, че мнозина искрени християни почти са се отказали от разглеждането на Неговата роля в християнския живот. Въпреки това, ние трябва да запомним, че Неговата личност и служение са от първа необходимост. Невъзможно е да се живее християнски живот, отделен от Него. За непрестанния растеж и плодоносен живот, вярващият трябва да разбере тази истина и да култивира един живот на пълна зависимост от Неговата личност, мъдрост и сила. Както на галатяните, на нас трябва да ни се припомни, че християнския живот, започнал чрез Духа, не може да се усъвършенства в плътта (Галатяни 3:3). Както опрвданието е чрез вяра към вяра, така и освещението започва и завършва с личността и делото на Святия Дух (Римляни 1:17).

 

СЪОТВЕТСТВАЩИТЕ РЕЗУЛТАТИ

Едновременно с всички обещания и дела на Бог в живота на вярващия, има и съответните резултати. Чрез пророк Езекиил, Бог обещава да вложи Своя Дух в нас. След това, с най-голямата увереност в Своята собствена сила, Той обещава, че това обитаване ще даде в резултат един нов живот, белязан с покорство на Неговата воля: „И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми, и да ги извършвате“ (Екекиил 36:27).

Думата направя е преведена от еврейски глагол, който обозначава причинно-следствена връзка, която може да бъде преведена като „да направя“ или „да раздвижа“. Идеята на Езекиил е, че чрез обитаващият в тях Дух, Бог ще кара Своите хора да ходят в Неговите повеления и пазят Неговите съдби. Въпреки, че Давид използва различен еврейски глагол в Псалм 119:35, той има предвид същото: „Управяй ме в пътя на Твоите заповеди, защото в него се наслаждавам“.

Че Бог ще направи или накара своите деца да ходят в Неговите заповеди, е неопровержима библейска истина, и като такава няма нужда да бъде защитавана. Начинът, по който обаче, Той извършва това дело заслужава допълнително обяснение. От самото начало трябва недвусмислено да заявим, че Бог не потъпква волята на Своя народ, нито пък ги принуждава да се покоряват чрез някаква принудителна мярка.  Той не получава тяхното съгласие против волята им или обратно на желанията им. По-скоро, при покаянието, Бог новоражда сърцето на вярващия и трансформира желанията му. В резултат на това, той се превръща в ново създание с нова природа, която вече не ламти за онова, което е противно на Божията воля, но се наслаждава в закона на Господа (Псалм 1:2; 1 Йоан 5:3). Едновременно с това, Бог обитава във вярващия чрез Святия Дух, Който продължава да го учи, води, обновява и овластява да ходи в покорство на Божията воля по време на земното му пътешествие. Вярващият ще продълже да бъде брулен от безброй изкушения и  засяган от много грехове; той винаги ще има нужда от благодат. Въпреки това, Божиите интереси и силата на Духа ще бележат живота на истинския вярващ и ще го направят способен да ходи в редовно или постоянно подчинение на Бог. Въпреки, че Бог осигурява подчинението на Своя народ, Той не довежда хората си до покорство, в което те да ритат и крещят, но по-скоро, те Го следават както овцата следва своя пастир. Както Исус заявява на невярващите юдеи: „Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват“ (Йоан 10:27).

ЧЕТИРИ ОБИЧАЙНИ СЦЕНАРИЯ

За да илюстрираме тези истини и тяхното приложение, ще разгледаме четири обичайно срещани сценария в съвременното евангелско общество. Първите три включват индивиди, които определят себе си като християни, но чиито опит носи малка или никаква прилика с покаянието, за което се говори в текста. Четвъртият вкючва човек, който е новороден и показва плода на това.

Първият случай включва индивид, който е взел решение да приеме Христос и въпреки това показва слаб интерес към Божиите неща и няма никакъв друг плод, освен че се признава за вярващ. За да отговори на липсата му на интерес и ангажимент в новооткритата му вяра, църквата му назначава отговорен партньор и го включва в съответната програма. Посветеният в задачата християнин е много старателен, но резултатът е слаб. След няколко посещения и телефонни обаждания, той успява да доведе новоповярвалия на неделно богослужение. След още няколко месеца на безмилостно преследване, новоповярвалият е кръстен и победата е обявена. Без постоянното ръчкане, обаче, новоповярвалия отново изпада в апатия и в крайна сметка напълно изчезва. Той е като цар Иоас, който направи каквото беше право в очите на Господа по времето на пророк Иодай, но изостави Господа в момента, когато Иодай умря (2 Летописи 24:2, 17–18). Той показва слабо доказателство за новорождение, ново сърце или нови интереси. Постоянното ръчкане на някого го раздвижва, но той не върви с желание както овца, която чува и се подчинява на гласа на пастиря.

Вторият случай включва човек, който посещава една съвременна църква, известна със забавното си поклонение, авангардни медийни презентации и кратки богослужения,  наблягащи на принципи за живота, касаещи релания свят. Индивидът се наслаждава на службите, развива интересни взаимоотношения с другите и придобива чувство за принадлежност. Неговите чувствени желания са посрещнати както никога преди и има усещане за цел в живота си. В това положение, благовестието и Христовия радикален призив за скъпо струващо ученичество, рядко се изправят пред него. На свой ред, той демонстрира малко страст в познаването на Бога или прилагането на Писанията във всекидневния си живот. Много малко дели неговата цел, мисли и дела от тези на светската култура, която го заобикаля. И така, той към Христос ли е бил привлечен, или към социална група, която затвърждава неговата значимост и посреща чувствените му нужди? Неговите интереси били ли са транформирани, така че да цени Христос над всичко или той просто е намерил място и хора, които да подобряват сегашния му живот?

Третият случай включва индивид, който някога е изповядал Христос, но не е бил във взаимоотношения с църквата от години. Новият пастор го посещава и открива, че е едновременно сърдечен и извиняващ се. По време на разговороа, пасторът го конфронтира по отношение на неговата светщина, безплоден живот и пренебрегване на църквата. В отговор, той се съгласява с издигнатото към него обвинение. Той признава, че трябва да се откаже от всичките си пороци, независимо от удоволствието, което му доставят, да се дисциплинира, да се откаже от греха, който го привлича и просто да прави правилните неща. Според някои негови изявления изглежда, че Бог е извършил дело в сърцето му, но по-близко изследване разкрива, че сърцето и интересите му са си останали същите. Всъщност, неговите собствени думи са обвинителен акт към самия него. Той просто е взел решение да се отвърне от всички грешни неща, които все още обича и да прави всички правилни дела, които все още мрази, само за да спаси себе си от осъждение и да осигури своя дом в небето.

Въпреки това, в действителност той не е истинско дете на Бога. Въпреки, че християнинът ще се бори с изкушения и желания на плътта си, които воюват срещу него, той ще показва забележителна трансформация в своите желания, която ще нараства с напредването на живота му. Той не се отвръща от греха, само защото това е правилното нещо, нито пък прави добро заради самото добро. По-скоро той започва истински да мрази греха, който Бог мрази и да обича праведността, която Бог обича. Той не е движен просто от задължение, но от своите божествени желания, извиращи от едно новородено сърце.

Четвъртият случай включва индивид, който чува благата вест и прави изповед на вяра в Христос. Той не е сигурен какво се е случило с него или как да го обясни, но просто знае, че нещо е много различно –  той е различен. Той започва да вижда предишния си живот в нова светлина. Нещата, в които някога се е наслаждавал и дори хвалил, сега му изглеждат грешни и срамни. Той започва да се интересува от Христос и иска да знае повече за Него и волята Му. Той изглежда отчужден от старите си приятели и намира за по-добра компания светиите. Продължавайки напред, той прогресира в своя растеж към зрялост, но също така се среща с предизвикателства и твърде чести провали. Той се наслаждава в Божията воля, но открива, че не е имунизиран срещу изкушения. Той се бори със света отвън и с плътта отвътре. Той се наслаждава в Божията благодат, която го прави способен да побеждава, и скърби във времената, когато се проваля. Той открива огромно противоречие в себе си. Той слуша проповеди и чете книги, които го карат да се наслаждава в Христос като своето най-велико желание, а няколко месеца по-късно се налага да се бори с охладняването на сърцето си. Когато чете Словото, той получава голяма утеха, но то също така го пронизва като двуостър меч и изявява грях, непознат му дотогава. Напредвайки в земното си странстване, той започва да осъзнава пределно ясно Божия бащински контрол над живота си. Понякога дисциплинирането е леко, но друг път изглежда сякаш боят няма край. На няколко пъти мисли дори да се откаже, но просто не може да понесе мисълта да бъде отделен от Христос, и затова се връща „слаб и ранен, болен и измъчен“. Изглежда му, че християнският живот е три стъпки напред и две стъпки назад. Той съгрешава, но не може да стои постоянно в греха; пада, но не може да остане повален. Изглежда му сякаш изкачва един връх, само за да падне от другата страна. Въпреки това, малко по малко, той се движи нагоре, напредва и пораства. Във всичко това, доброто и лошото, има неминуемо доказателство за покаяние. Всеки истински вярващ може да се индетифицира с този сценарий.

За да завършим тази глава, трябва да си зададем следния въпрос: Има ли доказателство, че Бог е променил същността ни и преобразил желанията ни? Има ли доказателство за присъствието на Святия Дух, Който ни учи, води и дава сили да ходим в Божиите повеления  и да внимаваме да спазваме Неговата воля? Ако искаме някога да разберем същността и силата на покаянието, първо трябва да приемем следната велика истина: Бог не просто спасява един човек от проклятието на греха и после го оставя без божествената подкрепа, необходима му, за да преодолява неговата сила. Вместо това, Той снабдява с всичко необходимо, за да е сигурен, че Неговя народ ще ходи в Неговите повеления и ще внимава в спазването на Неговата воля.

 

ТРЕТА ЧАСТ

 

                     Новият човек и същността на истинското покаяние
„Но ето заветът, който ще направя с израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои люде; и няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си, и да казват: Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; защото ще простя беззаконието им, и греха им няма да помня вече“.

Еремия 31:33–34

 

 „и те ще Ми бъдат люде, и Аз ще им бъда Бог; и ще им дам едно сърце да ходят в един път, за да се боят от Мене винаги, за тяхно добро и за доброто на чадата им подир тях;  и ще направя с тях вечен завет, че няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене, за да не отстъпят от Мене;   дори ще се радвам над тях да им правя добро, и ще ги насадя с вярност в тая земя, с цялото Си сърце и с цялата Си душа“.

                                                                                                                             Еремия 32:38–41

 

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Славата на Новия завет

 

„Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с израилевия дом и с юдовия дом Нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им, в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще направя с израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои люде“

Еремия 31:31–33

 

В изучаването ни на Езекиил 36:22-28 разгледахме някои от белезите на новорождението и покаянието, така както са изложени в новозаветните обещания на Стария завет. От този текст се запознахме с две важни истини. Първо, научихме, че покаянието е свръхестествено дело на Бог, което може да се сравни със сътворението на вселената и възкресението на Исус Христос от мъртвите (2 Коринтяни 5:21; Eфесяни 2:5–6). Чудотворната работа на Бог трансформира човешката природа и желания, кара го да пази Божиите заповеди и да бъде внимателен да спазва Божиите повеления. Това е сигурно Божие дело, което Той започва и усъвършенства чрез Своя Дух и за Своя слава. Той е започнал това дело заради Себе Си и заради Своето славно име ще го продължи.

Второ, научихме, че съществува огромен контраст между библейското виждане за покаянието и това на съвременния евангелизъм. Благовестието в днешното време е смалено до нищо повече от наръч духовни закони, като най-жизненоважните доктрини, асоциирани с библейкия и исторически евангелизъм са пренебрегнати. Проповедниците призовават хората да „вземат решение“ или да се помолят е една шаблонна молитва, като почти не им се споменава за библейските изисквания за покаяние и вяра и проявяват малка загриженост за правилното им разбиране. Те приветстват с добре дошли в Божието семейство тези, които са „взели решение“ за Христос, като почти не ги изследват или предупреждават. Само неколцина някога научават за доказателствата за истинското обръщение или получават инструкции как да изпитат себе си в светлината на Писанията, за да определят дали наистина са във вярата (2 Коринтяни 13:5). И накрая, много видове методики и програми за ученичество са се заели с това така наречените плътски християни да порастват в тяхната вяра. Дори в светлината на съкрушителния провал на тези програми да произведат жизнено християнство, само неколцина са готови да се съгласят с вероятността, че огромното мнозинство „плътски християни“ в църквата са просто не покаяни хора.

Разглеждайки Еремия 31:31-33, ще търсим да разберем повече за същността на покаянието и характеристиките на един истински християнин. Ще започнем, сравнявайки и противопоставяйки народът на Израил под стария завет и църквата на Исус Христос под новия. От това ще научим, че народът на Израил, който е бил съставен от физическите наследници на Аврам, в болшинството си е бил необърнат народ с една малка част вярващи, т.е истински израилтяни. Това е и причината историята на Израил да е белязана от идолопоклонство, бунт и отстъпничество. В контраст, църквата на Исус Христос се състои от духовните наследници на Аврам – евреи и езичници. Всеки истински член на църквата е бил новороден от Святия Дух и е приел закона на Бога – не на плочи от камък, но написан в сърцата им. Поради тази причина, посвещение, подчинение и постоянство бележат истинската църква, дори и при най-ужасните обстоятелства.

СЛАБОСТТА НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

Еремия 31:31 започва с възклицанието „ето“, показващо, че Бог призовава вниманието на израилтяните към нещо от жизненоважно значение, нещо, което се откорява дори на фона на вдъхновения текст. Той се готви да обяви нещо от абсолютна важност. В такъв случай, всяко друго действие трябва да спре, всеки разговор да се прекрати и всяко ухо да се настрои да чуе думите, които Бог ще изрече.

Призовавйки Израил към внимание, Бог вторачва погледа им в бъдещето, когато ще направи с тях нов завет, който далеч ще превъзхожда този, който е направил, когато ги е освободил от Египет. Въпреки, че стария завет, който е направил с Израил на Синай, също е по благодат, независимо от неговата взискателност, строгост и етнически ограничения, всичко старо ще се премахне в Христос. За съвременния читател, Божието обявяване на този нов завет не изглежда толкова значително, но за израилтяните, които първи са чули това съобщение, е било изживяване не по-леко от земетресение. Израил и цялата им история като народ е била базирана на завета, направен на Синай. Дори да се предположи, че той ще се отмени и замени с друг, е като да се предскаже настъпващ катаклизъм. Това е означавало, че самата основа на съществуване на Израил и взаимоотношенията им с Бог ще бъдат заменени с други. Това е било нещо много повече от промяна на образеца. Това е било равносилно на това една реалност да бъде премахната и заменена с друга.

Още веднъж, докато не вникнем в радикалната същност на провъзгласеното от Еремия, никога няма да разберем превъзходството на новия завет над стария, същността на църквата или природата на истинското обръщение. Чрез пророк Еремия, Бог е обещал да извърши спасение сред Своя народ, което око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, дело, което ще бъде много повече от това, което някой някога би поискал или помислил (1 Коринтяни 2:9; Eфесяни 3:20).

След като прави това потресаващо съобщение, Бог започва да излага слабостта на стария завет, която не е поради някаква слабост на Божия характер или провал в Неговия промисъл. По-скоро, слабостта на стария завет е била изцяло заради човека и неговата паднала природа. Както пише апостол Павел: „Бог нека бъде признат за верен, а всеки човек лъжлив, според както е писано: „За да се оправдаеш в думите Си, и да победиш, когато се съдиш“(Римляни 3:4).

Бог започва да разрушава стария завет, излагайки Своето дело на изкупление и вярност спрямо народа на Израел. Хванал ги е за ръка и ги е извел от земята на Египет. Както съпруг би се обрекъл на невяста, така и Той е влязъл в завет с тях. Грижил се е за Израил и неговите нужди като по образец. Въпреки това, Израил не беше откликнал по съответстващ начин; по-скоро се беше превърнал в невяста, ослепително добре илюстрирана в отношенията между Осия и Гомер. Тя е била блудна съпруга (Осия 1:2). Нарушила е Божия завет, както една невярна невяста може да отблъсне любовта на един верен съпруг и да го посрами чрез честите си прелюбодейства. Тя много пъти е бягала от Него и се е хвърляла в обятията на друг. Многократно Той я е приемал обратно с вярност, докато накрая не я прогонва в изгнание. Въпреки, че Той е копнеел да бъде техен Бог и те да бъдат Негов народ, те рядко са били покорни.

Постоянния бунт на Израил ни разкрива една важна истина. Под стария завет, Бог прави Израил да бъдат Негова народ, но въпреки това не трябва да мислим, че те всички бяха произлезли от Израил (Римляни 9:6). Този Израил, който излезе от Египет беше съставен от физическите наследници на Аварм, но това не означава, че всички те бяха вярващи. Всъщност, библейската равносметка показва точно обратното. Въпреки, че имаше благочестив остатък, едно малцинство в нацията, които се новородиха и оправдаха чрез вяра, по-голямата част бяха неновородени и невярващи идолопоклонници. Авторът на посланието към Евреите ни казва, че едно голямо множество от тези, които излязоха от Египет, водени от Мойсей, умряха в пустинята подари своето неверие (Евреи 3:16–19). Дори по времето на царете, остатъкът от истински вярващи беше толкова малък, че Илия извика: “Господи, избиха пророците Ти, разкопаха олтарите Ти, и аз останах сам; но и моя живот искат да отнемат“ (Римляни 11:3,препратка от 3 Царе 19:10,14). Божия отговор на обезкуражения пророк не само доказва, че са останали малко хора, но и че те са наистина много малко в сравнение с числеността на синовете на Израил. Той прогласява: „Оставил съм Си седем хиляди мъже, които не са преклонили коляно пред Ваала“ (Римляни 11:4, препратка от 3 Царе 19:18). Тази трагична реалност изглежда бележи цялата Израилска история. Дори идването на Христос разкрива, че само неколцина вярващи или истински израилтяни са били „праведни и благочестиви“ и „очакваха изкуплението на Ерусалим“ (Лука 2:25,38).

Тази истина относно същността на Израил под стария завет е важна, защото твърде често бунтовното поведение на нацията Израил е било използвано, за да оправдае същото поведение в така наречената изповядваща църква (терминът „изповядваща църква“ се отнася за всички онези, които изповядват вяра в Исус Христос и се индетифицират с християнството. Изповявдащата църква и истинската църква на Исус Христос не са синоними). Твърди се, че нарастващата плътщина в църквата и наличието само на малък благочестив остатък може да се очаква, защото точно това е, което виждаме, изучавайки историята на Израил. Въпреки това, ще видим, че такова сравнение е неправилно. Целия смисъл на новият завет е, че няма да е като стария. При стария завет, Бог е призовал физическите наследници на Аврам да бъдат Негов народ, но всред огромното множество от хора, едва малка част са били истински новородени и вярващи. Останалите са били неновородени и плътски, и сега страдат вечна погибел. В новия завет, Бог е призовал духовна нация, съставена от евреи и езичници, всички те новородени и вярващи. Няма благочестив остатък в истинската църква, но истинската църква е благочестивия остатък.

Писанието учи, че в изповядващата църква винаги ще има смес от вярващи и невярващи (Матей 13:24–30, 36–43). От писанията и църковната история разбираме също така, че това вредно състояние ще става по-видно, когато църквата проповядва нещо по-малко от библейско евангелие и пренебрегва църковната дисциплина. Въпреки това, истинската църква е съставена само от тези, които са новородени, покаяни и вярващи, и които се преобразяват по образа на Христос. Това е основната разлика между старите и новите заветни вярващи, която ние трябва да поддържаме и разпространяваме.

СЛАВАТА НА НОВИЯТ ЗАВЕТ

На планината Синай, Бог издълба Декалога или Десетте Божии заповеди на плочи от камък и ги даде на израилтяните чрез посредничеството на Мойсей. Писанието отбелязва събитието по следния начин: „И като свърши говоренето си с Моисея на Синайската планина, Господ му даде двете плочи на свидетелството, каменни плочи, написани с Божия пръст“ (Изход 31:18).

Законът беше великия Божий дар за  Израел и трябваше да облагодетелства нацията по всякакъв начин (Римляни 3:1–2). Въпреки това, в момента, в който Бог им даде закона, те го нарушиха. Докато Мойсей получаваше закона на Синай, народът беше си направил леяно теле и му се покланяше като на богът, извел ги от Египет (Изход 32:1–5). Нарушавайки първите две от десетте заповеди, те продължиха да развращават себе си с всякакъв вид неморалност (Изход 20:3–6). Както казва Писанието: „людете седнаха да ядат и да пият, и станаха да играят“ (Изход 32:6-7).

В отговор на този велик бунт, Мойсей хвърли плочите и ги разби в подножието на планината (Изход 32:19). Това, което Бог даде на Израел за живот, за тях стана катализатор на осъждение и смърт (Второзаконие 30:15, 19; Римляни 7:9–10). В крайна сметка, неверието на хората и тяхното постоянно отхвърляне на Божиите заповеди, доведе до тяхното почти пълно унищожение в пустинята. Авторът на Евреи пише: “А против кои негодува четиридесет години? Не против ония ли, които съгрешиха, и чиито трупове паднаха в пустинята?“ (3:17).

В този трагичен, но често повтарящ се бунт на народа на Израел стават ясни три важни истини. Първо, ясно се разкрива божествения произход и естество на закона. Това не е човешко или ангелско изобретение; Бог го е написал. Мойсей свидетелства: „Плочите бяха Божие дело; и написаното беше Божие писание начертано на плочите“ (Изход 32:16). Тъй като законът намира произхода си в Бога, той е надежден израз на Неговата праведност и мъдрост. По думите на апостол Павел: „Тъй щото законът е свят, и заповедта свята, праведна и добра“ (Римляни 7:12).  Ето защо можем да бъдем уверени, че слабостта на стария завет няма нищо общо с някаква грешка в закона. Законът не можа да донесе живот на народа на Израел поради слабостта на падналата човешка плът (Римляни 8:3).

Второ, законът беше издълбан на каменни плочи, взети от Божията планина. Камъкът представлява не само неизменната същност на закона, но и природата на сърцата, на които Бог го дава. По-голямата част от израилтяните бяха „мъртви в престъпления и грехове“ и техните сърца бяха твърди като камък (Ефесяни 2:1). Въпреки, че Святия Дух е новородил сърцата на един малък остатък от истински вярващи, останалите са били като на езичниците, от които са били заобиколени. Те са били с „коравовратно и с необрязано сърце“ и са „направили сърцето си адамат, та да не слушат закона“ (Деяния 7:51; Захария 7:12).

Законът е бил написан на плочи от камък, но не и на сърцата на повечето израилтяни. Въпреки, че е бил даден на всички тях, никога не е бил в повечето от тях. За мнозинството той винаги е бил външен и чужд като нещо противно на тяхната природа и в противоречие с техните желания. Те не са имали никакво влечение към закона, никаква спонтанна или естествена привързаност към него. Вместо това, те са го мразели и са се бунтували срещу него. Заради техните каменни сърца, Десетте Думи на закона се превърнаха в десет обвинения срещу тях, и това, което беше предназначено за живот, им донесе смърт (Римляни 7:9–10). Ето защо пророк Езекиил говори за бъдещето време, когато Святия Дух ще замени тези непотрепващи сърца със сърца от отзивчива плът (Eзекиил 36:26).

Трето, законът от старият завет, беше даден чрез Мойсей. Въпреки, че е бил човек за пример, той все пак е бил човек, пълен с всичките грехове и слабости на своя народ. Въпреки, че е бил верен като слуга в целия Божий дом, той не е имал власт да изкупва грехове или да придобива някаква продължителна вътрешна промяна в тези, които са го последвали от Египет (Евреи 3:5). Невъзможно е за закона поради слабостта на човешката плът, да промени човешките желания и да ги превърне в думи и дела (Римляни 8:3). Именно поради тази причина, Бог чрез пророк Еремия изявява радостната вест за нов и върховен завет, основан на по-добри обещания (Евреи 8:6). Той ще притежава и показва пълнота, на която стария завет е бил само сянка. Той ще предявява изисквания спрямо божия народ, които далеч надвишават тези, дадени им от Мойсей, но в същото време ще осигури трансформация и сила, с които те ще могат да се подчиняват. Законът няма повече да е написан на плочи от камък, положен върху сърца от камък и водещ до осъждение и смърт. В новия завет, Бог ще отнеме беззаконието на народа си чрез един по-голям от Мойсей; ще преобрази сърцата им в жива, отзивчива плът, и ще напише закона Си върху тях (Евреи 3:1–3).

Когато Бог чрез Еремия декларира : „Аз ще положа закона си вътре в тях и на сърцата им ще го напиша“, Той говори за чудесната доктрина за новорождението. В новия завет, Бог не само ще постави Своя закон върху нежелаещи го хора, но ще преобрази тези хора и ще ги направи годни за този закон. То ще бъде както вече разгледахме в пророчествата на Езекиил. Бог ще отнеме каменните сърца от своя народ и ще ги замени със сърца от отзивчива плът. Те повече няма да са хора, противопоставящи се на Бога или противящи се на Неговия закон, но вместо това ще бъдат готови, послушни и благочестиви. С други думи, чрез новорождащото дело на Святия Дух, Бог ще възстанови Своя образ в Своя народ. Той ще промени същността им, и като резултат, те ще имат нови желания. Съответно, Той ще напише Своя закон в сърцата им с неизличимо мастило. Писецът му ще бъда пръста на Бога. След което, за да подсигури работата и да я доведе дожелания й край, Той ще вложи в Своя народ Святия Дух, което ще ги накара да ходят в Неговите повеления и да пазят Неговите съдби (Езекиил 36:26–27).

Важно е да разберем, че езикът, използван тук, не е преувеличена поетична проза, отнасяща се единствено до съживяване на сърцето. Това, което Бог обещава чрез новия завет, е жива реалност в истинската църква на Исус Христос. Всеки истински член на тялото Христово е свръхестествено пресътворен чрез Духа на Бога. Всеки един е претърпял истинска трансформация в ядрото на своята същност и има законът на Господа, написан в сърцето си. За тези, които са в новия завет, закона вече не е външна наредба, противоречаща на естеството им и противопоставяща му се. Вместо това, той е  станал част от тях. Той вече не е тегло, а радост. Той вече не е катализатор на тяхното осъждение и смърт, но е ефективно ръководство за напредващо благочестие.

Тази добра вест в никакъв случай не омаловажава факта, че отделния вярващ и църкавата като цяло все още очакват своето пълно и окончателно прославяне. Дори и най-посветения вярващ, все още е изпълнен с много слабости и провали, които няма да преодолее до завръщането на Христос и завършека на всичко. Въпреки това обаче, ново взаимоотношение с Бог и Неговата воля, ще бележи истинския християнин и истинската църква. В новия завет, бунтът и неподчинението не са вече характерни черти на Божиите хора. Вместо това, техен отличителен белег е новата привързаност към Бог, Неговия Син и Неговите заповеди. Псалм 119 много красиво описва тази привързаност:

„И ще се наслаждавам в Твоите заповеди,

които възлюбих;

Също и ще повдигам ръцете си към Твоите заповеди,

Които възлюбих;

И ще размишлявам за повеленията Ти“ (ст. 47-48).
„Възприех Твоите свидетелства за свое наследство до века,

Защото те са радост на сърцето ми.

Приклоних сърцето си за да върша повеленията Ти.

Винаги и до край „(ст. 111-12).

 

„Понеже аз любя Твоите заповеди.

Повече от злато, даже от чисто злато,

Понеже считам за прави всичките Твои правила относно всяко нещо,

затова мразя всеки лъжлив път“(ст. 127-28).

Нездрава херменевтика и крайно опасно е, да се използва почти непрекъснатия бунт на Израел, за да се оправдава почти непрестанния бунт на така наречения плътски християнин и изповядващата църква. Неистовият бунт в по-голямата част от западния евангелизъм, не е защото новия завет не е по-добър от стария, или защото има някои от същите слабости. Напротив, апатията, материализма и бунта се появяват, защото много хора, които  наричат себе си християни, не са в действителност от Христос, както и много, наричащи себе си  църква, въобще не са жива църква. Ние сме снижили Евангелието на Христос и неговите изисквания; облекли сме църквата така че да прилича на света; отказваме да проповядваме скъпоструващата благодат на отделяне от това, което осквернява; и най-много от всичко пренебрегваме всяка форма на порицание или църковна дисциплина. Поради тези и още други причини, мнозина имат претенции да са християни, без да имат някакво  доказателство да са такива, както и църковни организации гордо се идентифицират като църква, но имат малка прилика с невястата на Христос, както е разкрита в Новия завет.

Затова трябва да се обърнем към библейското разбиране за новорождение и обръщение. Трябва да отречем общоприетата риторика, която изобразява църквата предимно като събрание от спасени, но плътски хора със само малък остатък от духовни или благочестиви последователи на Христос помежду им. Още веднъж трябва да извикаме: „Трябва да се родите отново!“ и да обясним, че едно такова новорождение ще доведе до преобразено сърце, което се наслаждава в закона, написан на него от самия Божий пръст.

 

 

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Създаването на нови хора

 

Аз ще бъда техен Бог, И те ще бъдат Мои люде“

Еремия 31:33

 

Когато Бог декларира чрез Еремия: „Аз ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им“, Той говори за делото на новорождение. Когато декларира: „Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат мои хора“, Той говори за резултата от това дело: уникално взаимоотношение между Бог и група от хора, които ще повярват в Неговото име и ще ходят в съгласие с Неговите заповеди. Не само, че тези новозаветни хора ще се подчиняват на Божия закон, но и ще притежават  забележителна отдаденост и вярност към Самия Бог. Те ще имат една некръвна родствена връзка – една естествена и спонтанна привързаност към Него, и Той ще ги обяви за Свои. Той ще бъде техен Бог в истина и правда, и те ще бъдат  хора, които ще Му се покланят в дух и в истина; такива хора Бог иска за Свои поклонници (Захария 8:8; Йоан 4:23).

БОЖИЯТ КОПНЕЖ ЗА НАРОД

От времето на падението и през цялото Писание, Божията цел в изкуплението е била да направи народ за Себе Си изсред цялата маса паднало човечество. На Аврам Той казва: “На тебе и на потомството ти след тебе ще дам за вечно притежание земята, в която си пришелец, цялата Ханаанска земя; и ще им бъда Бог“ (Битие 17:8). На Мойсей Той обещава: „И ще обитавам между израилтяните и ще им бъда Бог“ и „Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои люде“ (Изход 29:45; Левит 26:12).

Бог обещава най-близкото взаимоотношение с народа Израел; въпреки, че те рядко откликват по достоен или правилен начин, така че пророците често се налага да ги порицават. Исая казва, че волът познава стопанина си, и оселът яслите на господаря си, но Израил не цени Бог и не държи на връзката си с Него (Исая 1:3). Пророк Малахия твърди, че в естествения ход на нещата, синът почита бащата, слугата господаря, но Израел не почита Бог, нито пък показва уважение към Него. Вместо това, народът презя Неговото име и отхвърли заповедите Му (Малахия 1:6). Записаното в книгата на Малахия е обща изповед, в която народът на Израел признава упоритото си неподчинение и бунт срещу Бог: те са хвърлили законът Му зад гърба си и са убивали пророците Му, които са ги увещавали да се върнат (Неемия 9:26).

Въпреки, че Бог е направил завет с тях и им се е открил по неповторим начин, Писанията ги описват като „коравовратни и необрязани сърца“ и „винаги се противят на Святия Дух“ (Деяния 7:51). Такъв упорит бунт наскърбява Божието сърце и довежда до следаващото божествено възклицание: „Дано да има у тях такова сърце щото да се боят от Мене и винаги да пазят всичките Ми заповеди, та да благоденстват вечно, те и чадата им!“ (Второзаконие 5:29).

От самото начало на Неговия завет с Израел, Бог копнее за един народ, който да оцени Неговата стойност и да пази заповедите Му, за да ги благослови и установи завинаги. После, отгръщайки страниците на Стария завет, виждаме как този божествен копнеж се превръща в ясно формулирано обещание. Бог, Който извършва всичко по решението на Своята воля, ще осъществи желанието си на земята (Ефесяни 1:11). Той ще получи за Себе Си народ, който ще Го приеме за свой Бог. Той ще обреже каменните им сърца, ще сътвори в тях ново сърце и ще ги направи да откликват на Неговата воля. Така че от следните пророчества, взети от Еремия и Езекиил, научаваме:

„Ще им дам и сърце да познават, че Аз съм Господ; и те ще Ми бъдат люде и Аз ще им бъда Бог; защото ще се върнат при Мене с цялото си сърце“ (Еремия 24:7).

„Така казва Господ Йеова: Ето, Аз ще взема израилтяните изсред народите гдето са отишли, и като ги събера от всякъде ще ги доведа в земята им; и ще ги направя един народ в земята, върху Израилевите планини; един цар ще царува над всички тях; и не ще бъдат вече два народа, нито ще бъдат за напред разделени в две царства. Те няма вече да се оскверняват с идолите си, нито с мерзостите си, нито с кое да било от престъпленията си; но ще ги избавя от всичките отстъпления, с които са съгрешили, и ще ги очистя; така те ще бъдат Мои люде, и Аз ще бъда техен Бог. И слугата Ми Давид ще бъде цар на тях; над всички тях ще има един пастир; и те ще ходят в съдбите Ми, и ще пазят повеленията Ми и ще ги извършват“ (Езекиил 37:21-24).

От началото Бог копнее за народ, но всички са били неподходящи за целта, което доказва, че отговора не се намира в човека, но в Божията мъдрост, суверенност и мощ. Това, което е невъзможно за човека, е възможно за Бог! (Матей 19:26; Mарк 10:27; Лука 18:27). Да направи народ за Себе Си от едно паднало и морално осквернено човечество, би изисквало нещо не по-малко от чудо, равно на създаването на вселената. Духът на Бога, Който се движеше над една безформена празнота, изработвайки света, щеше да се задвижи в сърцето на всеки член на новия Божий народ, възкресявайки и претворявайки го от една покварена и отвратителна маса човечество в деца на живия Бог (Битие 1:2).

БОЖИЯТ КОПНЕЖ Е ИЗПЪЛНЕН

Макар, че тази работа може да изглежда прекалено голямо чудо, за да се повярва, точно това е, което Бог обещава в новия завет, и което всеки отделен християнин и истинската църква като цяло живеят всеки ден. Чрез изкупителното дело на Христос и новорождащато дело на Святия Дух, Бог е направил за Себе Си нов народ. Той е изтръгнал каменните им сърца и ги е заменил със сърца от жива плът. Той ги е претворил в избран народ, царско свещенство, свят народ, народ за Негово собствено притежание; народ, който ще изявява Неговите превъзходства, Който ги е призовал от тъмнината в Своята чудесна светлина (1 Петър 2:9).

Има огромна разлика между физическата нация Израел под стария завет и истинската църква на Исус Христос под новия завет. Нацията Израел се състои от хора, които имат общ физически произход като потомци на Аврам. Въпреки това, по-голямата част от тях са били „просто хора“ или „естествени“ хора, без Духа (1 Коринтяни 2:14; 3:3). Те са останали в падналия образ на своя баща Адам, били са поробени от покварата на сърцата си и са били водени от страстите на плътта си (Битие 5:3; Йоан 8:33–34; Ефесяни 2:3). Повечето не са имали вярата на своя баща Аврам, но са били не новородени, невярващи и непокорни. Основата на посланието на апостол Павел към църквата в Рим е била, че по-голямата част от тези, които са били от Израил по наследство, въобще не са били израилтяни (Лука 3:7–8; Римляни 9:6–8). За разлика от това, истинската църква под новия завет се състои от мъже и жени от всяко племе, език, народ и нация, и вече няма разлика между гърци и евреи, обрязани и необрязани, варвари, скити, роби и свободни (Колосяни 3:11; Откровение 5:9).

Тяхното единство не е, защото са една кръв с Аврам, но защото имат една и съща вяра; те вярват в Божието свидетелство, отнасящо се до Неговия Син, и това им се зачита за праведност (Битие 15:6; Римляни 4:3, 16; Галатяни 3:6; Яков 2:23). Те вярват, че Христос е изпълнение на всяко едно обещание, което Бог е дал на патриарсите и света (2 Коринтяни 1:20; Римляни 15:8–12). Освен това, хората от новия завет са обединени от нещо повече от общо призвание, религиозно убеждение или еднакви етични норми. Духът на живия Бог е новородил всеки член от истинската църква и е възкресил всеки един да ходи в нов живот (Римляни 6:4). Самия Бог, Който е казал: „Нека светлината изгрее от тъмнината“, е Този, Който е огрял в сърцата им, за да им даде светлината да познаят славата на Бог в лицето на Христос (2 Коринтяни 4:6). Те са направени да видят Христос и са били преобразени, за да могат да обичат това, което виждат и да бъдат неустоимо обвързани с Него завинаги. Те са нов народ, който желае Бог и се наслаждава в Неговия закон, не защото са по-добри от народа на Израел, но защото Святия Дух ги е претворил. Те са станали нови създания в Исус Христос, старите неща са преминали, дошли са нови неща (2 Коринтяни 5:17).

ОТГОВОР НА ОБВИНЕНИЯТА СРЕЩУ ЦЪРКВАТА

Вярващите и невярващите често се оплакват, че в църквата има точно толкова нечестие, колкото и в света. Историците изтъкват предполагаемите жестокости на църквата през вековете – от кръстоносните походи до инквизицията. Съвременните изследователи изтъкват статистически данни, които показват, че църквата е пълна със сексуална неморалност, фанатизъм, алчност, омраза, лъжа и всеки съществуващ в обществото порок. Самопровъзгласили се пророци нападат църквата заради предполагаемите й мерзости и я наричат с всичко от Содом и Гомор до блудница. Всичките им обвинения обаче, просто не са верни. Те са резултат от една теологична грешка: не библейско разбиране за църквата. Затова и обвиняват истинската църква за жестокостите, извършени от онези, които се идентифицират с църквата, но нямат нищо общо с нея или нейния Спасител.

Първо, нека погледнем към предполагаемите жестокости, извършени от църквата през вековете. Един такъв пример е Светата инквизиция. Според историците, папа Григорий ІХ (1227-1241), установява Инквизицията – църковен трибунал, който има за задача да потушава ересите, действащ предимно в Северна Италия и Южна Франция с ужасяващата слава, че се използва за изтезания. През 1542 г. папската инквизиция насочва вниманието си към един нов враг – протестантите. Истината е, че инквизицията е представлявала съда на една единствена църковна организация, известна като римокатолическата църква. Как тогава истинската църква може да бъде обвинявана за зверствата на една еретична църковна организация, от която всъщност е била преследвана? Изповядването на Христос от един човек се доказва, че не е истинно поради делата му (Матей 7:21–23; Яков 2:18–19). Същото важи и ако някоя църковна организация има претенциите, че е истинска църква. Исус заяви: „Дървото се познава по плодовете му“ (Матей 12:33).

На второ място, нека погледнем статистиката на социолозите, които твърдят, че църквата е също толкова неморална, колкото и заобикалящата я култура. Трябва да разберем, че това е изключително важен въпрос. Ако църквата е поробена от пороци, както твърдят изследователите, ако тя не е по-добра от този безбожен век, тогава това поставя под въпрос непогрешимостта на Писанията и цялостта на самото християнство. Старозаветните препратки към новия завет, ясно обещават, че Бог ще направи за Себе Си благочестив народ от евреи и езичници, който ще Го почита и ще ходи в подчинение. Ако църквата като цяло не е по-благочестива или покорна от света, то тези обещания са се провалили. Ние твърдим обаче, че нито Бог, нито Словото Му са се провалили. Истинската църква на Исус Христос е вярна, благочестива, принасяща плод и порастваща в подобие на нейния Господ. Въпреки, че все още се бори с греха и непрестанно се нуждае от благодат, тя стои в ярък контраст с безбожната и аморална култура, от която е заобиколена. Ключовият недостатък в твърденията на изследователите е, че те смятат, че всеки, който се идентифицира с Христос е християнин, и че всяка организация, която се нарича църква е такава.

Социолозите са в грешка, защото са направили заключенията си въз основа на заразена област на изследване. Една от най-разпространените болести сред евангелизма е, че много от тези, които имат претенции да са християни, имат вярвания и практики, които са чужди на библейското и историческо християнство. Въпреки, че може и да изповядват някаква вярност към Христос, те не са християни поради доктрината, етиката или начина си на живот. Ето защо, да приемаме, че те представляват църквата е абсурд и да правим заключения за църквата въз основа на тяхното мнение или практики, е също равно на абсурд. Следващата илюстрация може да бъде полезна в разбирането на този проблем.

Неоспоримо е, че възкресението на Исус Христос е основополагаща доктрина. Ако един човек не възприема напълно тази доктрина, той не може да бъде считан за християнин по никой библейски или исторически стандарат. В такъв случай, ако анкетираме хиляда човека, които претендират да са християни, и установим, че 75 процента от тях не вярват във възкресението, не можем да заключим логически, че 75 процента от християните не вярват във възкресението. По-логичното заключение би било, че 75 процента от хората, които вярват, че са християни, не са такива. За да подкрепим този аргумент, нека дадем пример с  една квартална църква, известна с омразата, скандалите и караниците си. По време на месечна бизнес среща, някакъв ужасен спор разделя едната половина на църквата срещу другата. Срещата е изпълнена с гняв, раздразнение, обиди и заплахи. Накрая, един божий човек се изправя и извиква: „Ние сме християни, и като такива не трябва да се мразим“. Обаче, би било по-правилно да каже: „Ние се мразим, и в такъв случай не сме християни!“

Истинската църква не е също толкова аморална и безбожна колкото заобикалящата я култура. Макар и все още не прославена, истинската църква е белязана от святост, посвещение и покорност. Когато залитне и падне в грях, тя е съкрушена, покайваща се и готова да признае своя грях пред Бог и човек. Тези, които вярват нещо друго, имат слабо разбиране за истинската същност на църквата или за величието на новозаветните обещания, върху които тя е основана.

На трето място, нека разгледаме самопровъзгласилите се пророци, които нападат църквата заради предполагаемите й мерзости, и я наричат с всичко от Содом и Гомор до блудница. Когато се вгледаме в това, което хората днес наричат църква, виждаме много гнусотии и блудства. Често в така наречената църква съществува такъв вид неморалност, която не съществува дори сред невярващите; има толкова позорни неща, за които не можем да говорим, без да се оскверним (1 Коринтяни 5:1; Eфесяни 5:12). Тези неща обаче, не са обичайна практика на истинската Христова невяста, а са делата на вълците в овча кожа, и на плевелите, които растат заедно с житото (Матей 7:15; 13:24–30, 36–43).

Истинската църква не е имунизирана срещу греха и може да се заплете понякога в светски афери. По същия начин, истинският вярващ ще се бори срещу греха, и дори може печално да падне в него. Обаче, нито истинската църква, нито истинският вярващ живее живот, белязан от безбожието и безнравствеността на този век. Розата, наречена с друго име, пак си остава роза, защото има характеристиките на роза, независимо от името, което й е дадено. По същия начин, ако един бодил е наречен роза, той си остава бодил. Трябва да правим разлика между тези, които публично се индетифицират с Христос и Неговата църква и тези, които наистина са християни и членове на Христовото тяло.

Въз основа на тази истина, „пророците“, които нападат църквата, трябва да внимават при оценяването й, както и за начина, по който се обръщат към нея. Не трябва да обвиняваме овцете заради козите, нито да горим житното поле заради плевелите. Освен това, не е ли опасно да се обръщаш към невястата Христова със Содом и Гомор, или обидно да я наричаш проститутка? Вярно е, че такъв език се използва в Стария Завет по отношение на нацията Израел, но трябва да помним, че Бог се обръща преди всичко към един неновороден народ, чиито сърца са направени от камък, и чиито дела често са били по-лоши от тези на езичниците около тях. Никой обаче, не трябва да използва такъв остър език срещу истинската църква, Невястата на Христос. Никой почтен човек не би стоял безучастен, докато друг оскърбително обвинява жена му в изневяра, нечистота и блудство. Смятаме ли, че Христос ще толерира такова отношение към Своята скъпа невяста? Въпреки, че трябва да й кажем, когато греши, никога не трябва да забравяме към кого се обръщаме и на кого тя принадлежи.

По тази причина на новозаветните пророци се казва да говорят на църквата за „назидание, за увещание и за утеха“ (1 Коринтяни 14:3). Те не са инструктирани да я нападат за престъпления, които не е извършила, нито да я обиждат с думи, които не подхождат и на най-грубите и недодяланите сред нас. Трябва да ревнуваме за църквата с „божествена ревност“, но зачитането на позицията й като невяста на Христос, трябва да охлажда огъня на езиците ни (2 Коринтяни 11:2).

ОБЯСНЕНИЕ НА ЯВНАТА ПЛЪТЩИНА НА ЦЪРКВАТА

На този етап трябва да зададем няколко важни въпроси. Защо истинската църква е толкова незабележима в света, и защо има толкова много хора, които се индетифицират с Христос, но въпреки това принасят много малко от Неговия плод? Защо плътските хора изглежда да са по-голямата част от съвременната евангелска църква, докато духовните и благочестивите изглеждат един малък остатък? Въпреки, че бихме могли да напълним цяла книга с обяснения, трябва да се ограничим само до няколко.

Първо, огромният брой плътски хора, които индетифицират себе си с църквата, са резултат от не библейското евангелие, проповядвано от повечето евангелски амвони. Както беше постановено в цялата тази книга, сме взели евангелието на Исус Христос и сме го свели до няколко символа на вярата, които човек е подканен да приеме. Премахнали сме неговите радикални изисквания и по-голямата част от неговата неприемливост. Омаловажили сме върховенството и стойността на Бог над Неговото творение и сме поставили човека на главната сцена на божествения театър. Рядко споменаваме радикалната поквара на човека и отвратителната природа на неговия грях, или пък го изкарваме наяве, да не би да накърни съвестта ни. Скъпоструващият призив за радикално ученичество и изискванията за святост, са изцяло липсващи. Поради тези причини, плътските и необърнатите могат да претендират за Сион и да живеят между стените му без никакво угризение на съвестта или противопоставяне на ума.

На второ място, огромния брой плътски християни, които индетифицират себе си с църквата, идва от снижената представа за обръщението. Разбирането за новорождението почти напълно се е загубило и терминът новороден е започнал да означава „вземане на решение за Христос“ и „молитва за покаяние“. Нещо повече, мнозина вярват, че един такъв човек може действително да е новороден, и въпреки това да изживее остатъка от живота си като светски човек. Църквата не само толерира продължаването на плътския начин живот, но изглежда го и очаква. Радикалната същност на новорождението като свръхестесвено претворяващо дело на Святия Дух, въобще не подлежи на разглеждане. Хората сякаш вече не вярват в силата на Евангелието да покорява греха в живота на един обърнат човек и да го води в достигане на по-голяма прилика с Христос. Проповедниците рядко провъзгласяват апостолското послание, което изисква от хората „да се покаят и да се обрънат към Бога, като вършат дела съответстващи на покаянието им“ (Деяния 26:20). Предупреждението да „затвърждаваме нашето призвание и избиране“ е така отсъстващо от проповедите ни, както е силата от амвоните ни (2 Петрово 1:10). Вече не смятаме, че е необходимо да изпитваме себе си дали сме във вярата (2 Коринтяни 13:5). Ето защо, плътски хора пеят песни за Сион, считайки, че небето е бъдещият им дом, въпреки че сегашното им сърце принадлежи на този свят.

Преди Реформацията, пречистени, но плътски хора са пълнели църквите. Те се чувствали сигурни в мястото им пред Бог, поради своето водно кръщение, конфирмация или добри обноски. Те са мислели себе си за истински християни в една истинска християнска нация. Въпреки това, Бог издигнал хора като Джордж Уайтфийлд, Джон и Чарлз Уесли, Хауъл Харис и Даниел Роуланд, чието послание разтърсило Англия и Уелс из основи. Силата на тяхното послание се е основавала на вярата им, че Евангелието е Божията сила не само да освободи човек от осъждението за грях, но и от господството му. Те проповядвали новорождението като чудотворно събитие, което можело да превърне най-гнусния грешник в светец на живия Бог. Когато проповедите на тези хора  ги конфронтирали, плътските християни в църквата загубвали фалшивата си увереност, и или се завтичали към Голгота, или се разгневявали и нападнали онези, които са дръзнали да поставят под въпрос искреността на тяхната вяра или валидността на тяхното обръщение.

Същото трябва да се случи и днес, ако станем свидетели на съживление и реформация. В дните на Уайтфийлд, плътските хора са намирали увереност в кръщението и конфирмацията си. В днешно време, същият вид плътски хора намират своята увереност в очевидната искреност на решението, което някога са взели, и на молитвата, която са казали. Добронамерени пастори, които без разпознаване, правилно напътствие или необходимите евангелски предупреждения, ги приветстват с добре дошли в Божието семейство и затвърждават тяхната фалшива увереност. Ако копнеем за реформация и съживление в това, което познаваме като евнагелската църква, то нашия вик от амвона трябва да бъде: „Трябва да се родите отново!“. Преди да можем правилно да прогласяваме тази истина обаче, първо самите ние трябва да разберем какво означава.

Трето, много плътски хора индетифицират себе си с църквата, защото тя отправя към света грешно послание за своето значение. Погрешната, но преобладаваща теория на деня е, че църквата трябва да прилича колкото е възможно повече на света, за да се вписва и да достига хора за Христос. Поради тази причина, ние сме променили външността си, службите и фокуса си. Започнали сме да се интересуваме от нещата, които вълнуват плътските хора, за да могат те да се заинтересуват от нас. Това е огромна грешка. Църквата не става привлекателна за света, защото изглеждаме и постъпваме като света или споделяме неговите интереси. Ние сме привлекателни, защото се стремим да подчиним себе си на Христос във всеки аспект от живота си, и Той преобразява нашите интереси, действия и външен вид. Нашата разлика със света ни прави привлекателни, и колкото по-голямо е това различие, толкова сме по-привлекателни. Отличителният вкус на солта е в това, което въздейства на нещата, върху които тя се поръсва. Уникалните качества на светлината я различават от тъмнината.

Хората няма да дойдат при Христос, защото сме превърнали църквата в панаир, спортен стадион или развлекателен център. Ако използваме плътски методи, за да привличаме плътски хора, ще трябва да продължим да използваме плътски методи, за да ги задържим. Няма да сме способни, както предполагат някои, да променим менюто с по-духовна храна по средата на храненето. Без свръхестественото дело на Духа чрез правилно проповядване на евангелието, хората никога няма да имат вкус за Хляба, който идва от Небето (Йоан 6:26, 35).

Освен това, хранейки постоянно плътските хора, допускаме истинските овце да умрат от глад. Те не искат забавление. Те копнеят за поклонение. Те не могат да живеят от странни анекдоти, морални истории или житейски принципи. Те се нуждаят от истинското мляко и месо на Божието Слово (Евреи 5:14; 1 Петър 2:2). Тях не ги е грижа толкова за чувствените им нужди. Те искат да се научат да се подчиняват и служат на Бога. Те не искат ушите им да бъдат гъделичкани и самочувствието им подклаждано. Те искат да бъдат преобразени по образа на Христос. Те нямат нужда от това, с което са хранени в повечето приятелски ориентирани по отношение на търсещите странични забавления църкви. Те просто искат да познават Бог и Исус Христос, Когото Той е изпратил (Йоан 17:3). В допълнение, какъв ужас ще бъде за пастира, старейшината, или учителя, който е прекарал живота и служението си, ухажвайки и подхранвайки страстите на светските плътски хора, докато следващата Христос овца остава не нахранена и необгрижена.

Четвърто, броят на плътските хора, които се идентифицират с църквата, е резултат от нашия неуспех да се подчиняваме на Бога по отношение на църковната дисциплина. Въпреки, че е несъмнена част от църковния живот в Новия завет, тя е доста неправилно разбрана сред евангелистите (Матей18:15–20;1Коринтяни5:1–5;2 Солунци 3:6,14). Най-широко разпространеният аргумент срещу църковната дисциплина е, че е нелюбяща и осъдителна. За да го опровергаем, просто трябва да се отнесем към ученията на нашия Господ, които заповядаха такава практика. Ако ние сме нелюбящи, подчинявайки се на заповедта, Той нелюбящ ли е, когато ни я дава? Въпреки, че не трябва да правим преценки с критично и критикуващо отношение, на нас ни е заповядано да отсъждаме и дори да изгонваме, ако е е необходимо (Матей 7:1–5, 15–20; 1 Коринтяни 5:13). Ако в края на всичко ще съдим ангели, не сме ли способни да съдим за неща, касаещи благополучието на църквата? (1 Коринтяни 6:3).

Нашето хвалене в любов, която отказва да се изправи срещу непокаяния грях, не е добра. Не разбираме ли, че малкото квас заквасва цялото тесто? (1 Коринтяни 5:6). Дали демонстрираме любов към Бог, позволявайки на греха да се шири из църквата, така че Божието име да се хули от невярващите? (Римляни 2:24). Дали демонстрираме любов към нашите братя в Христос, когато позволяваме да бъдат унищожени от закоравял грях, или демонстрираме себелюбие и отказваме да влезем в конфликт заради собственото си съхранение.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Трябва много добре да запомним, че църквата принадлежи на Бог и е Христовата невяста. Нямаме право да правим това, което изглежда правилно в нашите очи. Трябва да се подчиним на господството на Христос и да се грижим за църквата в съответствие с Неговото Слово. Трябва да служим на Божия народ по Божия начин.

Колко малко от истинското Евангелие се проповядва в наши дни! Колко хора седят спокойно на църковните скамейки без да са спасени? Колко така наречени църкви служат, за да угаждат на хора с плътски ум, докато божиите агнета линеят, гладни за Словото, истинско поклонение и благочестиво общение? Колко често името на Бога се хули сред невярващите, чиито възгледи за Христос и църквата са били опорочени от свидетелството на плътски хора, които изповядват Христос, но нямат нищо общо с Него?

Трябва да се върнем към библейското разбиране за покаянието като свръхестествено дело на Святия Дух, което води до освещение и принасяне на плодове. Трябва да се върнем към библейското схващане за истинската църква като изкупено общество, състоящо се от духовни мъже и жени, които са познали Христос и не желаят нищо повече или по-малко. Трябва да оставим практиката да превръщаме църквата в панаир, в опит да впечатлим плътските хора и да привлечем техния интерес. Бог е постановил да създаде за Себе Си народ, който ще Го признае за свой Бог. Той е определил това да стане чрез провъзгласяване на Неговото славно евангелие и свидетелството на Неговите светии, ходещи в простота, святост и любов, доказвайки, че са безукорни Божии деца всред опако и извратено поколение, между които блестят като светила на света (Филипяни 2:15).

 

 

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Истинското християнско познаване на Бог

 

„И няма вече да учат Всеки ближния си и всеки брата си, и да казват: Познайте Господа; Защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; Защото ще простя беззаконието им, и греха им няма да помня вече“

Еремия 31:34

 

Тук имаме най-удивителното пророчество, че всеки член на църквата ще притежава истинско, интимно познание за Бога. Не трябва да приемаме това за метафора или хипербола, но като старозаветно пророчество, изпълнено в новозаветния християнин. Писателят на Евреи потвърждава тази истина, като цитира текста подробно и го прилага към църквата на Исус Христос: „И няма вече да учат всеки съгражданина си и всеки брата си, като му казват: Познай Господа; защото всички ще Ме познават, от малък до голям между тях.  Защото ще покажа милост към неправдите им и греховете им (и беззаконията им) няма да помня вече“ (8:11-12).

 

НЕВЕЖЕСТВО ПОД СТАРИЯ ЗАВЕТ

За да разберем значението на това обещание, първо трябва да разберем контекста му. Под стария завет, знанието за Бог беше достъпно за относително малка група индивиди. Пророци, свещеници, книжници и понякога царе са били сред обичайните приемащи го. На свой ред, те са били отговорни за знанията си и са били задължени да обучават останалата част от заветната общност на Израел. Обаче, подобна инструкция изглежда е била доста трудна задача, не само заради многобройните израилтяни, но и заради духовната слепота и закоравените сърца на Израел. Всъщност, това самоналожено невежество, изглежда е било причината за едно от най-големите и често повдигани от Бог обвинения срещу Неговия старозаветен народ:

„Слушайте словото Господно,

израилтяни,

Защото Господ има спор с жителите на тая земя,

Понеже няма вярност, нито милост,

Нито знание за Бога по земята“(Осия 4:1).

„Защото Моите люде са безумни,

Не Ме познават;

Глупави чада са,

И нямат разум;

Мъдри са да вършат зло,

Но да вършат добро не умеят“(Еремия 4:22).

„Че те са непокорни люде,

чада лъжци,

Чада, които не искат да слушат поуката Господна,

Които казват на гледачите: Не гледайте,

И на пророците: Не ни пророкувайте правото,

Но говорете ни ласкателно, пророкувайте измами,

Отстъпете от пътя,

Отклонете се от пътеката,

Махнете отпред нас Светия Израилев“(Исая 30:9-11).

От тези текстове разбираме защо Бог често е предупреждавал Своите пророци, че ще ги изпрати при хора, които няма да слушат. Той е казал на Исая, че трябва да отиде при народ, чиито сърца са безчувствени, чиито уши са заглъхнали, и чиито очи са замъглени (Исая 6:10). Той е предупредил Еремия, че трябва да говори на глупав народ, който няма никакво знание за Бог, и на глупави деца без разбиране (Еремия 4:22; 10:14). Накрая, упълномощавайки Езекиил като пророк на Израел, Бог казва: “не при много племена с непознат език и мъчен говор, чиито думи не разбираш. Навярно при такива ако те пращах, те щяха да те послушат. Но Израилевият дом няма да те послуша, защото не щат да послушат и Мене; понеже целият Израилев дом е с кораво чело и жестоко сърце. Ето, направих лицето ти твърдо против техните лица, и челото ти твърдо против техните чела“ (Езекиил 3:6-8).

По времето на пророците, Израел демонстрира своето своеволно невежество спрямо Бога. Независимо от това, тяхната липса на знание не беше защото Бог се криеше, а по-скоро заради закоравените сърца на хората, любовта им към греха и желанието им да „махнат Светия Израилев от нас“ (Исая 30:11). В почти всеки случай, невежеството на Израел по отношение на единствения истински Бог се приписва на поквареното състояние на сърцето му. Пророк Еремия приписва липсата на знания на хората на тяхната глупост и интимничене със злото (Еремия 4:22). Исая обвинява техните закоравели сърца и бунтовно отношение към Бога (Исая 6:10; 30:9). Езекиил насочва пръст си към тяхното упорство и инат (Езекиил 3:7).

Апостол Павел ясно посочва в Новия Завет пряката връзка между невежеството на хората спрямо Бога и покварата на човешкото сърце, приписвайки ги на „всяко нечестие и неправда на човеците, които препятстват истината чрез неправда“ (Римляни 1:18). Ето защо, невежеството се смята за престъпление, а невежите се третират като престъпници. Именно поради тази причина Бог най-накрая изгонва израилтяните заради липса на разбиране и ги унищожава поради липса на знание (Исая 5:13; Осия 4:6).

ОБЕЩАНИЕТО ЗА ПОЗНАВАНЕ НА БОГА

В новозаветните пророчества на Стария Завет, Бог обещава да направи за Себе Си един народ, който да Го познава, да се бои от Него, и да ходи в Неговите заповеди. Нещо повече, Той обещава да осъществи тази цел чрез идването на Месията: Неговото въплъщение, изкупление и сила да връща духовно мъртвите към живот  (Йоан 5:25).

Според Старозаветните писания, един от основните резултати от идването на Месията ще бъде, че Той ще освободи Своя народ от тяхната духовна слепота и последвалото морално робство. Месианското пророчество от Исая 42:6-7, ясно разкрива тази истина. В този текст, Бог едновременно упълномощава Месията и обяснява целта на Неговата работа:

“Аз Господ те призовах в правда,

И като хвана ръката ти ще те пазя,

И ще те поставя за завет на людете,

За светлина на народите,

За да отвориш очите на слепите,

Да извадиш запрените от затвор,

И седящите в мрак из тъмницата“.

Като въплътеният Син на Бога, Месията ще бъде не само носител на светлината, но Самата светлина. Той ще бъде не просто едно от всичките откровения, но най-великото Божие откровение, което светът някога е познал. Поради тази причина, пророк Исая казва, че хората, които ходят в тъмнина, ще видят голяма светлина, и на тези, които са в земя на мрак, ще изгрее светлина (Исая 9:2; Матей 4:15–16). Пророк Авакум допълва изявлението на Исая, заявявайки, че откровението на Бога чрез Месията не би било ограничено само до един регион или народ, но чрез Него цялата земя ще бъде изпълнена със знанието за славата на Господа, както водите покриват морето (Исая 11:9; Авакум 2:14). Следователно, това знание ще доведе до такава преданост сред хората, че от изгрева на слънцето до неговия залез, Божието име ще бъде велико между народите (Малахия 1:11).

Чрез въплъщението, знанието за Бог ще освети най-тъмните кътчета на този паднал свят. Въпреки това, като се има предвид това, което Писанията ни учат за нечестието на човешкото сърце и враждебността му към Божието познаване, разбираме, че и най-голямото откровение няма да окаже никакво въздействие върху човешкото сърце, ако то не бъде някак си преобразено, за да го получи. Преди знанието за Бога да може да процъфти в индивида или общността, сърцето трябва да бъде обновено или трансформирано. Именно поради тази причина, новозаветните обещания по времето на стария завет, не само чакат откровението на Бог за Месията, но и Неговата сила да възкресява човешкото сърце и да го прави охотен приемник на това откровение. Както бог декларира чрез пророк Еремия: „Ще им дам сърце да Ме познават“ (Еремия 24:7).

Това обещание стои в ядрото на новия завет. Бог ще отнеме каменните сърца от Своя народ и ще ги замени със сърца от плът (Езекиил 36:26). Тогава ще напише закона Си върху новите им сърца и всички ще Го познаят – от най-малкия до най-великия от тях (Еремия 31:33–34). По този начин Той ще премахне тъмнината, която обгръща Неговия народ, и всеки жив член на Неговата заветна общност ще има истинско, интимно познаване на Неговата личност и воля, от най-необразованите в най-примитивното племе, до най-великите учени и духовници в историята. Пророк Осия красиво обобщава това:

„Ще те сгодя за Себе Си за винаги;

Да! Ще те сгодя за Себе Си

В правда и в съдба,

в милосърдие и милости.

Ще те сгодя за Себе Си във вярност,

И ще познаеш Господа“(Осия 2:19-20).

ИЗПЪЛНЕНОТО ОБЕЩАНИЕ

Това, което е било само обещание и копнеж в пророчествата на Стария завет, е чудесно изпълнено в Новия завет чрез личността и делото на Исус Христос. Новозаветните писатели твърдят, че Исус от Назарет е истинската светлина , за която говорят пророците. Идвайки на света, Той осветява всеки човек (Йоан 1:9). Той е Светлината на света, и Този, който Го последва „няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12). Никой никога не е видял Бога, но само Този, който винаги е от дясната страна на Отца Го изяви (Йоан 1:18). Този, който е видял Сина, е видял и Отца, защото Сина е образ на невидимия Бог, отражение на Неговата слава, и точно представяне на Неговата същност (Йоан 14:9; Колосяни 1:15; Евреи 1:1–3).

Старозаветните пророчества очакват една по-висша жертва, която ще отстрани беззаконието на земята в един ден (Захария 3:9). Тази жертва ще отвори извор за очистване на грях и нечистота на Давидовия дом (Захария 13:1). Това би позволило на един праведен Бог да прощава беззаконието на народа си и да не помни вече техния грях (Еремия 31:34). Той ще има властта да сгоди завинаги Божия народ за Себе Си в правда и справедливост (Осия 2:19–20). Новозаветните писатели твърдят, че Исус от Назарет е тази веднъж завинаги принесена жертва (Евреи 7:27; 9:12; 10:10). Той е Божият Агнец, Който отнема греха на света (Йоан 1:29). Неговата кръв, беше кръвта на новия завет, проляна за мнозина за прощаване на грехове (Матей 26:28). Той стана за Своя народ мъдрост, правда, освещение и изкупление (1 Коринтяни 1:30). Чрез Него те получават примирие (Римляни 5:11). Той Самият е техния мир (Ефесяни 2:14).

Старозаветните пророчества очакват времето, когато целият Божий народ, от най-големия до най-малкия сред тях, ще Го познае – време, когато земята ще бъде изпълнена с познанието за Бога, така както водите покриват морето (Исая 11:9; Еремия 31:34; Авакум 2:14). Писателите на Новия Завет твърдят, че Исус Христос е възвестил тази епоха чрез Своята смърт, възкресение и изливане на Святия Дух (Деяния 2:16–21). Чрез Неговото възродително дело, човешкото сърце е трансформирано от втвърдено, което отхвърля евангелието, в сърце, направено от добра почва, което смирено приема всаденото Божие слово (Матей 13:19; Яков 1:21). Това обновено и плодородно сърце е „научено от Бога“ да почита Христос и да се приближава до Него за спасение (Йоан 6:45). Това важно знание не е нещо естествено, но е чудотворно дело на Святия Дух, сравнимо с първия ден на Сътворението, когато Бог извиква светлина от мрака. Апостол Павел го описва по следния начин: „Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово“ (2 Коринтяни 4:6).

Не може да се преувеличи удивителната и свръхестествена същност на Божието дело в сърцето и ума на всеки истински вярващ. Това просветително дело на Христос чрез Святия Дух в сърцето на християнина, е белег на истинско обръщение и е обещано на всички, без изключение. По тази причина апостол Йоан не се поколеба да напише следната декларация, касаеща всеки истински вярващ: „Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния Бог; и ние сме в истинния, сиреч в Сина Му Исуса Христа. Това е истинският Бог и вечен живот“ (1 Йоан 5:20).

Това сигурно знание за Бог, което ще бъде реалност в живота на всеки вярващ, е резултат от възродителното дело на Святия Дух. Поради Неговата неспираща работа по просвещаване и освещение, тъмнината преминава, и истинската светлина вече свети във всяко Божие дете (1 Йоан 2:8). В същото послание, любимият апостол уверява дори най-младите обръщенци, че са помазани от Духа и знаят истината за Бог (1 Йоан 2:20). Той отива дори по-далеч, като казва, че това помазание е толкова могъщо, че те нямат нужда някой да ги учи, защото Духът на Бога ги учи на всичко, необходимо за живота и благочестието (1 Йоан 2:27).

Това не означава, че християните нямат нужда от божии учители. Писанието е категорично, че Бог е дал на църквата учители с дарба, за да екипират светиите и да изграждат тялото Христово (Ефесяни 4:11–12). Не, но това означава, че вярващият (за разлика от не новородените израилтяни под стария завет), вече не е изцяло зависим от човешки посредник, който да му предава истините, казани от Бог. Всички истински вярващи са „научени от Бог“ да приемат Сина Му  и са „научени от Бог да се обичат един друг“ (Йоан 6:45; 1 Солунци 4:9). Божието обучение ще продължи през целия живот на вярващия и Божието провидение, Писанията, и Святия Дух, които дават разбиране, ще го завършат. В отговор, християнинът трябва да изработва своето спасение със страх и трепет, да се стреми да познава Господа, и да се старае да се представи одобрен пред Бога работник, който няма от какво да се срамува, защото излага правилно словото на истината (Осия 6:2–3; Филипяни 2:12; 2 Тимотей 2:15). По думите на апостол Павел, вярващият трябва да „расте в благодатта и познаването на (неговия) Господ и Спасител Исус Христос“ и да принася плод в съгласие с това познаване (2 Петър 1:8; 3:18).

ПРАКТИЧЕСКО ПРИЛОЖЕНИЕ

Чрез изкупителното дело на Христос и новораждащото дело на Святия Дух, Бог е направил за Себе Си нов народ. Той ги е примирил със Себе Си и ги е трансформирал в група от хора, които едновременно Го познават и искат да Го познават още повече. Те са хора, които са разбрали нещо от великите истини, управляващи живота им като кой е Бог, кои са били те, какво Бог е направил за тях и как трябва да живеят пред Него. Бог им е дал вечен живот, така че да могат да познаят единствения истински Бог и Исус Христос, Когото Той е изпратил (Йоан 17:3). Бог им е казал какво е добро и какво Той иска от тях: да вършат правда, да обичат милост и да ходят смирено със своя Бог (Михей 6:8). Това истинско, лично познание за Бога и Неговата воля, е отличителен белег на истинската църква и ще бъде постоянна реалност в живота на всеки истински вярващ. Както Исус казва на враждебно настроените юдейски началници, които Му се противопоставяха: „Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват“ (Йоан 10:27)

Често виждаме Бог да сравнява Своя народ с овце, в контекста на това, че са доста глупави същества, склонни да се лутат. В светлината на описанието на Христос за Неговите овце, това сравнение изглежда в противоречие с учението на Писанието. Христос нарича Своите хора овце, защото те, за разлика от пакостливите и инатливи кози, ясно разпознават гласа Му и Го следват кротко. В такъв случай, какво е основанието за това популярно и дори обидно сравнение? Това е грешна обратна логика. Вместо да гледат към Писанията за библейско описание на отделната овца или на цялото стадо, повечето формират своите възгледи, наблюдавайки характеристиките на онези, които се идентифицират с евангелското християнство. Тъй като мнозина изповядващи се като християни на Запад, пренебрегват основните истини за Бог и изглеждат глухи за гласа на Учителя, те приемат, че Божиите овце са нищо повече от глупави животни, които постоянно се скитат и не могат да различат гласа на Учителя си. Забравят, че Христос казва, че Неговите овце слушат гласа Му и Го следват. Тоест, по-библейско е да предположим, че мнозина от тези, които изповядват Христос сред евангелското общество, не са истински овце. Вместо това, те са не новородени кози, които живеят като такива, поради това, което са. В онзи последен ден, Христос ще ги отдели вляво от стадото и те ще чуят ужасната присъда, произнесена от Самия Него: „Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели“ (Матей 25:31–33, 41).

Една от основните характеристики на истинския християнин отделно, и на невидимата църква като цяло, е тяхното познаване на Бог и реакцията им в съответствие с това. Въпреки, че всички христиняни се нуждаят от ученичество и делото по освещението им никога няма да свърши в този живот, ще има отличителна разлика в познаването на Бога от истинския християнин и неговата покорност спрямо него. Тази разлика ще бъде явна в живота дори на най-скорошния новообръщенец. Поради новороденото му сърце и обитаващия в него Дух, той ще притежава сигурно, ясно знание за това Кой е Бог и какви са изискванията на Неговия закон. Той ще разпознава грешката на греха и правилността на послушанието. Няма да има нужда някой да му казва да не лъже, краде, прелюбодейства или да споменава напразно името на своя Спасител. Той ще притежава знание за тези неща и ще напредва в него, защото Бог, Който е започнал добро дело в него, ще го усъвършенства (Филипяни 1:6).

В заключение, трябва да си зададем следните въпроси: Има ли някакво доказателство, че сме били „научени от Бог“, или не ни интересуват основополагащите истини на вярата ни? Порастваме ли в нашето знание, или не помръдваме от безразличието си? Дали все повече се водим от това, което знаем, или има малко доказателства за напредъка ни в благочестието? Слушаме ли гласа на Учителя и следваме ли Го, или сме слепи и глухи престъпници, които избират своите собствени пътища? Имаме ли сигурно знание, че Бог е простил нашия грях и е забравил нашите беззакония заради Неговия Син, Който умря и възкръсна отново за нас? Изповядващия се като християнин трябва да отговори на тези въпроси, и задължение на всеки верен служител на Христос е, да вдълбае тези въпроси върху сърцата и съвестта на своето стадо.

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сърцето и пътя на Божия народ

 

„..И те ще Ми бъдат люде, и Аз ще им бъда Бог и ще им дам едно сърце да ходят в един път, за да се боят от Мене винаги, за тяхно добро и за доброто на чадата им подир тях”

Еремия 32:38–39

 

Пред нас стои едно от най-красивите новозаветни обещания, намиращи се в Стария завет. Това е едно красиво и в същото време мощно обяснение на Божия суверенитет: Той постановява, че ще направи за Себе Си народ, и ще го направи. Въпреки, че това изкупително дело ще обърне целия курс на човешката история, доверието ни не бива да се поклаща. Каквото божествен суверенитет постановява, божествена сила ще изпълни. Както Бог декларира чрез пророк Исая:

„Защото както слиза дъждът и снегът от небето,

И не се връща там,

Но пои земята

И я прави да произрастява и да напъпва,

Та дава семе на сеяча и хляб на гладния.

Така ще бъде словото Ми, което излиза из устата Ми;

Не ще се върне при Мене празно,

Но ще извърши волята Ми,

И ще благоуспее в онова, за което го изпращам“ (55:10–11).

Съгласно Божието постановление, когато се е изпълнило времето, Той е изпратил Сина Си, роден от жена, роден под закона, за да изкупи народ за Себе Си (Галатяни 4:4). През последните две хиляди години, Той е приложил това изкупително дело към безброй множества от хора чрез проповядване на благовестието и новораждащото дело на Святия Дух. По този начин, Той е направил за Себе Си истинска църква, за която може да се каже: „Те са Негов народ, и Той е техен Бог“. Чрез Неговата суверенна благодат, Той ги е отделил от останалата част на човечеството и ги е направил Свое скъпоценно притежание (Второзаконие 26:18). С тази същата благодат, Той обърна техните чувства към божественото, така че нищо, което те желаят да може да се сравнява с Него (Притчи 3:14-15). Те опитаха и видяха, че Бог е добър (Псалм 34:8). Те откриха за себе си, че в Неговото присъствие има пълнота от радост, и в дясната Му ръка  всякога веселие (Псалм 16:11). Според тях, един ден в Неговите дворовете е по-добър от хиляди на друго място, и предпочитат да стоят на прага на дома на своя Бог, отколкото да живеят в охолните шатри на светския човек (Псалм 84:10). Той е техен Бог и те са Негов народ. Той им е дал едно сърце, един път и един страх за тяхно собствено добро и за доброто на безброй поколения след тях.

ЕДНО СЪРЦЕ

След като декларира Своето непоклатимо посвещение да създаде за Себе Си нов народ, Бог разкрива първата характеристика на този народ: ще имат едно сърце. Те ще бъдат обединени от своето отношение към Бог, любовта си един към друг, и в целта и начина си на живот. С други думи – те ще бъдат едно (Йоан 17:21).

За много искрени вярващи това обещание създава голям проблем. В светлината на толкова много деноминации в християнството и почти безкрайното разнообразие от доктринални различия, как може да твърдим, че новозаветното обещание за единство се е изпълнило в църквата? Отговорът на този въпрос е двузначен. Първо, трябва да разберем, че когато истински, изпълнени с Духа християни се съберат заедно, между тях ще има връзка на единство и любов, която ще надделее над всичките им доктринални различия.

Второ, трябва да осъзнаем, че голяма част от така нареченото разделение в християнството, е резултат от често забравяната истина, че не всеки, който изповядва Христос, е истински християнин, и не всяка религиозна организация, която нарича себе си църква, наистина е църква.

ИСТИНСКО ЕДИНСТВО

Като християни, признаваме важността на истината и опасността да се отклоним от нея. Поради тази причина, сме пламенни за това, в което вярваме, бързи да го защитим и упорити в разпространението му. Когато прибавим към тази комбинация реалната възможност да сме виновни за гордост, себецентризъм, егоизъм и желание да бъдем оправдани за всичко, което казваме и правим, е лесно да разберем защо взаимоотношенията с нашите братя и сестри могат да станат трудни. В действителност, доказателство за свръхестествената природа на покаянието е, че такива индивиди могат въобще да бъдат заедно.

Новият завет доказва, че църквата не е имунизирана срещу разделение (1 Коринтяни 1:10-12, 11:18, Филипяни 4:2). Дори апостол Павел и любимият за него Варнава са били разделени един от друг за известно време (Деяния 15:37-40). Независимо от това, е безспорно, че когато истински, изпълнени с Духа християни се съберат заедно, между тях ще има такава връзка на единство и любов, която ще надминава всичко, което светът би могъл да постигне в това отношение. Тяхната любов към Бога и Неговия скъп Син, тяхната признателност за Голгота, тяхното разбиране за благодатта и обитаващия в тях Дух, ще ги обедини. Това ще ги води до това да носят един на друг теготите си, да служат един на друг в нуждите си, и дори да дадат живота си един за друг, ако е необходимо. Това не е празнословие. Това е било свидетелството на истинските християни в цялата църковна история. Любовта към братството винаги е била отличителен белег на истинското християнство (Йоан 13:35, 1 Йоан 2:9-11,; 4:7-12).

Представете си следния сценарий: млад американски мисионер посещава църкви във високите джунгли на Южна Америка. В района кръстосват терористи, и пътуването е опасно. Една нощ, мисионерът губи пътя си и стига до малко селце. Той знае, че е неразумно да прекара нощта в джунглата, но в същото време се колебае дали да влезе в селото, защото се страхува, че то може да симпатизира на терористите. В крайна сметка, страхът отстъпва пред нуждата, и той почуква на вратата на малка кирпичена колибка, встрани от хълма. След няколко минути, дребничка възрастна жена отваря вратата, държейки фенер в ръката. Очевидно уплашена, пита за името на посетителя. Когато отговаря, че е християнски мисионер, тя го хваща за палтото и го вкарва вътре. Предупреждава го, че не е безопасно и го скрива в подземието на дома си. Докато седи върху купчина царевични стъбла, възрастната жена казва на едно момче да събере братята от църквата и да донесе храна. В рамките на един час, вярващите пристигат с току що заколено пиле и няколко картофа, набързо сготвени и поднесени на гладния мисионер. Разговаряйки по време на храненето, домакините разбират, че мисионерът е баптист, а те са назаряни. Има много неща, в които се различават, но тази вечер всички те изглежда нямат значение. Те са малко тяло от вярващи, обичащи се един друг като една плът и кръв, и грижещи се за нуждите си, сякаш всеки от тях е самия Христос. Мисионерът се е изложил на опасност, за да им донесе Писанието, и те бяха направили същото, приютявайки го за през нощта. Независимо от докриналните си различия, те са се изявили като едно сърце, точно както Еремия пророкува (Еремия 32:38-39).

В Своята велика Първосвещеническа молитва преди Неговото разпъване, Господ Исус Христос се моли на Отец Неговият народ да бъде едно (Йоан 17:11). Не трябва да мислим, че Отец се е отдръпнал в отговора на тази молитва, или пък, че една чертичка или йота от новозаветното обещание са отпаднали. Когато истински вярващи се събират в името на Христос, може да има различия, противоречия, и дори караници, но винаги ще има любов. Ако няма, тогава тяхната изповед на вяра трябва да бъде поставена под въпрос.

 

НЕОБХОДИМИ РАЗДЕЛЕНИЯ

Много индивиди и движения в рамките на Западния евангелизъм се индетифицират с Христос, но въпреки това са извън историческия вид християнство. Техните доктрини и практики са толкова противоположни на правилото на Писанието, че логически не могат да бъдат индетифицирани с християнската вяра. Или те са прави, а цялото историческо християнство греши, или те са лъжеучители и лъжливо братство, за които Христос и апостолите ни предупреждават: „Но имало е лъжливи пророци между людете, както и между вас ще има лъжливи учители, които ще въведат тайно гибелни ереси, като се отричат даже от Господаря, Който ги е купил, та ще навлекат на себе си бърза погибел. И мнозина ще последват техните похотливи дела, поради които човеци пътят на истината ще се похули. От лакомство те ще ви мамят с присторени думи; но тяхната присъда, отдавна приготвена, не се забавя, и тяхното погубление не дреме“ (2 Петрово 2:1-2).

Въпреки, че се случват разделения между искрени християни, важно е да се разбере, че предполагаемите огромни и често срещани разделения в рамките на цялото християнство не са толкова между членовете на Христовото тяло, а между житото и плявата, овцете и козите, добрите пастири и вълците (Матей 13:24-30, 36-43, 25:31-33, 7:15; Деяния 20:29-30). Поради тази причина , апостол Павел пише на църквата в Коринт, че трябва да има разделения и разцепления сред тези, които индетифицират себе си с Христос, за да станат очевидни тези, които са одобрени от Бог (1 Коринтяни 11:19). С други думи, Бог има двойна цел с това разделение: първо, да разкрие истинските християни и да изложи онези, които не са; и второ – да отстрани фалшивите учители и лъжебратя от тялото, за да не могат повече да оскверняват Неговия народ.

В евангелизма има много известни учители, които са си спечелили значителен брой последователи. Техните събрания пълнят огромни стадиони и те излъчват службите си по целия свят. Техните учения са смес от древна ерес, модерна психология, хуманизъм и чувственост. Те популяризират себе-реализация, материален просперитет, физическо здраве и временни удоволствия. В резултат на това, мнозина се отдръпват от историческото християнство, и, както Именей и Александър претърпяват корабокрушение на вярата си (1 Тимотей 1:19-20). Това е сърцераздирателно и трудно за понасяне, но трябва да сме внимателни, за да различим Божията намеса. Той използва тези лъжеучители, за да отдели овцете от козите и да ги раздели в отделни заграждения, за да защити Своята кошара от техните доктринални и етични грешки. Така както един древен лечител може да наложи лапа, за да изтегли отровата от една рана, така Бог използва тези лъжепророци, за да изкара невярващите и необърнатите изсред Свояя народ, така че тяхната отрова да не се разпростарни и оскверни мнозина (Евреи 12:15).

Когато църквата като цяло пренебрегва Христовата заповед за прилагане на църковна дисциплина, Бог взима нещата в Свои ръце (Матей 18:15-18). Както добър пастир, Той внимава нито един неморален или безбожен човек като Исав да не остава сред Неговия народ (Евреи 12:15-16). Ако една църква е наистина църква и Христос е сред тях, тогава Той ще бъде като огъня на пречиствач и сапуна на тепавичар. Той ще седне като един, който топи и пречиства сребро, и ще пречисти народа си като злато (Малахия 3:2-3). Ако обаче безбожните останат в събранието без Христовата намеса, това е доказателство, че светилникът им е бил премахнат и църквата вече не е църква. Ихавод е написано на вратата, защото Божията слава се е оттеглила (1 Царе 4:21).

 

ЕДИН ПЪТ

Под стария завет, народът на Израел беше белязан с необузданост. Той беше като кон или муле, които нямат разбиране и се нуждаят от юзда, която да го обуздава (Псалм 32:9). Поради тази причина, Бог декларира чрез пррок Исая: „Простирах ръцете си цял ден към бунтовнически люде, които ходят по недобър път след своите помисли (65:2). Бог многократно вика към Израел:

„Застанете на пътищата та вижте,

И попитайте за древните пътеки, где е добрият път,

И ходете по него,

И ще намерите покой за душите си;

Но те рекоха: Не щем да ходим в него“ (Еремия 6:16).

Както заблудена овца, всеки се беше отбил в собствения си път (Исая 53:6).

Насред бунта на Израел, Бог изпраща Своите пророци, не само да изобличат и предупредят народа, но и да пророкуват за деня, когато Той ще създаде за Себе Си нов народ, който едновременно ще слуша и ще се подчинява. Те няма да имат нужда от обуздаване и юзди, или от учители, защото Святият Дух ще ги трансформира, води и обитава в тях (Галатяни 3:23-26).  Бог ще им даде ново сръце, което ще гладува и жадува за правдата, и Неговото провидение ще ги води в пътищата на правдата заради Името Му (Псалм 23:3, Матей 5:6). Те ще имат обща цел и етика. Те ще ходят в пътя, определен им от Месията. Това ще бъде път на святост, праведност и любов. Пророк Исая красиво и мощно илюстрира тази истина:

„Там ще има друм и път,

Който ще се нарече път на светостта;

Нечистият няма да мине през него,

Но ще бъде само за тях;

Пътниците – даже и глупавите –

Няма да се заблуждават по него.

Лъв не ще има там,

Нито ще се качи по него хищен звяр;

Такъв не ще се намери там;

Но изкупените ще ходят по него“(35:8-9).

 

„..пак учителите ти няма да бъдат скрити вече,

Но очите ти ще гледат учителите ти;

И ушите ти ще слушат зад тебе слово, което,

Когато се отклонявате на дясно

И когато се отклонявате на ляво,

Ще казва: Тоя е пътят, ходете по него“ (30:20-21).

 

„Ще доведа слепите през път, който не са знаели,

Ще ги водя в пътеки, които им са били непознати;

Ще обърна тъмнината в светлина пред тях,

И неравните места ще направя равни.

Това ще сторя, и няма да ги оставя“ (42:16).

В новозаветните обещания на Стария завет, Бог говори за време, когато не само ще създаде нов народ, но също ще им даде нова посока и ще ги наблюдава, за да е сигурен, че няма да се отклонят от нея. Езекиил пророкува, че Бог ще даде на Своя народ ново сърце, ще вложи Своя Дух в тях и ще ги направи да ходят в Неговите пътища и повеления (Езекиил 36:26-27). Еремия предсказа за един ден, когато Бог ще даде на хората Си един път и ще ги научи да ходят в него (Еремия 31:34; 32:39). Исая заявява, че Бог ще направи магистрала на святост за Своя народ и ще ги пази от всяка опасност, която може да ги отклони или да възпрепятства напредъка им (Исая 35:8-9). Той ще ходи с тях като учител, посочвайки им пътя, и връщайки ги обратно, ако се заблудят (Исая 30:20-21). Дори най-късогледите сред Неговия народ, няма да имат причина да се страхуват, защото Той ще превърне тъмнината в светлина пред тях и неравните места в равни (Исая 42:16). Под новия завет, следните думи от Притчи ще се изпълнят изцяло:

„Но пътя на праведните е като виделото на разсъмване,

Което се развиделява, догдето стане съвършен ден.

Пътят на нечестивите е като тъмнина;

Не знаят от що се спъват“(4:18-19).

За радост на християните, всички тези обещания са се изпълнили в Христос, Неговото изкупително дело на Голгота и изпращането на Духа. Според Новия завет, Бог не само е предопределил един народ, но и предварително е подготвил за тях добрите дела, в които трябва да ходят (Римляни 8:29-30; Ефесяни 1:4-5; 2:10). Когато времето се изпълнява, Той изпраща Своя син да ги изкупи и ги призовава чрез проповядването на благовестието и възродителното дело на Духа (Езекиил 37:1-14; Йоан 3:3-8; Римляни 1:16; Галатяни 4:4-5).  Всеки, който чуе и се научи от Отца, идва при Сина и му е вменено правото да стане Божие дете (Йоан 1:12; 6:45). Защото са Негови синове, Бог изпраща Духа на Своя Син в техните сърца, Който вика: „Авва, Отче!“ (Галатяни 4:6). Същият Дух ги запечатва, освещава, овластява и води в тесния път, начертан от Христос (Матей 7:13–14; Деяния 1:8; Римляни 8:14; 15:13, 16; Ефесяни 1:13, 18–19; 3:16, 20; 4:30; 6:10; Колосяни 1:29; 1 Солунци 1:5; 2 Солунци 2:13; 1 Петрово 1:2).

И накрая, макар и да се борят, да залитат и понякога да падат, непрестанното Божие провидение ги държи до последния ден (Евреи 12:5–11).  В това виждаме друга златна нишка на спасение, без нито една скъсана брънка. Този, Който е започнал добро дело в живота на всеки християнин, ще го усъвършенства (Филипяни 1:6). „И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? (Римляни 8:31). Не е учудващо, че християните от първи век и техните врагове са наричали християнството „Пътят“ (Деяния 9:2; 19:9, 23; 24:14, 22). Заслужава да се отбележи, че в книгата Деяния, Лука го нарича пътя на Господа, пътя на Бога, пътя на истината и пътя на правдата (Деяния 18:25, 26; 2 Петър 2:2, 21).

Това е добро напомняне за нас днес, тъй като ние сме склонни да гледаме на християнството само като правно положение пред Бога, основано на вяра. Често пъти в желанието си да защитим доктрината за sola fide, пренебрегваме истината, че християнството е и начин на живот. Исус Христос е не само Спасител, но е и наш пример. Ние не само трябва да вярваме в Него, но и да Го следваме, да Му подражаваме и да станем като Него в мисли, думи и дела (Матей 16:24; Йоан 10:27; 1 Коринтяни 11:1; 1 Солунци 1:6: Римляни 8:29; 2 Коринтяни 10:5; Филипяни 3:10). Поради тази причина, апостол Йоан пише: „Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос“ (1 Йоан 2:6). Никога не трябва да забравяме, че спасението е единствено по благодат, не е от нас; то е дар от Бога (Ефесяни 2:8-9). Също така трябва да помним, че онези, които са били спасени по благодат чрез вяра, са станали Божие творение, създадени в Христос Исус за добри дела, които Бог предварително е определил, за да ходят в тях (Ефесяни 2:10). Тези, които са повярвали в оправданието, също така са били новородени или възкресени, за да ходят в нов живот (Римляни 6:4).

Бог ги е направил да бъдат нови създания с нови желания. Той ги е осиновил като деца и ги е взел под Своето настойничество и дисциплиниране (Евреи 12:5-11). Той ги е направил Свое творение, и Той, Който е започнал добро дело в тях, ще го усъвършенства (Филипяни 1:6). Поради тази причина, да ходят в пътя на правдата, не е просто нещо, което християните са длъжни да правят, но е нещо, коего те ще правят.

От нашето разглеждане на пророчествата на Стария завет и тяхното новозаветно изпълнение, виждаме, че една обща цел и етика ще бележат всички християни. Те ще ходят по начин, в който ще се забелязва примерът и ученията на Христос. Въпреки, че християните могат да са различни по култура, интелект, зрялост и много други категории, те ще имат удивителна прилика във вяра и поведение. Всъщност, сходствата ще бъдат толкова забележителни, че могат да бъдат обяснени само със свръхестественото Божие дело:

  • Всички вярват, че Исус Христос е Синът на Бога, единствената изкупителна жертва за греховете на човечеството и единственото име под небето, чрез което хората могат да бъдат спасени (Деяния 4:12).
  • Всички изповядват с устата си Исус като Господ и вярват със сърцата си, че Бог Го е възкресил от мъртвите (Римляни 10:9).
  • Всички считат Писанието като непогрешим стандарт за вяра и начин на живот, и се стремят да подчинят живота си на неговото учение (Йоан 17:20; 2 Тимотей 3:15–17).
  • Всички се стремят да се пазят от света и да следват освещението, без което никой няма да види Господа (Евреи 12:14; Яков 1:27).
  • Всички се стремят да носят плодовете на Духа и да бъдат подражатели на Бога в Христос (1 Коринтяни 11:1; Галатяни 5:22–23; Ефесяни 5:1).
  • Всички искат да обичат Господа техния Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила, и да обичат ближния си като себе си (Матей 22:37–40; Марк 12:30; Лука 10:27).
  • Всички се борят с греха, страдат заради морални провали, изповядват ги на Бога и вярват в Неговото обещание за прошка (Матей 5:4; Галатяни 5:17; 1 Йоан 1:8–10).
  • Всички очакват Христовото завръщане, защото търсят град, чийто архитект и строител е Бог (1 Солунци 1:9–10; Евреи 11:10).

Този кратък списък е доста непълен, но достатъчен, за да покаже, че Бог е дал на Своя народ едно сърце и един път. Въпреки, че има много различия в църквите по света, истинските християни са толкова единни в основата на вярата и поведението си, че различията не са толкова значими, както изглеждат на пръв поглед.

Отец е отговорил на Христовата молитва за единство, и новозаветното обещание за едно сърце и един път са действителна реалност днес сред тези, които са истински християни (Еремия 32:38-39). Все пак остава въпросът дали ние като индивиди сме в това единство и ходим по този тесен път. Ако вярванията и начинът на живот на един човек са в контраст с това, което е общовалидно в различна степен за всички истински християни, тогава той трябва да се притесни и да се запита дали е във вярата (2 Коринтяни 13:5).

 

ЕДИН СТРАХ

След като разгледахме единството на църквата по отношение на нейните интереси и основно поведение, сега ще обърнем вниманието си към един трети отличителен белег на Божия новозаветен народ: господстващия страх или благоговение към Бог, който води до пълнота и благословение. Чрез Еремия, Бог обещава: „и ще им дам едно сърце да ходят в един път, за да се боят от Мене винаги, за тяхно добро и за доброто на чадата им подир тях“ (Еремия 32:39).

Хората често злоупотребяват и рядко разбират страха от Господа. Но Старозаветните Писания го разпознават като основа на всяка добродетел и знание (Псалм 111:10; Притчи 1:7; 9:10; 15:33). Той учи Божя народ да мрази злото и да се отвръща от него (Притчи 3:7; 8:13; 16:6; 23:17). Той ги води да обичат, да се покланят и служат на Господа с цяло сърце (Второзаконие 6:13; 10:12; 1 Царе 12:24; 2 Летописи 19:9). Той ръководи човешките взаимоотношения и насочва Божия народ да внимават много в отношенията помежду си, знаейки, че Той няма дял в неправдата (Левит 25:17; 2 Летописи 19:7). Поради тези и много други причини, страхът от Господа се определя като извор на живот и жизненоважен аспект на истинското благочестие (Притчи 14:27). В действителност, страхът от Господа е бил толкова важен в Старозаветната набожност, че божият остатък от Израел често е бил наричан „ония, които се бояха от Господа“ (Малахия 3:16). Също така е важно, че пророците казваха, че една от отличителните характеристики на идващия Месия ще бъде страхът Му от Господа:

„И духът Господен ще почива на него,

Дух на мъдрост и разум,

Дух на съвет и на сила,

Дух на знание и на страх от Господа;

И той ще се наслаждава в страха от Господа“(Исая 11:2-3).

Думата страх се превежда от еврейска дума, която обозначава страх, ужас, уважение или почит (на еврейски: yir’ah). Както много думи, особено в еврейския език, тя има различни значения, в зависимост от контекста. Враговете на Бога живеят в страх от Господа заради Неговата праведност и присъди. Те знаят, че Той е огън пояждащ (Изход 24:17; Второзаконие 4:24; 9:3; Исая 29:6; 30:27, 30; 33:14; Евреи 12:29), и че е ужасно нещо „да паднеш в ръцете на живия Бог“ (Евреи 10:31). Планините са топят като восък в Неговото присъствие, и морето пресъхва от Неговото изобличение (Псалм 97:5; Исая 50:2; Михей 1:4; Наум 1:4). Никой не може да стои в Неговото присъствие, когато Той се гневи, и никой не може да понесе изгарянето от този гняв (Псалм 76:7).  Поради тази причина, грешниците са ужсени и трепет обзема безбожните (Исая 33:14). Те се молят на планини и хълмове да паднат върху тях и да ги скрият от лицето на Бога (Осия 10:8; Откровение 6:16).

За разлика от нечестивите, Божият народ не живее в ужас от Него, а с дълбоко и непрестанно благоговение, родено от разбиране за върховенството на Неговата личност, величието на Неговите качества и съвършенството на всичките Му дела. Прославените светии в небесата ясно разкриват тази истина в песента на Агнето:

„Велики и чудесни са Твоите дела,

Господи Боже Всемогъщи;

Праведни и истинни са Твоите пътища,

Царю на вековете.

Кой няма да се бои от името Ти, Господи, и да го прослави?

Защото само Ти си свет;

Понеже всичките народи ще дойдат и ще се поклонят пред Тебе,

Защото се явиха Твоите праведни съдби“ (Откровение 15:3-4).

Чрез новораждащато дело на Святия Дух, християнинът успява да разбере нещо за Божията безкрайна стойност, съвършена праведност, неописуема красота, несравнима власт и неподправена любов. Това видение, макар и оскъдно на земята, кара новороденото сърце да почита Бога и да прославя Неговото име. С нарастване на разбирането, нараства и благоговението на вярващия. Той започва да изработва своето спасение със страх и трепет, защото осъзнава, че Бог работи в Него и да го иска, и да го прави според Неговото благоволение (Филипяни 2:12–13). Той се научава да отказва неморалността и нечистотата, които го заобикалят, разбирайки, че поради тези неща идва Божият гняв върху света (Ефесяни 5:3–7). Той расте в амбицията си да бъде угоден на Господа във всичко, което прави, защото знае, че ще трябва да се яви пред Христовото съдилище и да бъде възнаграден за това, което е направил, било то добро или лошо (2 Коринтяни 5:9–10). Освен това, познавайки страха от Господа, той не само предава собствения си живот на Бога, но и се старае да убеди другите да направят същото (2 Коринтяни 5:11).

Също е важно да се отбележи, че страхът от Господа не само ще ръководи действията на християнина, но и ще има огромно влияние върху връзката му с Бога. Той ще го облече в смирение. Въпреки, че на християнина му е дадена привилегията да нарече Бог свой баща, той е напълно наясно, че Неговият Отец е на небето и живее в непристъпна светлина като Цар на царете и Господ на господарите (Матей 6:9; 1 Тимотей 6:15–16). Въпреки, че християнинът има достъп до Отца и е насърчен да идва пред Него с голяма дързост, той осъзнава, че достъпът му е в името на Христос и не допуска да си приписва свобода, която изрично не му е дадена (Ефесяни 2:18; 3:12;Евреи 4:16; Авакум 2:20; Еклесиаст 5:2). Накрая, въпреки че християнинът има голяма утеха в истината, че Христос не се срамува да го нарече свой брат, той не претендира за равенство с Христос и не говори за Него по друг начин, освен с най-голямо възхищение и респект (Евреи 2:11). Ако открие, че по някакъв начин е омаловажил Христос или е говорел за Него по непочтителен начин, той е ззасрамен и прободен в сърцето.

С порастването на християнина в знанието му за Божието превъзходство и величието на Неговите дела, неговото уважение ще нараства. С течение на времето, то ще започне да управлява всяка област от живота му. Дори насред морален провал, той ще установи, че притежава дълбоко и постоянно благоговение към Бог, от което не може да избяга. Това божествено всадено благоговение ще го доведе до покаяние и изповед (Еремия 32:40).

Ясно е, че страхът от Господа не е обща добродетел сред множество изповядващи евангелисти или евангелски църкви. Неговата липса е предупредителен знак, че не всичко е наред. Тъй като страхът от Господа и истинското благочестие са в пряка връзка, намаляването на едното показва отслабване на другото. Както вече отбелязахме, страхът от Господа е толкова основополагащ за библейското благочестие, че истинските божии хора често са наричани просто като „ония, които се бояха от Господа“ (Малахия 3:16). Добре би било да се запитаме дали тези, които най-добре ни познават, биха ни описали по този начин. Намаляването на страха от Господа сред божия народ, често пъти е в резултат на тяхното пренебрегване на Неговите атрибути и дела. Липсата на страх от Господа, често пъти е знак, че хората си стоят в неновородено или необърнато състояние.

УМНОЖЕНО БЛАГОСЛОВЕНИЕ

Еремия 32:38-39 завършва с едно допълнително обещание, касаещо новозаветното общество: страхът от Господа и неговото благословение ще бъде характеристика не само на отделния християнин и църквата като цяло, но тези ползи ще се влеят в живота на техните деца и децата на техните деца. Както Еремия декларира в стих 39, тези, които се страхуват от Господа, го правят „за тяхно добро и за доброто на децата им след тях“.

Обещанието за благословение върху поколението на човек, който се бои от Господа, е обичайно под стария завет. Според Притчи, страхът от Господа, не само дава силна увереност на тези, които го имат, но е и убежище за техните деца (Притчи 14:26). Битие 18:19, където Бог разкрива Своя план на Аврам, много силно илюстрира взаимоотношенията между набожните и техните наследници: „Защото съм го избрал, за да заповяда на чадата си и на дома си след себе си да пазят Господния път, като вършат правда и правосъдие, за да направи Господ да стане с Авраама онова, което е говорил за него“.

Заради патриаршеското управление на истината, Богът на Авраам трябваше да стане Бог на Исаак, Яков и техните потомци. По този начин, отговорността на всяко поколение в Израел беше да инструктира следващото поколение, като разказва за великите изкупителни дела на Бога, учейки на Неговите заповеди, и показвайки пример за истинско благочестие чрез своето благоговение и покорство. Целта бе всяко поколение да живее като светлина за своите потомци и околните езически народи, за да могат всички да бъдат убедени в ползите от лоялността и послушанието на Единствения истински Бог. Именно поради тази причина, Мойсей даде на народа на Израел следните предупреждения:

„Слушай, Израилю; Иеова нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чадата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си, и да бъдат като надчелия между очите ти. И да ги написваш на стълбовете на вратите на къщата си и на портите си“ (Второзаконие 6:4-9).

„И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ“ (Второзаконие 4:6).

Бащите на всяко поколение трябваше да се отдадат изцяло на задачата да инструктират следващото. Божиите заповеди трябваше да бъдат върху техните сърца и те трябваше усърдно да научат на тях синовете и дъщерите си. Бог и Неговото Слово трябваше да бъдат съществена част от живота им вътре и извън дома им (Второзаконие 6:6-9). Въпреки, че законът и пророците непрекъснато наблягаха на сериозността на тази задача за Израел, те рядко се подчиняваха. Всъщност, писателят на Съдии ни казва, че още първото поколение, което влезе в Обещаната земя, грубо пренебрегна това настойничество: „Също и цялото това поколение се прибра при бащите си; а след тях настана друго поколение, което не знаеше Господа, нито делото, което беше извършил за Израиля“ (2:10).

Макар и през цялата история на Израел да имаше периоди на съживление, те бяха краткотрайни. Рядко някое поколение изпълняваше висшето си призвание да учи децата си. Рядко някое последващо поколение се възползваше от благочестието и инструкциите на предходното. В този контекст обаче, Еремия пророкува за един бъдещ ден и завет, в който всеки член на Божия народ ще получи сърце, което да се бои от Господа, не само за своето добро, но и за доброто на децата му след него (Еремия 32:38-39).

Трябва да разберем, че в тези стихове Бог не гарантира спасението на всяко дете, родено в християнско семейство, но обещава, че всеки истински християнин, всеки истински член на църквата, ще бъде белязан от дълбок и постоянен страх от Бога, което ще бъде от голяма духовна полза за неговите деца и за всички, с които той влиза в контакт. Всъщност, едно от големите доказателства, че човек наистина е християнин, ще бъде духовното добро, което се излива от него към хората около него, особено най-близките до него, като например съпруг или деца. Същото може да се каже и за църквата като цяло. Знаем, че църквата е истинска църква поради духовното добро или полза, които другите получават поради нейното учение и благочестие.

В заключение, онези от нас, които твърдят, че са християни, трябва да отговорят на няколко важни въпроса: дали страхът от Господа е отличителна характеристика на нашия живот? Дали това е видима реалност в нашите общности или църкви? Дали нашето благоговение към Господ има положително духовно въздействие върху хората около нас, особено върху тези, които са ни най-близки? Вярваме ли в нашето настойничество да предадем истината за Бога на следващите поколения? Изпълняваме ли висшето си призвание да учим нашите деца и те облагодетелстват ли се от нашия пример? Би трябвало сериозно да се притесним, ако тези неща са чужди или рядкост между нас. Те не са опции в християнската вяра, а доказателства за него.

ПОСЛЕДСТВИЯ

Научихме за три жизненоважни характеристики на новозаветния божий народ: първо, онези, които са истински християни, ще имат едно сърце и ще бъдат обединени в своите чувства към Бога и един към друг. Второ, те ще имат един и същ начин на действие и поведение: те ще бъдат последователи на Исус Христос. Трето, те ще бъдат белязани от истински страх от Господа, което ще доведе до тяхното собствено благословение и на тези след тях.

 

Радикалната същност на покаянието не може да бъде преувеличена. Въпреки това, християнинът не става съвършен в деня на своето новорждение. Ние все още очакваме последното си изкупление и окончателно прославяне (Римляни 8:30; 1 Коринтяни 15:51–52; Ефесяни 1:14; 4:30; Филипяни 3:19–20). Въпреки всички промени, които Святият Дух е извършил в нас, има един аспект от нашата падение, който си остава. Той се противопоставя на нашата нова природа и се бори срещу всеки опит за оприличаване с Христос и истинското благочестие. Апостол Павел нарича този враг нашата плът и описва войната, която тя води срещу нас: „Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате“ (Галатяни 5:17). Християнският живот е титанична битка на новия човек срещу плътта, света и дявола; но нашата борба срещу греха, нашата съкрушеност насред провала и нашето постоянство, въпреки лутанията ни, са тези, които доказват Божието дело  вътре в нас.

Има обаче голямо несъответствие между това, което Писанията учат за новозаветния божий народ и положението в голяма част от западния евангелизъм. В много случаи, хуманизма и материализма са взели превес над боговдъхновените желания и жертвоготовната любов към братята. Основните доктрини, които веднъж завинаги са били връчени на светиите, са пречупени чрез очите на личното предпочитание, западното удобство и психология, без и най-малката загриженост за граматиката, контекста, или символ веруюто и изповедта от знатните времена. Правилният фокус върху Христоподобие, което води до вечна награда, беше заменен с преходна във времето себереализация. (Важно е да се отбележи, че прекалената загриженост за себереализиране изисква Бог да се отстрани от центъра на всички неща и да стане слуга-бог, който съществува за издигането на човека). Страхът от Господа е бил опроверган или изцяло отстранен заедно с всички други библейски доктрини, които се смятат за твърде сурови за крехкото сърце на съвременния човек.

В светлината на тези отклонения от Писанието и най-тачените изповеди на историческото християнство, не е чудно, че евангелската общност изглежда потопена в плътщина и грях. Най-страшното нещо, обаче, за много от хората и църквите, които се идентифицират с евангелизализма, не е, че се борят с греха, но че не се борят изобщо. Голямата опасност в рамките на западния евангелизализъм не е, че той е опетнен в някаква степен от светщина, апатия и самолюбие, но че няма проблем с петната. Всъщност, голямото мнозинство дори не забелязва, че те са там. Може да има само две възможни причини за такава слепота по отношение на тази ужасна и очевидна болест.

Първата възможна причина е, че много служители и членове на църкви всред евангелизализма са неновородени и плътски. Такъв беше случаят и по времето на Голямото Пробуждане на Америка. Великият евангелист Джордж Уайтфийлд (1714-1770) пише:

„Защото наистина съм убеден, че по-голямата част от проповедниците говорят за един непознат и непреживян Христос; и причината, поради която събранията са толкова мъртви, е, защото в тях проповядват мъртви мъже. О, дано Господ да ги раздвижи и съживи заради Своето име! Защото как мъртвите могат да раждат живи деца? Вярно е, че Бог наистина може да обърне хората и чрез дявола, ако иска, и така да може да направи и чрез необърнати служители; но смятам, че рядко използва тези начини. Не, Господ ще избере съдове, изпълнени с действието на благословения Дух за Негова свещена употреба“.

Тези, които изкажат предположение, че евангелизма е залят от непокаяни хора, се излагат на обвинения в липса на любов, себеправедност и нетърпимост. Въпреки това, трябва да го казваме. Дори и най-категоричното изповядване на вярата, не доказва покаянието на човека. Исус предупреди, че не всеки, който Му казва: „Господи, Господи“, ще влезе в царството, но който изпълнява волята на Отца (Матей 7:21). Един християнин се познава по плодовете му (Матей 7:16,20). Затова не показваме любов към много изповядващи евангелисти, които не принасят плод, ако ги оставим да си спят в Сион, когато наближава тяхната гибел. Бог каза на пророк Езекиил: “Сине човешки, поставих те страж за Израилевия дом; слушай, прочее, словото от устата Ми, и предупреди ги от Моя страна. Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш, и не говориш за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път та да спасиш живота му, оня беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му“ (Езекиил 3:17-18; вижте също 33:7-9).

Втората възможна причина е, че мнозина, които наистина са се покяли, линеят заради липса на знания по вина на много от тези, които стоят на амвона. Те рядко преподават за атрибутите на Бога. Те или отричат, или пренебрегват изключителната поквареност на човека. Те представят кръста като мъченичество от любов, а не като изкупителна жертва, направена  да задоволи Божията справедливост и да успокои гнева на един свят Бог. Те са смалили Евангелието до няколко твърдения за Христос, които са толкова оскъдни в  доктринално съдържание, че дори не могат да бъдат считани за изповед на вярата. Те са разменили евангелския призив за покаяние и вяра, в суеверна сделка, сключена между грешника и Бог. Служителите дават увереност в спасението на онези, които навеждат глави, вдигат ръка и повтарят молитвата за спасение. Онези, които изповядват вяра в Христос, рядко са предизвиквани да се изпитват, за да видят дали са във вярата или дали тяхното призвание и избор са сигурни (2 Коринтяни 13:5; 2 Петрово 1:10). Много малко от тях са чували, че без святост или освещение, никой няма да види Бога (Евреи 12:14). И накрая, практически принципи, предназначени да дадат на хората най-добрия възможен живот в този свят, замениха доктрините, които инструктират човека в благочестие и го подготвят за вечността. Независимо от цялата ни активност, не сме намалили глада за Словото Божие на земята (Амос 8:11).

Какво трябва да направим, за да донесем лек? Първо, трябва да признаем, че лечението е извън нас и да викаме към Бога за милост за кашата, която сме направили. В дните на Езекиил, Бог търсеше човек, който да възстанови стената и да стои в пролуката пред Него, за да не бъде унищожен народа; но не намери никого (Езекиил 22:30). По Божията милост, нека Той ни намери там, ден и нощ, никога да не мълчим и да не Му даваме покой, докато не направи Своята църква за слава по цялата земя (Исая 62:6–7; вижте също Езекиил 36:37–38).

Второ, трябва да се засрамим от всички плътски средства, които сме използвали, за да „разрастваме“ църквата и да ги захвърлим с най-голямо отвращение. Трябва да се отърсим от бронята на Саул и да изберем само най-добрите камъни за нашата прашка: Божието Слово, застъпническата молитва и жертвоготовната любов. Никога не трябва да забравяме, че макар и да ходим в плът, не воюваме по плът. Оръжията на нашата война не са плътски, но божествено мощни за унищожаването на всяка крепост и препятствие, които се поставят срещу благовестието и напредъка на Христовото царство. Само с Божията сила можем да унищожим помислите на нашето време и всичко високо издигнато против познаването на Бога. Само чрез Божиите средства можем да пленим всяка мисъл, за да се подчинява на Христос (2 Коринтяни 10:3–5). Трето, нуждата от човешко одобрение не трябва да ни ръководи. Трябва да презираме всички препоръки, освен тези, които подхождат на един божий човек. По този въпрос, апостол Павел ни дава специални насоки:

„но във всичко биваме одобрени като Божии служители, с голяма твърдост, в скърби, в нужди, в утеснения, чрез бичувания, в затваряния, в смутове, в трудове, в неспане, в неядене, с чистота, с благоразумие, с дълготърпение, с благост, със Светия Дух, с нелицемерна любов, с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата;  всред слава и опозорение, всред укори и похвали; считани като измамници, но пак истинни; като непознати, а пък добре познати; като на умиране, а, ето, живеем; като наказвани, а не умъртвявани; като наскърбени, а винаги радостни; като сиромаси, но обогатяваме мнозина; като че нищо нямаме, но притежаваме всичко“ (2 Коринтяни 6:4-10).

 

 

 

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечният завет

 

„и ще направя с тях вечен завет, че няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене, за да не отстъпят от Мене“

Еремия 32:40

 

Ако наистина сме християни, скоро ще достигнем до дълбоката истина, че нашата сигурност и увереност в спасението, се опира на две основни неща: Божията заветна вярност и Неговото перфектно дело на изкупление за наша сметка („Защото, понеже Аз Господ не се изменявам, Затова вие, Яковови чада, не загинахте” (Малахия 3:6). “А Исус като прие оцета рече: Свърши се, и наведе глава, и предаде дух’” (Йоан 19:30)). Една от удивителните и съществени характеристики на истинския вярващ е, че по време на живота си, той ще расте в разбирането, че спасението е изцяло от Бога, изцяло по благодат и изцяло от Христос. Бог ни възлюби, макар че ние не Го обичахме (1 Йоан 4:10). Той дойде на наша страна, а не ние отидохме на Неговата (Йоан 3:19–20). Той ни примири със Себе си, когато в нас нямаше никаква сила (Римляни 5:6). Той няма да се отвърне от нас, въпреки многобройните ни провали и съкрушителните обвинения на съвестта и дявола (1 Йоан 3:20; Откровение 12:10).

Зрелият вярващ, който е израстнал в разбирането си, че спасението е по благодат, ще бъде дълбоко разтревожен дори от най-малкото предположение, че спасението му може да бъде резултат от негова добродетел или заслуга. Той би предпочел да бъдат изложени на показ най-големите му морални провали и да бъде погледнат с най-голямо презрение, отколкото някой да мисли твърде много за него и твърде малко за Христос. Освен това, той ще отхвърли всяка похвала, освен онази, поставена в краката на Христос. Именно поради тази причина зрелия християнин не го отблъсква онзи вид проповядване, което излага тоталната поквара на човека. Той знае, че колкото по-черен е обрисуван човека, толкова по-ярка се явява Зорницата Христос (2 Петрово 1:19; Откровение 22:16; вижте също Малахия 4:2; Лука 1:76–79).

Зрелият вярващ се наслаждава в Божието дело за негова сметка, и се гордее, че това оправдание, освещение и окончателно прославяне са единствено в Христос (1 Коринтяни 1:30). Дълбокия вик на сърцето му е: “А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос” и : “Не нам, Господи, не нам, Но на Своето име дай слава” (Галатяни 6:14; Псалм 115:1). Тази истина е изложена с удивителна яснота в писмото на Павел до църквата във Филипи, където той ни дава едно от най-изчерпателните и в същото време мощни описания на истинския християнин: “защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта” (Филипяни 3:3).

Ако има някакво единично доказателство за покаяние, то е: истинският вярващ ще се хвали с личността и делото на Христос и няма да постави дори най-малкото доверие в себе си или в своите дела. Той ще отхвърли и отрече всяка надежда, че има собствена праведност, дошла от закона, за да бъде намерен в Христос, имайки праведност, която идва от Бога въз основа на вяра (Филипяни 3:8–9).

Тази истина не може да бъде преувеличена. Със задълбочаване на зрялостта на християнина, той ще се смалява, а Христос ще расте (Йоан 3:30). Той ще изоставя всяка надежда в собствените си заслуги и ще се доверява на съвършеното и завършено дело на друг. Той няма да намира никаква увереност, гледайки в себе си, а ще обръща очите си единствено към Христос. Камила, натоварена със стоки, не може да мине през иглено ухо (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25). Нито пък човек може да влезе в небесното царство, натоварен със собствената си праведност.

БОЖИЯТА ЗАВЕТНА ВЯРНОСТ

Еремия 32:40 започва с Божието обещание да направи вечен завет със Своя народ: неизменно и непоклатимо обещание, че никога няма да се отвърне от тях да им прави добро. Понятието вечен е преведено от еврейска дума, която обозначава това, което е безспирно, вечно или безкрайно (от еврейски: ‘olam). Този стих използва това понятие, за да докаже, че Божията вярност към завета и последствията от него ще бъдат вечни (Матю Хенри). През годините от живота на вярващия, през многото поколения, довели до сегашната епоха, и в безбройните дни на вечността, които ще дойдат, благословенията на този нов завет никога няма да изчезнат. Идването на Месия е известено в последните дни и е великото изпълнение на всичко, което е било пророкувано в закона и пророците (Исая 2:2; Осия 3:5; Матей 5:17; 11:13; Деяния 24:14; 28:23; Римляни 3:21; Евреи 1:2; 2 Петрово 3:3). Върху нас е дошло изпълнението на времената и събирането на всичко в Христос (Ефесяни 1:10). Въпреки, че все още чакаме изкуплението на нашите тела и свършека на всичко, знаем, че настоящата ни позиция пред Бог е толкова съвършена, колкото никога няма да бъде (Римляни 8:23; Ефесяни 1:14; 4:30; Филипяни 3:20–21; 1 Солунци 1:10; Откровение 21:1). Той стана наш Бог и ние сме Негов народ. Той ни е “благословил в Христа с всяко духовно благословение в небесни места” (Eфесяни 1:3). Нашето положение е окончателно, вечно, неизменно и неотменимо. Бог по-скоро би нарушил завета Си с деня и нощта, и би променил формата на небето и земята, отколкото да отхвърли Своя народ (Еремия 33:25–26). Дори жена да забрави сучещото си дете и да не се смили за детето на утробата си, Бог няма да ни забрави: Той ни е врязал на дланите си (Исая 49:14-14).

Макар да не е изрично посочено, в конкретната формулировка на Еремия 32:40 става ясно, че нашата увереност в непоклатимата и неизменна същност на новия завет, е основана на безупречния характер на Бога. Чрез пророк Еремия, Бог разкрива Себе си като главния действащ или основен двигател на нашето спасение, и Този, от Който зависи цялото спазване на завета. Той заявява: „Ще направя вечен завет … няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене“ (Еремия 32:40). По този начин, от Божията Лична изповед научаваме, че новият завет е основан изцяло на Неговата вярност и сила, за да изпълни онова, което Е обещал. Следствието от тази истина е двойно. Първо, тя носи слава на Бога. Това е от начало до край Негово дело и затова изпълнението му носи слава единствено на Него. Второ, това е утеха за Неговия народ и служи като основа на тяхната сила. Сърцата ни ще се стопят в отчаяние и ще бъдат отслабени, без възможност за възстановяване, ако и най-малката част от спасението ни зависеше от нас. Тъй като обаче заветът е основан на Бог, Който не може да се провали, и на дело на изкупление, което е безкрайно по продължителност и стойност, той е вечен.

С риск да раздухаме въпроса, трябва да се запитаме каква би била надеждата дори на най-добрите от нас, ако този завет беше всичко друго, но не и безусловен? Дори ако най-лошите ни дела бъдат премахнати и ни бъде позволено да представим само най-хубавите си пред Божието съдилище, не ни ли кара тази мисъл да треперим? Дали Писанията вече не свидетелстват против нас, че нашите най-праведни дела не са нищо повече от мръсни дрипи? Пред Божията искряща бяла праведност, всички ние ще увехнем като лист и нашите беззакония ще ни отнесат както вятъра (Исая 64:6).

Всеки християнин, който има дори и най-малкото познание на Писанията, ще знае, че нашето положение би било ужасяващо, без тази дума, дадена чрез пророка Еремия, една дума вярна и непоклатима като Бога, Който я е дал. Това е обещание, което е вечно като Божествения ум, Който я е измислил. Той ни уверява като вярващи, че въпреки нашата неспособност, ние сме във вечен и безусловен договор с Бога. Всичко това е Негово дело и затова имаме една сигурна дума, на която да стъпим не само в този живот, но и във всички идващи векове. Именно поради тази причина, ние свободно и единодушно признаваме, че сме спасени по благодат, не от самите себе си, не по дела, за да не се похвали някой от нас (Ефесяни 2:8-9).

Старозаветните обещания относно вечното и безусловно естество на новия завет не са ограничени до пророка Еремия, а са разкрити по същия начин и в думите на пророк Исая. Чрез него Бог обяви на своя народ:

„Приклонете ухото си и дойдете при Мене,

Послушайте, и душата ви ще живее;

И Аз ще направя с вас вечен завет

Според верните милости, обещани на Давида” (55:3).

От този текст разбираме, че вечният завет, който Бог ще направи със своя народ, ще се основава на или в съгласие с верните милости, показани на Давид. Въпреки, че фразата е малко трудна за тълкуване, повечето учени се съгласяват за следното. Първо, най-голямата от всички милости, които Бог показа на Давид, беше обещанието за Месия, макар че Давид щеше да отиде при бащите си, а потомството му да бъде унищожено чрез грях и бунт (1 Царе 2:10; Деяния 2:29; 13:36). Потомството на Давид е било толкова малобройно при идването на Христос, че е можело да се сравни със „суха земя“ (Исая 53:2) или с пън на изсъхнало дърво (Исая 11:1)). Бог обещава, че отрасъл ще поникне от изсъхналото Давидово потомство (Исая 4:2; 11:1;Еремия 23:5; 33:15; Захария 3:8; 6:12). Той ще възстанови Своя народ и чрез Него домът или династията на Давид ще издържи вечно и трона му щеше да бъде утвърден до века (2 Царе 7:16; Псалм 89:36–37; Данаил 7:14).

Съответно, вечният завет, който Бог е направил със Своя народ, е според същите тези верни милости. Когато се изпълни времето, когато бяхме без сила и без Бога в света, Месията излезе от Давидовото потомство (Римляни 1:3; 5:6; Галатяни 4:4; Ефесяни 2:12). Той беше наранен поради нашите престъпления, бит заради нашите беззакония и в неговите рани ние бяхме изцелени (Исая 53:5). На третия ден, Бог Го въкреси, сложи край на агонията на смъртта, защото за Него бе невъзможно да бъде държан от силата й (Матей 16:21; Йоан 2:19–21; Деяния 2:24; 1 Коринтяни 15:4). След това, Той се възнесе на небето, където седна отдясно на Бога (Марк 16:19; Евреи 1:3; 10:12; 12:2). Чрез Него, падналата Давидова скиния е била възстановена, така че цялото човечество да търси Господа, дори езичниците, които са призвани в Неговото име (Деяния 15:16–17). В Него имаме изкупление чрез кръвта Му, прощение на нашите престъпления, според богатството на Неговата благодат, която е излял върху нас (Ефесяни 1:7-8).

Месията дойде и издигна разрушения Давидов дом, когато неговата поправка беше извън силата или уменията на смъртен човек. По същия начин, Той дойде при нас в нашето разрушено и нещастно състояние, и направи вечен завет с нас, не според нашите заслуги, а според Неговите многообразни и неизчерпаеми милости. Както и Давид, нашето спасение и неговото продължаване са напълно зависими от Бога и Неговия Христос. Тази истина носи най-голяма надежда на онези, които не намират никаква надежда в себе си. Въпреки, че нашите недостатъци са безброй, знаем, че имаме сигурност, защото нито Бог, нито Неговият Христос някога ще се провалят в спазването на завета, който са сключили с нас.

 

Второ, верните милости, които Бог показа на Давид, не са ограничени до издигането му от овчар до цар на Израел, или обещанието за вечно жилище  чрез Месията, но те също се отнасят за Божията милост към Давид, независимо от неговата невярност и морални провали. Въпреки всички добродетели на Давид, той все още беше човек с подобна на наша природа, подчинен на плътта и накърнен от многото престъпления срещу Божия закон (Яков 5:17). Въпреки, че се е прилепил към Бога чрез вяра и никога не е бил в идолопоклонническите практики на други царе, има няколко известни записани грехове. Неговата лъжа спрямо Ахимелех доведе до унищожението на свещеническия град Ноб (1 Царе 21:2–10; 22:9–19). Неговите прелюбодейни отношения с Витсавее завършиха със смъртта на нейния съпруг Урия и смъртта на невръстния син на Давид и Витсавее (2 Царе 11:2–5, 14–17; 12:15–18). Гордостта му, заради която извърши преброяване на народа, доведе до мор, причинил смъртта на седемдесет хиляди души от Дан до Вирсавее (2 Царе 24:2–17). Въпреки всичко, независимо от греховете на Давид, Бог изпълни всяко обещание, което някога е направил с него и домът му, така че в края на дните си и в последната му записана песен, той заявява: „Пак Той е направил с мене завет вечен. Нареден във всичко и твърд“(2 Царе 23:5). Отново, тези милости, показани на Давид, и онези, които са показани към нас в новия завет, не са поради нашите добродетели или заслуги, а са основани на характера на нашия Бог. Заветът е „нареден във всичко и твърд“, защото е в Него. Той не се променя и затова не сме погълнати (Малахия 3:6). Той обеща да ни върши добро, не според това, което заслужаваме, а според Неговата милост и нежна благост, които са наши чрез вяра в Исус Христос. Всъщност, само в Христос и поради Неговото изкупление, са възможни божествените милости, които Давид възхвалява в своите псалми.

Поради вечния завет на Бога и обещанията, които той съдържа, християнинът има достъп до най-голямата сигурност. В Христос, Бог е направил вечен, неизменен и неразрушим завет с всеки един от нас, че няма да се отвърне от нас да ни прави добро. Тази истина, съчетана с вяра, трябва да даде дори на най-плахия светец най-великата надежда. Тя трябва да направи най-слабия сред нас смел като лъв, дори когато се изправим пред безмилостните човъркания на съвестта и най-жестоката клевета на злия. Когато обвинителя изброява нашите провали и заявява, че заветът не важи, ние гледаме към верността на нашия Бог и съвършеното дело на Христос за нас. Когато обвинителят идва срещу нас с отмъщение, се прилепяме към Христос със същата сила. Ние нямаме страх и не се разклащаме, защото нашата надежда се основава на вечния завет, основан на верните милости на нашия Бог. Той няма да се отвърне от нас да ни прави добро!

ПРИВЪРЗАНОСТТА НА ВЯРВАЩИЯ

Обещанията, които разгледахме досега, са великата основа и източника на надеждата за вярващия. Независимо от това, тези обещания често са били неправилно разбирани: след като Бог е направил с нас вечен завет, така че да не се отвърне от нас, това означава ли, че нашето спасение е сигурно, въпреки че живеем в апатия и бунт спрямо Неговата личност и воля? Трябва ли да продължим в греха, за да се увеличи благодатта? (Римляни 6:1). Абсолютно не! Същият Бог, Който обеща, че никога няма да се отвърне от Своя народ, също обеща да създаде в тях благоговение, което да им попречи да се отвърнат от Него. Чрез пророк Еремия Той заяви: “ще направя с тях вечен завет, че няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене, за да не отстъпят от Мене” (Еремия 32:40).

За да разберем и приложим правилно този текст, трябва да отбележим, че той съдържа две взаимозависими обещания. Подобно на двете страни на една монета, нито едно от тях не може да съществува без другото. В първото, Бог обещава да направи вечен завет със Своя народ, че няма да се отвърне от тях да им прави добро. Във второто обаче, Бог обещава да постави страха Си в сърцето на Своя народ, за да не се отвърнат от Него и да попаднат в постоянно или непроменимо състояние на неверие и бунт. Въпреки, че всички се препъват, а някои могат да попаднат в тежък грях за известно време, ако са истински християни, те ще се върнат разбити и вярващи (Яков 3:2). Те не биха могли в крайна сметка да се отвърнат или смачкат в унищожение (Евреи 10:39). Най-великите изповеди на църквата отразяват тази славна истина:

„И въпреки, че те /светиите/ чрез изкушението на сатана и света, надмощието на покварата, останала в тях, и пренебрегване на средствата за своето предпазване, могат да попаднат в тежки грехове и за известно време да продължат в тях, като по този начин си навлекат Божието недоволство и наскърбяване на Неговия Свят Дух; да намалят своите благословения и утехи; сърцата им да бъдат закоравени и съвестта им прегорена; да нараняват и  разочароват другите и да навличат временно осъждение над себе си, и въпреки това /независимо от всичко това/, те /във времето/ ще възобновят своето покаяние и ще бъдат запазени чрез вяра в Христос Исус до края“ (Уестминистърска изповед на вярата и 1689 Лондонска баптиска изповед на вярата, глава 17 „Устояването на светиите”).

Покаянието на един човек е може би най-великолепната изява на Божията сила във Вселената. Въпреки, че изисква решение от страна на индивида, то е преди всичко от началото до края Божие дело. При покаянието, Бог възстановява и трансформира сърцето на човека, за да стане ново творение (2 Коринтяни 5:17). Това не е просто поезия, преувеличена метафора или хипербола; то трябва да се приема буквално. Чрез новораждащото дело на Святия Дух, един човек получава нова природа с нови и праведни желания, която повече не може да толерира отчуждението от Бога, приятелството със света или практикуването на греха (“Никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото неговият зародиш пребъдва в Него; и не може да съгрешава, защото е роден от Бога” (1 Йоан 3:9). Въпреки, че може да се отклони, не е за дълго, защото е принуден от много сили вътре и извън него да се върне при Бога. Новата му природа ще бъде наранена от неговия грях и ще го накара да се отврати от него, докато забраненото месо е все още между зъбите му (Числа 11:33). Духът, Който обитава в него, ще го изобличи за неговия грях и ще поднови надеждата му да намери прошка и възстановяване в милостта на своя Бог (Исая 55:6–13; 57:16–19; Йоан 16:8; Евреи 4:15–16). Синът ще го търси и ще го привлече, напомняйки му за любовта на Голгота (Лука 19:10; 15:4–7, 8–10; Римляни 5:8–10; 1 Йоан 4:9–10). Отец ще използва всякакви божествени средства и ще простира ръката Си в любяща дисциплина. Той ще го отклони от пътя на унищожението, ще го научи да се бои от Господа, и ще го направи участник в самата Божия святост (Евреи 12:10). Поради тази причина, истинският християнин няма да се върне или смачка в унищожение. Той ще устои до края, не само във вяра, но и в святост, водеща до лична праведност. Бог, Който е започнал добро дело в него, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос (Филипяни 1:6).

Важно е да се разбере, че в обещанията на новия завет, Бог не само заявява какво ще направи за своя народ, но и какво ще направи в тях. Изкупителното дело на Христос за нас е основата на новия завет и винаги трябва да е на първо място в нашите мисли и посвещение. Възродителното дело на Святия дух в нас, обаче, е със същата значимост. Славата на новия завет е не само, че Бог ще освободи Своя народ от осъждението за грях, но че ще ги освободи и от силата му. Първата работа е извършена чрез кръста. Последната се извършва чрез възродителното дело на Святия Дух, Който радикално преобразува или пресъздава всеки член на Божия новозаветен народ. В резултат на това, те не само са законно примирени с Бога, но и се обвързват с Него с посвещение. По този начин те наистина са Негов народ, и Той наистина е техен Бог (Еремия 31:33, Езекиил 36:28).

Тук отново трябва да подчертаем, че тези обещания не отричат реалността на продължаващата борба срещу греха в живота дори на най-зрелия вярващ. Въпреки това, за да бъдем верни на Евангелието, трябва да се придържаме към истината, че „ако някой е в Христос, той е ново създание“ (2 Коринтяни 5:17). Той ще бъде благоразположен към Бога, ще притежава истинско познание за Него и ще се страхува от Бога до такава степен, че да не се отвърне от Него. Макар, че най-великият от нас залита и се препъва по много начини, дори най-слабия сред нас няма да се отвърне от Бога в продължително или затвърдено отстъпление (Яков 3:2). Ние няма да можем, защото не можем, и не можем, защото сме нови същества, които вече не могат да живеят без светлината на Божието присъствие или да издържат мрака и мръсотията на настоящето време.

В светлината на тези истини, вече трябва да е очевидно, че новозаветното обещание, отнасящо се до привързаността на вярващия към Бога, служи като лакмус за истинското обръщение. Тези, които наистина се новораждат, ще устояват или прилепят към Бога в надежда до края. Освен това, те ще бъдат белязани с истинско благоговение към Бога, което ще доведе до послушание. За разлика от тях, тези, които нямат такова постоянно благоговение, могат да имат слабо доверие за своята роля в завета. Онези, които твърдят, че са в безопасност в Христос, но не устояват във вяра, освещение и страх от Господа, имат малко основания за надеждата, която таят. Както шуахецът Валдад казва: „Надеждата му ще се пресече; Упованието му е паяжина“ (Йов 8:14).

Истините на новия завет служат като голямо предупреждение към членовете на плътските и апатични църкви, които се хвалят със спасение и почиват безгрижно в Сион (“Горко на охолните в Сион, и на живеещите безгрижно в Самарийската планина” (Aмос 6:1). Те имат право да вярват, че Бог никога няма да се отвърне от Своя народ, но грешат в предположението си, че са Негови хора, ако животът им противоречи на тяхната изповед. Те трябва да бъдат постоянно поучавани да направят своето призвание и избор сигурни, да се изследват и изпитват дали са във вярата (2 Петър 1:10; 2 Коринтяни 13:5). Ако има малко доказателство за страх от Бога в тях, тогава има малко доказателство, че имат дял в Божия народ, независимо от честотата или силата на тяхната изповед. Библейска увереност, че Бог е направил вечен завет с нас, е възможно само до степен, в която има истинско и постоянно доказателство, че Той е възродил сърцата ни и ни е накарал да Го почитаме.

Голяма част от това, което се практикува в евангелската общност на Запад относно евангелизацията, покаянието и увереността за спасение, е отрицание на всичко, което Писанията учат за новия завет, новото раждане и самата същност на Бога и спасението. Именно поради тези причини, истините, намиращи се в Еремия 32:40, са толкова важни. Бог е обещал никога да не се отвърне от онези, които е спасил. Едновременно с това, Той обещава да постави страха Си в сърцата им, така че никога да не се отвърнат от Него. Знаем, че сме влезли в новия завет, не само защото веднъж в живота си сме се помолили с една молитва за спасение или сме направили публична изповед, но заради трайното и нарастващо благоговение към Бога, което се изявява в нашето освещение. В обобщение: нашето освещение като резултат от новорождение, е доказателство за нашето оправдание чрез вяра!

Преди да приключим, важно е да отбележим, че това окончателно обещание в Еремия 32:40, не е само предупреждение към члена на плътската църква, но е  утеха и насърчение за истинския вярващ, когато увереността му в спасението е отслабена от осъждение на сърцето  или клевета на злия (1 Йоан 3:19–20). Следващата илюстрация може да ни помогне да разберем и приложим тази истина.

Представете си млад мъж, който показва силни доказателства за истинско обръщение, но се бори с увереността си в това до предела на отчаянието. Дори след чести и продължителни консултации с няколко пастора, той не намира достатъчно основание за надежда. Клеветникът го е повалил и е преувеличил греховете му до такава степен, че да не може да види благодатта. Един ден той излива сърцето си пред гостуващ евангелизатор. След като го слуша почти час, евангелизаторът заключава, че младият човек е получил добро съветване по въпроса, но без резултат. Затова го поглежда в очите и казва: „Христос и Неговото Евангелие изглежда са направили малко за теб, освен че са те хвърлили в блатото на отчаянието и мизерията. Моята препоръка е, просто да забравиш за всичко и да тръгнеш в друга посока. Отхвърли Христос и се отдай на греха. Поне, като дадеш пълна сила на плътта си, ще имаш радост за известно време, и може би така ще се закоравиш, че ще забравиш за бъдещото осъждение“. Младият мъж е шокиран от изказването на евангелизатора и отговоря: “Не мога да направя това!“. С бърз отклик, евангелистът пита: „Защо не? Ти нямаш никаква надежда за спасение и борбата ти с греха в миналото не ти е донесла никакво освобождение. Защо просто не избягаш от Христос?“. На това младият мъж извиква: „Не мога да избягам от Христос, защото само в Него има спасение! Дори грехът ми да ме превзема хиляди пъти, не мога да вляза в него, защото го мразя! Не мога да се отвърна от Бог, защото имам страх от Него!“. В този момент, евангелизаторът поглежда младия мъж в очите, и просто му цитира стиха от Еремия 32:40: „и ще направя с тях вечен завет, че няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене, за да не отстъпят от Мене“. Лицето на младия мъж светва от удивление, и той казва: „Как бих могъл да Го обичам, ако първо Той не ме беше възлюбил? Как бих могъл да мразя греха, ако Той не е обновил сърцето ми? Как бих могъл да имам страх от Него, ако Той не беше вложил Своя страх в мен?“ Младият мъж си  тръгва с огромна сигурност и радост в Святия Дух.

Силата и верността на Бог, едновременно спасява и пази истинския вярващ. Поради тази причина, най-слабият сред нас може да си почива във факта, че Бог никога няма да се отвърне от нас да ни прави добро. Но в същата степен трябва да вярваме и да разгласяваме, че доказателствата за истинско обръщение и общение в новия завет са, че няма да можем се отвърнем напълно от Бог и да се впуснем в греха като постоянна или утвърдена практика. Божията благодат, която се проявява в новия завет, няма да доведе до апатия или леност в посвещението, а по-скоро ще води християнина в по-голямо благочестие и ще го подтиква към по-голямо усърдие. В този резултат може да сме сигурни, не защото се доверяваме на силата на човека, а защото разбираме целта и силата на Бога в спасението. Този, Който е започнал добро дело в Своя народ, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос. Той ни е дал нови сърца, за да можем в отговор да се наслаждаваме на Неговата личност и воля (Езекиил 36:26). Той ни е дал Своя Дух, за да ни напътства и дава сила (Езекиил 36:27). Той е написал Своя закон в сърцата ни и е вложил Своя страх в нас, така че да не можем да се отвърнем от Него (Еремия 31:33; 32:40). Той е наш Бог, и ние сме Негов народ (Еремия 31:33; 32:38; Езекиил 36:28).

 

 

 

 

 

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

 

Божията добрина към Неговия народ

 

„и ще направя с тях вечен завет, че няма да се отвърна от да ги диря, за да им правя добро; и ще туря в сърцата им страх от Мене, за да не отстъпят от Мене;  дори ще се радвам над тях да им правя добро, и ще ги насадя с вярност в тая земя, с цялото Си сърце и с цялата Си душа. Защото така казва Господ: Както докарах върху тия люде всичкото това голямо зло, така ще докарам върху тях и всичкото добро, което им съм обещал. “                                                                                                                                                          Еремия 32:40-42

 

От този текст в Еремия научихме три важни истини. Първо, чрез изкупителното дело на Христос, Бог е направил вечен и непроменим завет със Своя народ – Той няма да се отвърне от тях да им прави добро. Второ, чрез възродителното дело на Святия Дух, Той е установил отношението на своя народ спрямо Него: те ще Го почитат и няма да се отвърнат от Него. Трето, като е определил отношението и поведението на Своя народ към Него и Неговото отношение и поведение към тях, Той вече е изчистил пътя за най-близкото възможно общение и небесно благословение. Всичко, което стои на пътя между Бог и Неговия народ след падането на Адам, е премахнато. Чрез изкупителното дело на Христос, грехът е наказан, справедливостта е задоволена и е постановена съвършена праведност. Възродителното дело на Духа премахва враждебното сърце, чупи силата на греха и дава ново сърце на Божия народ, за да могат да ходят в нов живот (Римляни 6:4). В следствие на това, Бог може да се радва на Своя народ и да изпълни плановете, които има за тях още преди основаването на света – „мисли за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда“ (Еремия 29:11).

 

БОЖЕСТВЕНА РАДОСТ

Периодично, в старозаветните Писания Бог говори антропоморфично /като че ли е човек/. Например, Бог е всемогъщ и не се уморява. Но за да подчертае греховете на Своя народ, Той казва, че са Го уморили, за да опише чувството за бреме и скръб поради постоянния бунт на Своя народ. В най-ранните етапи от човешката история, Бог заявява, че „разкая се Господ, че беше направил човека на земята, и огорчи се в сърцето Си“ (Битие 6:6). Псалмистът ни информира, че малко след като Бог освобождава народа си от робството в Египет, те Го „огорчаваха в пустинята и Го разгневяваха в безводната страна“ (Псалм 78:40). Ето защо четиридесет години Той се отвръща от това поколение, и казва, че са били хора, които са грешили в сърцето си и не са знаели Неговите пътища (Псалм 95:10). Пророците са дори още по-категорични. Чрез Езекиил, Бог казва на Израел, че е бил наранен от прелюбодейните им сърца, които са се отклонили от Него и от очите им, блудствали след идолите им (Езеккиил 6:9). Чрез пророк Исаия, Той свидетелства, че Неговият народ не Го е призовавал, а по-скоро са Го натоварили с греховете си и уморили с беззаконията си (Исая 43:22–24). От книгата на Амос разбираме, че покварата и отказа на Израел да чуе Господното слово, са принудили Бог да обяви следното: “Ето, Аз ще ви притисна на мястото ви, Както притиска кола пълна със снопи” (2:13). И накрая, Старият завет завършва с Малахия, където Бог обвинява Израел, че са Му дотегнали с „техните думи“ до толкова, че Той копнее някой да „затвори вратите“ на храма, за да не може да принасят там повече жертви (Малахия 2:17; 1:10).

Бог избави Израил от египетската желязна пещ и влезе в завет с тях на планината Синай (Изход 19:5; Второзаконие 4:20). Той е избрал да бъдат народ за Негово собствено притежание от всички народи, които са по лицето на земята. Те трябваше да бъдат свят народ на Господа техния Бог (Второзаконие 7:6). Но за разлика от великия им призив, огромното мнозинство остава неновородено, враждебно на Божиите заповеди и склонно към всякакъв вид идолопоклонство и неморалност. Накратко, Божието скъпоценно притежание се превръща в непоносима тежест, която Той се уморява да носи (Исая 1:14).

Само в контекста на тези ужасни обвинения срещу човечеството можем да видим силата и величието на това новозаветно обещание. Чрез изкупителното дело на Христос и възродителното дело на Светия Дух, Бог създаде за себе си народ, за Който да се радва да върши всякакъв вид добро без мярка. Поради Неговото дело в нас, сега Той може да бъде безрезервно за нас (Римляни 8:31).

Въпреки, че не е обяснено напълно в Еремия 32:41, фразата „радва се над тях“, означава безпрепятствената и безрезервна радост в брачните покои на младоженците. Тази истина е изяснена в подобен пасаж в Исая: „И както младоженецът се радва на невестата, Така и твоят Бог ще се зарадва на тебе“ (62:5). Както младоженецът се отдава изцяло, радостно и безрезервно на невястата си, така и Бог се отдава на Своя народ за тяхно добро. Няма нищо оскъдно или стиснато в Божиите отношения с нас. Той не дава с неохота или благославя поради някакъв предварителен ангажимент, поет от Негова страна, за който сега съжалява. Вместо това, Той дава радостно – дори възторжено, и без укор (Яков 1:5).

Това трябва да бъде затвърдено в сърцето на вярващия – че Бог е на негова страна и се наслаждава да му прави добро. Но сега трябва да определим истинската същност на това добро, което Бог се радва да ни даде. В светлината на учението на Новия завет, не може да означава, че Бог се радва да ни дава живот на непрекъснат просперитет и комфорт. Нито пък може да означава, че е поел ангажимент да ни пази от изпитания, разочарования или дори голямо страдание. Това, което означава, е ясно посочено за нас в посланието на Павел към църквата в Рим: “Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя” (Римляни 8:28–29).

В този текст, Бог ни е дал както обещанието за добро, така и точното определение за това, какво е доброто. Той е обещал да изработи всичко в нашия живот, от най-голямото до най-малкото, за да можем да бъдем формирани според образа на Христос. След като ни е примирил със Себе Си чрез смъртта на Своя Син, Бог сега се радва да ни промени по Свое подобие. Това е summum bonum или най-доброто в християнския живот. Това е най-високата цел и най-непонятната привилегия, която може да ни бъде предоставена. Всички други добри неща в християнския живот са установени върху нея и произтичат от нея.

За да разберем тази истина, трябва само да си припомним, че всички проблеми на човечеството произтичат от нашата морална поквара. Липсата на святост в нас, е причина за всички болести в настоящия паднал век. Обещанието за нашето добро в този или в бъдещия живот би било абсолютно невъзможно без нашата морална трансформация до възможно най-високия стандарт, който е самият Христос. Една утопия, наследена от неморални същества, скоро ще се превърне в изгубен рай. Небето без Христоподобие, скоро ще се превърне в ад. По тази причина Бог се радва да ни оформя по образа на Своя Син и да ни благослови с цялото добро, което произтича от това съответствие. Ние сме Негови съработници (Ефесяни 2:10)  и Той няма да ни спести нищо добро, тъй като се стреми да ни преобрази от необработения къс материал, каквито сме в славния образ на Неговия Син, Исус Христос. Както заявява псалмистът: „Защото Господ Бог е слънце и щит; Господ ще даде благодат и слава; няма да лиши от никакво добро ходещите с незлобие“ (Псалм 84:11).

ЗАСАДЕНИ С ВЯРНОСТ

Да се радваш и да имаш воля да направиш нещо е едно, но да притежаваш способността или ресурсите да го направиш е съвсем друго. Един беден човек може да се радва да върши добро на детето си и да се труди по въпроса с най-голяма сила на волята. Поради естествените му ограничения, обаче, нещата мога да излязат извън контрола му. В крайна сметка, всичките му усилия могат да отидат на вятъра, а детето му да остане разочаровано и обезверено. Това често се случва на хора, които хвърлят всичките си сили в най-достойни начинания, и въпреки всичко се провалят тотално. На Бог това обаче никога не се случва. Той е „Господ, Бог на всяка твар“ (Еремия 32:27). Той е направил небето и земята със Своята велика сила и протегната ръка. Нищо не е твърде трудно за Него (Битие 18:14, Еремия 32:17). Той прави всичко по решение на Своята воля (Ефесяни 1:11). Неговто намерение ще устои, и Той ще направи всичко, което Му е угодно (Исая 46:9-10). Както казва псалмиста: „Намеренията на Господа стоят твърди до века, мислите на сърцето Му из род в род“ (33:11).

Именно на тази твърда като скала основа на тези истини, тълкуваме Божието обещание към нас в този текст: „ще ги насадя с вярност в тази земя“. Верността на Бога към изгнанния Му Израел се разкрива в обещанието, че ще ги събере от всичките земи, в които те бяха разпръснати в осъждение,  и ще ги доведе в земята, която беше определена и отделена като тяхна (Езекиил 36:24). В новия завет, това обещание се изпълнява в уподобяването на вярващия с Христос и крайното му прославяне в небето. Така, както Бог беше верен да движи цели народи, за да доведе изгнанния си народ вкъщи, така Той е не само верен, но и мощен да раздвижи небето и земята, за да ни направи по образа на Своя Син и да ни заведе у дома в слава. Това стои в основата на насърчението на Павел към църквата във Филипи: „като съм уверен именно в това, че Оня, Който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа“ (Филипяни 1:6).

Богът, Който управлява вселената, Който движи електрона около ядрото, Който обръща сърцето на царя накъдето пожелае, Който установява и изкоренява цели народи, Е сложил окото си върху нас за добро и ще ни заведе на мястото, определено за нас преди основаването на света (Притчи 21:1; Еремия 18:7-10). За разлика от детето, което е разочаровано от неизпълнените обещания на баща си, ние имаме сигурна надежда, основана на по-добри обещания (Евреи 8:6). Нашият Бог не само спази Своята дума, че ще ни освободи от проклятието на греха, но сега продължава да работи, за да изпълни Своето обещание да ни освободи от силата на греха. Ние имаме Неговата сигурна гаранция, че Той работи и ще работи до края, за да ни уподоби на Своя скъп Син. Той ще се погрижи за това първородният му Син да има безброй общества от братя, от които няма да се срамува (Римляни 8:26; Евреи 2:11-12).

Бог в Христос е не само Авторът на нашето спасение, но и Завършителят (Евреи 2:10; 12:2). Ето защо, участието в процеса на освещение не е опция в християнския живот, която вярващият може или не да избере за себе си. Това е сигурен и задължителен аспект на спасението, върху който стои неизменния Божий промисъл. Бог, Който оправдава вярващия и му е дал Своето сигурно обещание за бъдещо прославяне, също така ще го и освещава до последния ден. Може ли някой, който вярва в Христос, да бъде сигурен в оправданието си? Абсолютно! Може ли някой, който вярва и е оправдан, да бъде уверен в прославянето си? Абсолютно! Може ли някой, който вярва за спасение и се надява за бъдеща слава, да бъде сигурен, че Бог ще продължи да го освещава през целия му живот? Абсолютно! Както писателят на Евреи заявява:

„Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове. Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той – за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата святост. Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него“(Евреи 12:7-11, курсивът е мой).

Бог с вярност ще насади Своя народ в земята и ще завърши делото, което е започнал в тях. Неговата често пъти трудна и въпреки това винаги целенасочена дисциплина, ще направи това. Всъщност, едно от най-големите доказателства за спасение, е реалността на Божията дисциплина в нашия живот, за да можем да участваме в Неговата святост и да берем мирния плод на праведността. В същата степен, едно от най-големите доказателства за фалшива вяра или празна изповед е, когато човек претендира че е християнин, но Божието дело на освещение отсъства от живота му. Той може да живее в грях, да бъде апатичен към праведността и въпреки това да остане незасегнат от божественото дисциплиниране (думата дисциплина е преведена от гръцката дума paideúo, която означава обучение, инструкция и наказание. Думата „бич“ се превежда от гръцката дума mastigóo, което означава „да се удря или плющи с камшик“. Суровостта на тази форма на наказание е илюстрирана в Матей 10:17, 20:19 и 23:34. Доналд Гътри пише: „Наказанието става синоним на синовничество“. Посланието към евреите: Въведение и коментар, Коментар на Новия завет на Тиндал (Grand Rapids: Eerdmans, 1983), 253). Бог не е безотговорен баща, Който ще позволи децата Му да тичат диво и безпрепятствено в греха. Той не само ражда Своите деца, но и ги наблюдава с най-голямо внимание. Той няма да въздържи тоягата Си от тях, но ще демонстрира Своята любов, дисциплинирайки ги с най-голямо усърдие (Притчи 13:24).

НЕИЗЧЕРПАЕМИТЕ БОЖЕСТВЕНИ РЕСУРСИ

Забележимият напредък в освещението на истинския вярващ, не е резултат от силата на неговата воля или степен на посвещение. Не е нещо, което добавя към вярата си, за да бъде спасен, а по-скоро е резултат от неговата вяра. Богът, Който го оправдава, също го и новоражда, и го превръща в ново създание с нови чувства и нова сила да живее божествен и по божия начин живот. Както пише апостол Петър: „Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е необходимо за живота и благочестието“ (2 Петрово 1: 3).

В Еремия 32:40-42, намираме едно от най-невероятните обещания в цялото Писание. Всъщност, това е израз, който се намира тук и никъде другаде. Чрез пророк Еремия, Бог обещава да работи за нашето освещение с цялото Си сърце и с цялата Си душа (Еремия 32:41). Това антропоморфно изявление не учи, че съществуват физически прилики между Бог и човека, но само че Бог ще използва неизчерпаемите ресурси на Своето божество за Своите цели в Неговия народ. То ни казва, че нашето освещение и окончателно прославяне не са тривиални неща за Бог, но са толкова важни, че Той обещава да използва цялата пълнота на Своето божество, за да осигури тяхното изпълнение! Удивително е, че Бог е създал и поддържа Вселената с една дума, и въпреки това обещава да работи за освещението и окончателното прославяне на вярващия с пълнотата на своята Личност и сила (Битие 1:3-31; Евреи 1:3; 11:3).

Това удивително изявление има двойно приложение: като обещание за надежда, и като предупреждение, предизвикващо страх. За вярващия това е обещание. Дори и най-силните сред нас се борят с греха и съпътстващите го обезсърчения. Ние постоянно се нуждаем от това да виждаме финалната линия в края на състезанието, и да сме сигурни, че ще я стигнем победоносно. Нуждаем се от нещо по-голямо от „малък двигател, който може да“. Нуждаем се от увереност, далеч надхвърляща нашата решителност и издръжливост. Нуждаем се от помощта на Един по-голям от нас, Чиято сила е толкова безкрайна, колкото Неговата милост, и Чийто характер е от най-високо качество. Нуждаем се от един Бог, Който „върши всичко по решението на Своята воля“ и усъвършенства всяко дело, което Е започнал (Ефесяни 1:11; Филипяни 1:6). Поради това, най-голямото насърчение е, да знаем, че Авторът и Завършителят на нашата вяра се е ангажирал изцяло с осъществяването на нашето спасение. Въпреки, че скоростта и степента на напредък във вярата ще се различават от вярващ до вярващ, и въпреки че някои ще тичат към върховете на планината, а други ще ходят само в низините, всички ще растат, всички ще имат осезаем напредък във вярата, всички постепенно ще се преобразяват по образа на Исус Христос.

Съответно, този текст е и голямо предупреждение за онези, които не напредват във вярата, но остават в застой по отношение на изповедта си; които имат някаква форма на благочестие, но нямат силата му; които призовават името на Господа, но нямат вътрешно посвещение, истинско благочестие и преследване на святост, без която никой няма да види Господа (2 Тимотей 3:5; Евреи 12:14). Това е предупреждение за всички: дървото се познава по плодовете си, за книгата се съди по корицата й, доказателството за оправданието е напредващото освещение. Бог се е отдал изцяло на работата по освещението и окончателното прославяне на вярващия. Затова, онези, които изповядват Христос, но въпреки това изявяват малко или никакви доказателства за преобразяващото дело на Божието провидение, градят къщата си върху пясък (Матей 7:26):

„Така са пътищата на всички, които забравят Бога;

И надеждата на нечестивия ще загине.

Надеждата му ще се пресече;

Упованието му е паяжина.

Той ще се опре на къщата си, но тя не ще устои;

Ще се хване за нея, но не ще утрае“ (Йов 8:13-15).

 

Нека борещият се вярващ бъде утешен; нека апатичният член на църквата бъде предупреден. Великото доказателство за истинско покаяние, е Божията напредваща работа по освещение в нашия живот. Ако сме спасени по благодат чрез вяра, сега сме Божието „творение, създадено в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Ефесяни 2:8-10). Доказателството, че Бог е започнал добро дело в нас е, че Той работи до последния ден (Филипяни 1:6).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s