Христос от Откровението

Христос от Откровението

От Лоел Брукнър

 

 ПРЕДГОВОР

 

„Днес някои хора се опитват да следват Учителя от Галилея, но много неща се случиха, откакто Исус, бъдейки в плът, ходи по земята. Голгота, Възкресението и Петдесятница са вече факт. Днес нямаме работа просто с онзи смирен и кротък Исус, заел се с добри дела, Който нямаше къде глава да подслони, и на Чийтo гърди се облягаше Йоан. Тази глава е завършена. Днес се срещаме с един разпънат, възкръснал, възнесен, прославен Господ, идващ с лице, светещо  като слънцето, очите Му като огнен пламък, гласът Му като звук от много води, пред Когото Йоан падна като мъртъв.

В Евангелията Христос е примерът за нас (важно е да се разбере, че ако ще ходим както е ходил Христос, трябва да знаем как Го е правил). В Деянията е Христос на благовестието, на пълното послание на благовестието. В Посланията виждаме как се практикува Христос. Но в Откровение срещаме Христос на съживлението, идващият Цар, Който се завръща, за да унищожи силите на злото, да премахне дявола  и да царува завинаги. И както ни казва: “Елате при Мен… и Аз ще ви дам почивка“ и “Идете по целия свят“, така последните Му отправени към нас думи са призив към покаяние.

Много от тези „неделни християни“, които искат да седят със скръстени ръце и да слушат благата история за Учителя от Галилея, трябва да бъдат събудени от вцепенението си с едно видение за пламтящият всред светилниците Христос. Осем пъти в тези послания към църквите, Той казва: „Който има ухо, нека слуша“. Някои от нас имаме уши… и това е всичко. “Слушайки, не чуваме„. Седим си в църквата, наблюдаваме, но не слушаме. Дано Бог ни даде уши, за да чуем какво казва Духът на църквите, и очи, за да съзрем Господа, Който ходи всред светилниците и ни заповядва: “ Покайте се, иначе……!“

 

откъс от книгата “ Repent – or Else“ от Ванс Ханвър

 

 

 

УВОД

 

Няколко любезни, но и смущаващи думи за тази книга от скъпия и обичан приятел, покойният Леонард Рейвънхил

 

 От дузината книги, които имам за Откровение, написаната от моя приятел Лоел Брукнър ме впечатли най-много. Тя е директна, практична, болезнена, но  полезна. Не посочва дати, не се старае да разтълкува значението на числото 666, не назовава и антихриста.

Когато чета тази книга, в ума ми отекват думите на пророка: „огласете тревога в  святия Ми храм“. Тази книга е публикувана в точното време. Намираме се в критичен момент от историята на човечеството. Хората нехаят за Христос като Светлината на света. Той казва: „човеците обикнаха тъмнината повече от светлината“, и все още го правят. Тъмнина покрива земята и оставя хората в пълен мрак. Угасихме десет светилника (десетте Заповеди) в класните стаи на училищата. Библията – светилниът за нозете ни, е забравена в повечето от нашите домове, и децата ни се борят и препъват в тъмнината. Проповядването на Библията  отмира в много от църквите.

Докато четях тази книга, отново бях погълнат oт величествените събития, които Исус  оповестява в Откровение, „неща, които СКОРО ще се случат“, добавяйки и думите, изречени преди 2000 години в Евреи 1:2: „в края на тези дни…“.

Тази книга съдържа жизненоважно послание за нашите дни,  когато в църквите :

Никога не имало повече разговори за вярата и същевременно толкова много въпросителни.

Никога не е имало толкова много евангелизации и същевременно толкова малко съживление.

Никога не е имало толкова много библейски поучения и същевременно толкова много заблуди.

Никога не е имало толкова много вярващи и същевременно толкова малко ученици.

Никога не е имало толкова много дела и същевременно толкова малко плам.

Никога не е имало толкова много семинари и същевременно толкова малко светии.

Никога не е имало толкова много познания за библията и същевременно толкова малко разбиране.

Никога не е имало толкова много външен блясък и същевременно толкова много вътрешни дразги.

Никога не е имало толкова много пируване и същевременно толкова малко постене.

Никога не е имало толкова много вярващи и същевременно толкова малко поведение според Евангелието.

 

 

ГЛАВА I

Промяна, която отвори очите ми

 

До 1979 година, по време на целия ни брачен живот със съпругата ми, живеехме като  мисионери. Същата година се роди и последното от осемте ни деца. Живеехме в най-бедната и нецивилизована част на старо Мексико. Въпреки огромната съпротива и многобройни заплахи, се опитвахме да основем църква в една напълно неевангелизирана територия. По-късно към нас се присъединиха и братовчед ми със семейство си. След редица успехи, резултатите надхвърлиха всичките ни очаквания. Хиляди повярваха и по районите се появиха много църкви.

През четиринадесетте години прекарани в Мексико, нашият учебник беше Библията. Опитвахме да практикуваме и поучаваме християнството и основите му без изтънченост. Това се състоеше в молитви, четене на Писанията, евангелизации, проповеди и хваления.

Кратките ни и претоварени посещения в САЩ през този период не бяха достатъчни, за да доловим изцяло онзи тънък момент на повратна промяна, започнала в църквата в родината ни и разпространила се в целия Западен свят. Чак когато отново се преместихме в САЩ  и започнахме служение, си дадохме ясна сметка, че ситуацията беше ужасно далече от библейската заповед.

Разпрострялото се лекомислие и липсата на посвещение, за жалост, не бяха изненада. По времето на нашето поколение и в голяма част от предишното, християните от Западния свят трябваше да се борят с удобствата, забавленията и разкоша, за да живеят сериозно и пламенно християнство на практика. Това, което сега виждахме да се разпространява обаче, беше нещо ново и много по-тревожно.

Бяхме поразени от неморалността, нахлула сред християнските лидери, като не ставаше въпрос за няколко трагични случки тук и там. Любовните авантюри между пастори и жени от техните църкви се бяха превърнали в неконтролируема епидемия. Видни проповедници се развеждаха с жените си и сключваха повторен брак, без изобщо да прекъсват общественото си служение, а на хората това като че ли изобщо не им се струваше важно.

Акцентът и важността, които се придаваха на пасторските консултации ни объркваха. Хората провеждаха ежеседмични срещи в опитите си да разрешат многобройните си  и разностранни проблеми. До ушите ни стигаха нови думи и изрази, различни от научените в младостта ни в евангелските среди, като: самоуважение, липса на самочувствие, неспособност да обичаш самия себе си. Беше ни много трудно да разберем какво общо има всичко това с ученията на Новия Завет.

Беше се появил професионализъм в християнските представления. „Християнската“ телевизия беше привлякла огромен брой зрители чрез своите декори, хореография, микрофони, кулиси и реквизити. Концерти на известни музиканти привличаха хиляди, които реагираха на музиката не само с аплодисменти, но и с подсвирквания и викове. Християнските дискове и аудиокасети  стигаха високи цени. Драматизацията, мимиката, клоуните и куклите служеха не само за забавление на децата, но се бяха превърнали във важна част от благовестителския призив.

Цели томове, говорещи за неща като здравословно хранене, личностно развитие и усъвършенстване и как да се справяш в обществото, стояха на предните рафтове в християнските книжарници. Класиката, написана от великите Божии хора, книгите за молитва и благочестив живот, бяха захвърлени в най-мрачните кътчета.Тълпи от хора пълнеха огромни зали по повод на семинари на всякакви теми. Медийни събития, конференции и политически дебати се организираха в цялата страна за насърчаване на християнски политически действия.

Дълбоко в сърцата си бяхме убедени, че това, на което ставахме свидетели е чуждо на Христовите намерения. По- голямата част от тези неща ги нямаше в Писанията, а някои бяха в явно противоречие с тях. Беше невъзможно да си представиш Петър и Павел да насърчават и да участват в подобни действия. В началото бяхме шокирани, после се ядосахме, и накрая решихме, че няма да се оставим да ни завлече това течение. Погледнато по най-добрия възможен начин – това си беше сериозно отклонение от Новия Завет. Погледнато по най-лошия – беше нов вид религия, изявяваща един Христос, много по-различен от Библейския. Беше ли възможно зли духове да са се вмъкнали сред нас, за да отнемат от славата Му?

 

ГЛАВА II

 Неуравновесено благовестие

 

Една жена на средна възраст се покланя заедно с отаналите от събранието в църквата. Издигнала ръце, лицето й изглежда почти като ангелско. Сълзи се стичат по страните й. Тя е жертва на нещастен брак. Запознала се с млад мъж в библейското училище и се оженили. След това той получил психични проблеми и съжителството им станало невъзможно. Развели се.

След няколко години започва връзката й с друг мъж. Скоро им се ражда извънбрачно дете и тя продължава да се вижда с този човек. Обяснението й по случая е следното : „Господ разбира нуждите ми“.

Това не е измислена история. Лично се познаваме. Всъщност, сигурен съм, че това е историята на доста от тези, които се самоопределят като християни. Сегашната й връзка е ясно осъдена в Писанията и не би трябвало да се приема от никоя църква. Жената се заблуждава, мислейки, че Бог ще толерира такова поведение. Прекалено ли би било да се постави под въпрос поклонението й  –  възможно ли е всъщност да е идолопоклонство, отправено към някакъв друг Христос, някакъв странен дух?

Най- изненадващото в случая е, че тя е ученичка от библейско училище, израстнала в християнско семейство. Била е винаги между евангелски християни, и дори сега се чувства като у дома си сред тях. Правилно ли ще е да предположим, че вината за това грешно разбиране за естеството на Бога не е само нейна, но също така и на християнското й обкръжение? Това в резултат на дълго време продължила сериозна нищета в духовният й живот ли е? Колко пъти е чула проповед или прочела  текстове, жегващо представящи Исус от книгата Откровение? И може ли да се сравни това с безбройните случаи, в които й е бил представян като Човекът от Галилея, любезен и прощаващ?

Не винаги обаче заблудата се дължи на човешко влияние. В своето първо послание, Йоан ни предупреждава: “Изпитвайте духовете дали са от Бога“ (1 Йоан 4:1). Откровения, сънища, видения или чудеса са някои от начините, по които един дух може да се прояви. Така той би могъл да се представи за Христос. Исус каза: “Защото мнозина ще дойдат в Мое име, казвайки – Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина “ (Матей 24:5). Не всеки дух, който казва: „Аз съм Исус“, e наистина Христос. Това е факт, пред който трябва да се изправим и внимателно да изпитаме всички откровения, които не се намират в Писанията чрез написаното от Бога слово. Те трябва да са в пълно съответствие с написаната истина. Един или два стиха, използвани извън контекста, не са достатъчни за потвърждаване на личните ни откровения. Когато изкушаваше Христос, Сатана показа, че за да постигне целите си е способен да използва цитати от Словото.

Павел  наставляваше Галатяните във връзка с едно изопачаване на Христовото благовестие. Той ги предупреди, че дори и ангели и апостоли, включително и той самият, могат да бъдат инструменти на заблудата. Ясно е, че Галатяните се бяха заблудили и това се дължеше на нещо повече от обикновено човешко влияние. „О, несмислени галатяни, кой ви омая, за да не се покорявате на истината…?“(Галатяни 3:1 – превод от испански). Павел предупреди Коринтяните: „Но се боя, да не би както змията измами Ева с хитростта си, така и вашите  умове да се покварят и да отпаднат от простотата, която дължите на Христос. Защото, ако дойде някой и ви проповядва друг Исус… вие лесно търпите това“(2 Kopинтяни 11:3,4). Както тази опасност беше реална по времето на апостолите, също така е и днес. След като сам Христос беше изкушаван да се покланя и тачи Сатана, така ще бъде и с неговите последователи.

Да отидем малко по-напред. С разбиранията си за Христос, извлечени само от Евангелията, е напълно възможно сериозно да пострадат както самият човек, така и християните като цяло. Има един духовен принцип, взет изрично от Божието  Слово, който казва: „Това, което човек гледа в това се превръща“. Яков го показа, поставяйки пред стадата на Лаван зелени пръчки с бели ивици, за да се раждат шарени агнета. Поради тази причина, Павел често наставлява християните да съзерцават, отправили погледа си в Христос и чрез делото на Святия Дух да бъдат: „..преобразяваме се в същия образ, от слава в слава“(2 Коринтяни 3:18). Йоан ни обещава, че един ден: „Kогато се появи, ще бъдем подобни Нему, защото ще го видим Такъв, какъвто е“(1 Йоан 3:2). Затова е жизненоважно пред нас да стои правилният образ на Христос.

Най-ясното и пълно откровение в цялата Библия на Славата на нашия Господ и Спасител Исус Христос, се намира в последната й книга. Не трябва да се спираме и оставаме само на Евангелията. Нашето разбиране никога няма да се счете за адекватно, докато не стигнем до последната глава на Новия Завет. Исус от Назарет, Христос от Галилея, е погрешно тълкуван и смятан от някои хора за  някакъв женчо, благ, нежен, покорен и мек, който лесно може да манипулираш.

От решаващо значение за всеки християнин и за днешната църква е, да проучи чудесните и величествени Христови черти и качества, вдъхващи страхопочитание, представени в Откровението на Йоан. Всеки трябва да определи за себе си дали този Христос към Когото се е приближил, е Същият, видян и описан от апостола, за да бъде съзерцаван през всички времена. Нашето поколение силно се нуждае от една нова и в съответствие с Писанието представа за нашият Господ Исус Христос.

 

 

 

ГЛАВА III

Верният свидетел

 

Когато бях малък и сядахме около масата за вечеря, всеки член от семейството ни си взимаше от кутията със стихове от Библията по една карта, и един по един ги прочитахме. Когато баща ми купуваше картите, специално внимаваше освен тези с благословенията  да избере и такива, които съдържат предупреждения. Той искаше децата му да научат както добрите, така и лошите вести. Днес обаче, хората ги дразни изправянето пред негативното, дори е възможно да се купи „Библия“, в която липсват всички онези „негативни части“.

Един ден наострих уши, слушайки изпълнението на един хор. Когато стигнаха частта, където се казва: „заради такъв червей като мен“ от стария химн “At the Cross“ („На кръста“), те изпяха: “заради някой като мен“. Една съвременна интерпретация на великия Нютънов химн “Amazing Grace“ („Изумителна благодат“), предпочита да каже „Изумителна благодат, как сладко звучи, че е спасила някой като мен“, вместо оригиналното : „.. че е спасила такъв нещастник като мен“. Питам се, какво би казал Джон Нютън за това. Преди обръщението си към Бог, Нютън е бил безскрупулен търговец на роби, който е изнасилвал африканките, които е превозвал на кораба си до Америка (наистина абсолютен нещастник!).

Явно много от днешните композитори и музиканти не чуват „Исус Христос, верният свидетел“ както го нарича Йоан в Откровение 1:5  и го е взел от самия Господ. Христос го използва в обръщението си към Лаодикийците в трета глава. Исус каза на тази група привидно изповядващи, че са християни: „Ти си окаян нещастник“ (3:17).

Когато Исус се обръща към Своите църкви в Откровение, Той стои вярно на страната на истината. В края на посланието Му всяка църква узнава точното си състояние пред Бога. Той ги поощрява за добрите неща, но разобличава грешките им, предупреждавайки ги за последствията.

Лаодикийската църква имаше високо мнение за себе си. Тя казваше: „Богата съм “ въз основа на материалните си блага. Днес чуваме известни религиозни личности да правят същото изявление във връзка с финансовия си просперитет. Посланията им звучат горе-долу така: „Бог не иска да бъдем бедни… в края на краищата сме царски синове… в състояние сме да завладеем света“. Обаче Верният Свидетел допълва: „А не знаеш, че си…беден “ (3:17).

Християнската психология не може да изчисти петното на вината от една омърсена съвест. Всичките приказки за самоуважение и егоизъм, репутация и самолюбие, не могат да спрат вълната от пациенти, прииждащи към психиатриите. Верният Свидетел казва: „A не знаеш, че си…окаян“ (3:17). Съвременният клир запушва ушите си в напразен опит да избегне изреченото.

Всичките семинари, религиозни телевизионни спектакли, радио програми и скандални списания не отмахват покривалото от очите на съвременния християнин. Той може да има тетрадки, пълни със записки и препоръки, и въпреки това да продължава да е в неведение относно времената по отношение на личното познаване на Бога.  Верният Свидетел казва: „Ти си… сляп“ (3:17), и докато мехлемът, изпратен от небето не премахне проклятието, никакво учение няма да може осветли тъмнината.

Някой може и буквално да приеме думите на Исус, когато казва: „Ти си… гол“ (3:17), защото ако отиде на плажа или в някой мол с някои от сегашните посетители на църквите, ще стане свидетел на жалките опити за благоприличие от страна на повечето. Срамът поради духовната голота обаче, е много по-явен. Спомняте ли си лепенките по автомобилите, които гласят: „Християните не са съвършени – само им е простено“? Добре, това е така, но несъвършенствата – или по-точно казано – греховете на християните просто не се нуждаят от публичност. Изявления като: „Христос е моята добродетел“ и „Бог ме вижда чрез Исус“ не са извинения за живот, който чрез нехайното си свидетелство позори името на Христос. Спомням си една песен, която казва:

 

Това което си ти толкова силно говори,

 че светът не може да чуе какво казваш“.

 

Исус каза: „Аз съм… истината“ (Йоан 14:6). Истината ще възтържествува в деня на последния съд. Всичко останало ще се разпадне, срине и ще бъде хвърлено в царството на тъмнината. В Неговата книга няма преувеличени истории. Той отчита както успехите на хората, така и грешките и нередностите им. Той никога не оцветява делата ни, за да станат по-привлекателни. Не подчертава някой аспект, за да създаде лъжливо впечатление. Говори както за рай, така и за ад, както за щастие, така и за гонения, както за радост и веселие, така и за нещастие и скръб, както за Божията любов и милост, така и за Неговия гняв.

Гледайки евангелието според Йоан, можем да видим Верният Свидетел – верен до смърт. Той е безкомпромисният носител на истината. Пред съда на Пилат, Исус заяви, че е роден и ще умре като Царя на истината. „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан 18:37).

Като че ли никога не се е гледало с добро око на това да си сигурен в нещо, какъвто е случаят и с днешното общество. Пилат не знаеше абсолютно нищо. „Що е истина?“ попита той. Гледни точки и лични мнения са издигнати над Божията истина. Никой не иска да го считат за фанатик или краен човек. „А сега вие искате да ме убиете“, говореше им Исус, „Който ви казах истината, която чух от Бога“ (Йоан 8:40). Павел откри, че дори и вярващите имат проблем с приемането на истината: „И така – неприятел ли ви станах, понеже ви говоря истината?“ (Галатяни 4:16).

Християнин, който иска да върви победоносно през земния си живот, трябва да е препасан с истината. „а, който постъпва според истината, отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени в Бога“ (Йоан 3:21). Не си вършим никаква услуга, изягвайки неудобството да бъдем изложени на Божията светлина. Христос от Откровение е верен в това да бъде напълно искрен. Това е огромно предимство за нас. Делото на преобразяване и усъвършенстване в живота ни започва с една прецизна оценка на състоянието ни.

Той не е Приятел, Който ни ласкае. Всеки друг  „Христос“, който само гледа нашите положителни страни в опита си да прикрие нашите грешки и дефекти, е неприятелски дух. Христос ще остане лоялен към истината, даже и целия свят да загине, съпротивлявайки Му се.

 

 

 

 

 ГЛАВА IV

 Първородният от мъртвите

 

Днешното време изобилства от лъжливо спасение. Религиозните хора винаги са предлагали едно несигурно небе, което се достига чрез делата на хуманизма. „Ако съм добър човек, ако съм верен на каузата, ако спазвам златните правила, тогава имам възможност и би трябвало вечността ми да е щастлива“, но нямат истинска увереност. Трябва да имаме предвид хората, мислещи по този начин.

От друга страна, най-новите проучвания показват, че 60% от тези, които казват, че Бог съществува и човек го очаква вечността, вярват, че ще отидат на небето. Като че тези мислят по- различно от предните. Действително предполагат, че ще се спасят. Прави ли са?

Доста хора базират спасението си на ред истини, с които са се съгласили. Първият въпрос, който им се задава гласи:

„Съгрешили ли сте?“

„Да“ отговарят, „Извърших много неправилни неща“.

„Добре тогава, съгласни ли сте с това, че заплатата за греха е смърт?“

„Да, съгласен съм с това“.

„Знаете ли, че Исус умря за нашите грехове?“

„Разбира се, че го знам, всички го знаят“.

„Добре, Бог ни предлага вечният живот като подарък. Бихте ли го приели?“

„Да, бих го приел“.

 

И той е поведен в една молитва, включваща всички тези точки, поради което е твърдо уверен, че е спасен за вечността.

Ще побързам да добавя, че всички тези точки са истинни, обаче най-малкото е забравена една жизненоважна подробност: новорождението. Исус каза: „Трябва да се родите наново“ (Йоан 3:7). Новорождението не става автоматично след като човек приеме един списък с факти и повтори молитвата  на грешника.

Новорождението е акт, който религиозният човек не може да контролира. Не може да се предизвика от хора. То изцяло е Божие дело. Истинските християни не се правят, раждат се: „които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога“ (Йоан 1:13). Доста често ражданията са аборти – събира се незрял плод. Някои евангелисти, опростявайки Божието дело, дават фалшиви надежди. Мнозина поемат пътя си към олтара, но не умират на него, не са родени за един нов живот.

В Откровение Исус е наречен първородният от мъртвите (1:5). Христос е родоначалник на една нова духовна раса. Той е животворното семе, което носи новорождението и възкръсналия живот в мъртвия дух на всеки човек, идващ пред Бог чрез Него. Апостол Павел поучаваше: „Първият човек Адам стана жива душа, последният Адам стана животворящ дух“ (1 Коринтяни 1:45).

Човешката раса има само двама основни родоначалника. Адам беше първият. Физическите си корени, както и смъртта – физическа и духовна, всички ние дължим на Адам. Всичките ни родословия водят към него, и ние, казано  по човешки, не можем да сме с нищо по-различни от него. Всички носим неговите  гени и то – само неговите. В Адам сме сътворени, в Адам съгрешаваме и в Адам умираме.

Исус Христос е последният Адам, тоест последния родоначалник. Друг няма да има. „Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето“(1 Коринтяни 15:47). Заченат в една девица, осенена от силата на Всевишния, Той донесе нов небесен живот на осъдената и без надежда раса. Предизвика смъртта, проливайки доброволно кръвта си, слизайки в гроба. Там, където милиони бяха отишли преди и след Него, но никой никога не се завърна.

Сутринта в деня на пасхата, оковите на смъртта, които държаха всеки човек от Адам до сега, изведнъж се разкъсъха. Последният Адам излезе от гроба победоносно и сега живее завинаги. Той е Първородният от мъртвите. Неговият живот е, който влиза в човешкия дух при новорождението и го оживотворява завинаги. Едно чудо се случва. Човек е пресътворен по свръхестествен начин. Само така се влиза в Божието царство. Дори смъртното му тяло е покорено от безсмъртието, защото тези които умират физически в Христос, отново ще възкръснат.

Най-важният въпрос някога отправян към човека, е следния: Все още ли си Адам, или си ново създание в Христос? Веднъж или два пъти си се родил? Преобразен ли е животът ти? Обичаш ли нещата, които някога мразеше и мразиш ли нещата, които някога си обичал? Вързан ли си за земята, или си напълно наясно, че една свръхестествена сила работи в теб, водейки те винаги нагоре?

 

 

ГЛАВА V

Началникът на земните царе

 

Когато бях тинейджър, мой приятел, син на председателя на библейското училище, в продължение на няколко години посещаваше обществено училище в Ню Йорк. Както повечето училища в цветнокожите квартали на града, това също беше известно с насилието в него. Поради някаква причина, две високи и яки чернокожи момчета почувствали симпатия към беззащитното бяло момче, и се сприятелили с него. През цялото време докато той учеше там, никой не се осмели да се заяжда с него заради това приятелство. Той имаше и други познати, но от по-ниска категория и ръст, които щяха да са безполезни срещу евентуалните врагове. Най-много от всичко, той беше благодарен за приятелството си с тези вдъхващи страх закрилници.

Лъжливият ангел на светлината се стреми да заличи благочестивия страх от Бога от човешкия ум. Той ще описва Бога като стар и снизходителен баща, свикнал с безразличието, непокорството и избухливостта на разглезените  си деца. Такъв „бог“ е угоден на егоистичната ни природа, но няма да ни е от помощ в житейските борби. И няма да е чудно за възприелия това схващане, че ще претърпява поражение след поражение.

Често се случва благовестващите да представят  Христос като приятел на грешниците, например:  „Самотен ли си без приятели?  Нямаш ли с кого да споделиш проблемите си? Тогава, ела при Исус, Той ще ти бъде приятел!“

Наистина Христос заяви, че е приятел на учениците си. Той е Приятел на грешниците, но как може да бъде ценено приятелството Му, без първо да се зачита Неговото суверенно право? Трябва ни приятел с авторитет при толкова много смъртни врагове през земния ни път, винаги готови да ни нападнат с желанието да ни унищожат завинаги.

„Затова и Бог Го възвиси най-високо и Му даде Името, което е над всяко друго име; така че в името на Исус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества. И всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бог Отец“ (Филипяни 2:9-11). Който не се подчинява на Суверенната сила, няма привилегията на Божествената защита. Всеки, който пристъпва към престола на благодатта, трябва да коленичи пред Царя Исус. Не получаваме помощ в моменти на нужда, при необходимост от защита, спасение, изцеление или обновление, ако не сме напълно подвластни на авторитета на Неговия трон. Става въпрос за най-впечатляващият владетел във вселената. Всяка воля трябва да се предаде пред Неговата. Никой не може да пристъпи уверено, за да следва своя собствен път.

В Евангелията, Неговото царуване не е напълно ясно. Там виждаме Исус, покоряващ се на властите. В ранна възраст е заведен в Египет, за да избегне смъртния декрет, издаден от Ирод Велики. Тридесет години по-късно, е осмиван пред друг цар Ирод. Осъден е от първосвещеника и накрая екзекутиран от римския управител.

Псалмите предрекоха тази опозиция (Псалм 2): “Земните царе застават и управниците се съветват заедно против Господа и против Неговия Помазаник“. След това се заявява, че нещата ще се променят: „Целувайте Сина, за да не се разгневи и да погинете на пътя, когато след малко пламне Неговият гняв.“ В Откровение виждаме как Сина заема принадлежащото Му място като “Началникът на земните царе“ (1: 5).

Исус Христос не заема този пост, защото ние сме Го избрали. Неговото величие не варира спрямо общественото мнение. Той е Царски свещеник завинаги според Мелхиседековия чин. Този Цар на Правдата, Княз на Мир, „без баща, без майка, без родословие, нямащ нито начало на дни, нито край на живот“ (Евреи 7:2,3), царува вечно. Останалите отстъпиха от позицията си пред смъртта. Този, „Който стана такъв не по закон, изразен в плътска заповед, но по силата на един безконечен живот“ (Евреи 7:16). Вечността няма да срещне опоненти, претенденти или съперници на своето безкрайно правило. Не ще се намерят грешки и несъвършенства в управлението Му. „Управлението Му и мирът непрестанно ще се увеличават“ (Исая 9:7).

Авторът на Евреи е цитирал едно пророчество във връзка с Царствения Месия: „Твоят престол, о Боже, е до вечни векове“ (Евреи 1:8). Предупреждава своите читатели: „Затова ние сме длъжни да внимаваме още повече на това, което сме чули… Как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?“ (Евреи 2:1-3). По-късно повтаря предупреждението: „Колко по-тежко наказание, мислите ще заслужи онзи, който е потъпкал Божият Син?“ (Евреи 10:29). Исус е овенчан със слава и чест. Той е достоен за пълно, непоколебимо и безпрекословно подчинение. Неуспехът в подчинението към Неговите изисквания ще отприщи невиждан гняв и присъда.

Петър предупреди за лъжливите пророци, които: „…се отричат даже и от Господаря, Който ги е купил“ (2 Петрово 2:1). Обикновено думата, превеждана като Господ, в Гръцкия оригинал на Новия Завет е кириос. В този стих, гръцката дума, която е използвана е деспотес и я срещаме в нашия език като: деспот, което значи абсолютен владетел. Това е неадекватна и скандална титла за някой човек, но е напълно легитимна щом се отнася до Началникът на земните царе. Хората управляват като деспоти и поданиците им са подтиснати, но когато Той е деспота, правдата надделява. На Него трябва да се покори всяка власт. Мнозина днес не желаят Христос да царува така в живота им, но само под властта на Неговия престол ще можем винаги да побеждаваме.  

 

 

 

ГЛАВА VI

 Този, Който ни възлюби и очисти

 

Мартин Лутер постъпва в един римокатолически манастир, за да облекчи измъчената си съвест. Там се подлага на пост и дисциплина почти до смърт. Въпреки това, страховете му нараствали. Накрая признал: „Съгреших и грехът ми е непростим. Не съм способен да обичам Бога“. Поради теготата и песимизма на заобикалящия го свят, е разтълкувал погрешно Божиите намерения към него.

Лутер не е нито първият, нито последният, който стига до това заключение. От началото на времената, дяволската змия преиначава истината, изпълнявайки главното си намерение – да заличи Божият характер от човешкия ум. В Едемската градина, чрез хитрост пося в Ева идеята, че Бог не е имал наум най-добри намерения за нея. Намеква й, че Бог крие нещо от нея и Адам. След като успява, ги насочва и към непокорство. Това злонамерено поведение се повтаря през цялата история на човечеството.

Целият Израилев народ става жертва на богохулното му лукавство. Моисей изяви коренът на греха им, и виждаме, че по същество това е същата тази заблуда, в която и Лутер падна:  „и роптаехте в шатрите си и казвахте: Понеже Господ ни мрази, затова ни изведе от Египетската земя, за да ни предаде в ръцете на Аморейците, за да ни изтребят“ (Второзаконие 1:27). Те не бяха способни да обичат един Бог, за Когото мислеха, че не ги обича. Където няма любов, не може да има и вяра, така че Моисей допълва: „Но във всичко това вие не повярвахте на Господа, вашия Бог“ (ст. 32). В това състояние, те бяха отворени за всякакъв грях и идолопоклонство.

Синовете на Яков се сблъскаха с един на пръв поглед  жесток управител, когато бяха принудени да отидат в Египет, за да купят жито. Всъщност, същата тази жестокост тежеше на плещите им. Много години преди това, от ревност, се бяха опитали да убият най-малкия си брат Йосиф. Юда, най-жестокият от тях, предложи да го продадат като роб.

Упрвителят беше достатъчно любезен да не разкрива ужасния грях, който криеха синовете на Яков, подлагайки ги на редица тежки изпитания. Накрая всички достигнаха до дълбоко покаяние. Юда стигна дори до там да се предложи като заложник вместо най-младия им брат Вениамин. Тогава стана ясно, че този с когото си имаха работа през цялото време беше самият Йосиф. Довеждайки ги само до такава степен на покаяние, Йосиф можеше се открие и приеме братята си, като напълно  им прости. Пред тях се отвориха вратите на милостта и любовта.

Йосиф наистина се бе превърнал в стабилен и справедлив владетел, но не беше жесток и отмъстителен. Това се дължеше на ужасните години на робството, през които бе научил тайните на Божията любов.Той откри, че само трудностите и неволите могат да накарат човека да има едно искрено и честно мнение за себе си. Собственото му страдание през тринадесетте години на робство и тъмница, беше полезно за отношението му към останалите. Когато се появиха за първи път пред него, той копнееше за своите братя. Зад грубата фасада, той ги обичаше. Не се опита само да спаси семейството си от глада, но и да доведе душите им до правилното взаимоотношение с Бога.

Жестокото отношение към Йосиф в тази история от книгата Битие, ясно представя онова, което Исус – нашият Господ получи. Виждаме Спасителят, предаден от приятел, паднал в ръцете на мерзавци, изправен на съд и осъден на смърт. Съдебният процес е бил жесток, с подигравки и бичувания, последван от кърваво разпъване на кръст.

Кръстът е обида за много хора: „Ако Бог ни обича“- мислят си – „защо просто не ни го е казал и да е простил греховете ни? Защо е било нужно цялото това кърваво насилие?“. Богхулната змия ще им отговори, че това е дело на един жесток Бог, Който изисква прекалено големи жертви.

Нашият плътски ум познава любовта само от земна гледна точка. Хората са измислили богове и богини на любовта – Купидон и Диана например –  които символизират любовта по начин, по който самите те я разбират. Тази любов обаче, е толкова ограничена, колкото са ограничени и умовете, които са я създали. В основата си тя е сантиментална и снизходителна. Божията любов е с безкрайно по- превъзходни качества. Надвишава нашите разбирания. Тя е безгранична и вечна. Съществувала е още преди да е бил сътворен човека и ще  пребъде във вечността. Тя е непокътнатата връзка в  единството на Троицата. Имайки предвид това, нека се опитаме да разберем ужасната агония на кръста, когато Сина вика към Своя Отец:  “Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“ (Матей 27:46).

Жестокостта  обитава в самите нас. Ние, както братята на Йосиф, подценяваме позора, който носи нашата грешна природа. Трябва да ни бъде видимо изобразена, и точно това е целта на кръста. Гледаме го, но сме неспособни да разберем абсолютната му справедливост, докато не видим: „но Той беше прободен заради нашите престъпления, беше бит заради нашите беззакония“(Исая 53:5). Той понесе наказанието, което заслужавахме. Ние сме отговорни за смъртта Му.

Кръстът разкрива дълбините на нашата поквареност, но също така е и най-голямата съществувала някога проява на любов. Любовта свърза Христос с кръста и кръвта Му  отмива петната от греха ни. Йосиф беше изтръгнат от бащините си ръце, а Небесният ни Отец даде Своя Син доброволно: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син“ (Йоан 3:16). Важността на тези думи не трябва да се приема лекомислено поради тяхната простота. Без съмнение, те несравнимо превъзхождат даже и най-възвишените мисли, изречени или записани от oбикновения  човек. В тези думи има страст и любов на дело.

Павел се е опитал да го изрази така: „Понеже, когато ние бяхме още немощни, на определеното време Христос умря за безбожните. Защото едва ли някой ще умре за праведен човек, макар че някой би дръзнал да умре за добрия. Но Бог показа своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас … защото, бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели“ (Римляни 5:6-10).

Един неизвестен поет е написал следното на стените в една лудница:

„Ако можехме да напълним окена с мастило,

И небесата бяха  пергамент,

Ако всяко стъбло по земята бе перо,

И всеки човек писател,

За да се опише любовта на небесния Бог,

Би пресъхнал океанът,

Нито изписаните свитъци биха го побрали,

Дори да се разпънат от единия до другия край на небето.“

 

Продължаваме да пишем и говорим. Опитваме се  да почувстваме и разберем. Разбира се, по-добре е да усетиш, отколкото да говориш; но дори чувствата да ни изпълнят до краен предел, пак не биха могли да обхванат всичко, което любовта е. Дори всичко да е вече казано и сторено, все още ще сме далече от пълното познаване на височината, дълбочината, ширината и дължината на Божията любов, изявена в агонизиращия Исус Христос.

Макар и несъвършено, един ден Лутер получи това велико откровение, премахнало травмата му и довело до Реформацията. Това разтърси целият свят, изваждайки го от религията, основана на дела и възстанови великата истина, че спасението е само по благодат, чрез вяра. Бог така пожела и така го планира. Христос „ни възлюби и очисти от греховете ни“.

 

ГЛАВА VII

Той ни направи свещеници пред Бога и Своя Отец

 

Един пастор на голяма църква от Средния Запад в САЩ, започнал да пие. Помня го като добър и благ човек, чийто дом и църква посещавахме от време на време. Имаше чудесен характер и силно чувство за хумор. Започнал да си попийва от време на време, за да облекчи малко тежестта на  отговорностите, които имал. Скоро разбрал, че не е способен да се справя с живота без помощта на алкохола. Пиел и в неделя сутрин преди да отиде в църквата, за да изнесе проповедтта си. Когато след службата трябвало да поздрави хората, покривал устата си с ръка. По-късно, в своето покаяние и изповед, признал, че напрежението и задълженията, които паството, и най-вече ръководството на църквата са възлагали на плещите му, били прекалено тежки за него.

Един книжник попита Исус: „Коя е най-голямата заповед в закона?“. Ако днес някой ни зададе този въпрос, нашият искрен отговор ще бъде: „Да възлюбиш ближния си като себе си, и втората подобна на нея е: Да възлюбиш Господа, своя Бог“. Съвременното благовестие, на практика в много от случаите поставя на първо място човешките нужди, а желанията на Бога на второ. Дайте си сметка за всички отдели и ведомства в църквата, които служат на човешките нужди и желания. Обърнете внимание как проповедите са съсредоточени върху човека – как на първо място днес може да бъде щастлив и задоволен с всичко, което светът предлага, а после е небето.Тази тенденция да се задоволи морално пропадналия характер, вместо да му се противодейства, обръща всичко наопаки. Погледнато в глобален мащаб, резултатът е: все по-недисциплинирани деца на родители християни, и младежи по-непокорни от всякога. Възрастните са алчни, лакоми за материални блага и удоволствия, с мания за сигурност, склонни да се развеждат. За служителите в църквата са прекалено важни заплатите и облагите. Това не би трябвало да е така.

Исус не извърши нищо, което да не беше видял и чул от Своя Отец. Служението Му на земята беше част от един славен план, заченат в Божия ум още преди сътворението на света. Цялото творение бе създадено за Негова наслада (Откровение 4:11). Крайната цел на Христос не беше само да ни спаси, но също така да даде началото на един народ от свещеници, които трябва да служат, работят и бъдат единни пред Бога. „Който ни е направил царство и свещеници на Своя Бог“ (Откровение 1:6).

В резултат на това, но само когато се покорим на Бога и следваме Неговите желания и цели, нещата се обръщат в наша полза. Исус се молеше за своите ученици: „Те бяха твои и Ти ги даде на Мен, и те опазиха Твоето слово“ (Йоан 17:6). Още преди Христос да се беше появил в живота им, те принадлежаха на Отца. Бяха дадени на Христос и чрез Него се научиха как да опазят словото на Отец. Така че, Исус дойде на земята преди всичко от любов към Своя Отец, и след това от любов към човешката раса.

Кой може да уповава на собствените си цели и желания? За утеха и успокоение ни служи да знаем, че благовестието е план на Бога. Това обръща нещата в правилната посока. Бог не съществува, за да ни спасява от пламъците на пъкъла и да живеем вечно. Греховете ни са изкупени, за да се представим оправдани пред Бога. Спасението и вечният живот са ни дадени, за да можем по този начин завинаги да удовлетворим Божията воля. Той пося любовта Си в нас и ни обсипа с неизразими подаръци, за да можем, изпълнени с радост, да удовлетворяваме Господните желания. Той не се наслаждава да има за компания покорни роби, но  всъщност търси свободни хора, изпълнени със страст и копнеж да са около трона Му.

Вярно е, че трябва да обичаме и да служим на ближните си, но чрез Божията любов, по Божия начин и за Божиите цели. Първото и най-важно задължение на нашата любов е отношението ни към Бог. Павел каза: „Ако бях още угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос“ (Галатяни 1:10). Той наставляваше църквата в Коринт да следва този пример: „С цена сте били купени, не ставайте роби на хора“ (1 Коринтяни 7:23).

Имайки предвид, че сме царство от свещеници, би трябвало да имаме основни познания относно условията и целите на свещеничеството. Исус, в проповедта на планината, ясно определи кои трябва да са главните ни приоритети. Не храната (нито сеитбата, нито жътвата), нито облеклото (нито тъченето, нито преденето), нито парите, нито телата ни, дори живота ни трябва да запълват нашето време и мисли, а Божията правда и царство, в което служим. Напълно ясно е, че с такива високи цели е недопустимо да се разсейваме. В една от заповедите на Стария завет, свещениците са били лишени от наследство спрямо останалите от Израел. Бог е щял да бъде тяхното наследство. Ако само от тази сянка на небесните неща се изискваше толкова голяма преданост, то колко повече от небесното свещенство ще се изисква пълно посвещение.

Животът на израилтяните в пустинята буквално се въртеше около свещенството. Стана беше така разположен, че Шатърът за срещане, обслужван от едно цяло племе свещеници, беше първото нещо, което погледа им срещаше всяка сутрин на излизане от палатките. Оттам, ден след  ден те получаваха Божията милост и водителство.

Задълженията на свещенството се състояха основно в три области на служение. Първо – трябваше да разпъват и правилно да поддържат Шатъра за срещане. Второ –  да извършват очистванията и принасят жертвите. Трето – участваха в поклонението чрез оборудването, което се намираше вътре.

Всичко това има своето значение за новозаветния свещеник:

  1. По време на живота си той  трябва да изгражда и пази своето свидетелство пред Бога и човека. То е свидетелството на Христос в него. Това, което е самият той, е много по-стойностно от делата, които върши. В истинското свещенство, състоянието на човека струва повече от постъпките му. Това, което си, или всъщност това, което Христос те прави, дава по-добро свидетелство от думите и делата.
  2.  Божият свещеник е постоянно обвързан с вода и кръв – кръвта на Христос и очистването чрез водата на словото. Неговото единствено правило е Божието Слово. Упованието му  е разпънатия Христос. Той проповядва Неговата заместителна смърт и нуждата на всеки човек да бъде съобразен с нея. Трябва да бъде старателен в това дело, защото включва собственото му положение пред Бога и в същността си е Неговото послание.
  3. Обзавеждането, което е вътре – светилниците, масата за присъствените хлябове и кадилния олтар – ни учат, че свещеникът християнин трябва да споделя единствено и само нещата, които той лично е преживял. Маслото на Святия Дух е извор на ярката светлина, която открива истината пред свещеника, за да може той мощно да я отрази на тези, на които служи. Непрестанно трябва да се храни с Хлябът на живота, за да го споделя с останалите. Трябва да коленичи пред олтара със свят ливан. Никой свещеник не е по-голям от своя молитвен живот. Той трябва да преживява Божието присъствие в Светилището, в името на Христос и чрез Вечния Дух.

Тази е крайната цел, към която Христос от Откровение ни води. Това е делото, за което сме призвани, и единственият ни мотив трябва да бъде, да отдаваме слава на Бога. На него да бъде славата и господството до веки веков!

 

 

 

ГЛАВА VIII

Той се завръща

 

Веднъж се събрахме с няколко семейства на сутрешен библейски урок в един Център за рехабилитация на наркомани в Испания. Бях приготвил текст от Йоан 14 глава и поучението беше следното: „Исус каза на учениците си, че ще се върне за тях. Искаше да бъдат заедно с Него завинаги. Любовта Му към вас е огромна. На първо място, Той дойде за всеки един от вас. Бяхте бунтовни, инатливи и арогантни, но се сблъскахте със ситуации, с които не можахте да се справите. Той започна едно дело на привличане във вашия живот. Христовите хора ви протегнаха ръка, за да ви помогнат. Бяхте привлечени с връзки на любов, докато не бяхте спечелени на Негова страна. По същия начин, Исус отново ще дойде за вас. Той ви желае още по-близо до Себе Си и Лично ще дойде да ви поведе към дома на Своя Отец“. Докато говорех, забелязах как някои от присътстващите се просълзиха.

За тези хора вечността не беше някакво далечно бъдеще, което оптимистично да съзерцават в момент на размисъл. Те ходеха в коловозите на смъртта. Повечето от тях бяха ХИВ позитивни и голям брой техни приятели бяха умрели вследствие на усложнения от СПИН.

Едно младо семейство се завърна наскоро от Москва, където бяха основали църква. Мъжът беше прекалено слаб, за да може да се движи нормално във външна среда. Жената беше изгубила първия си съпруг от СПИН. Тя имаше деветгодишна дъщеричка.

Милиони вярващи в Китай са подложени на огромно психическо напрежение, ежедневни трудности и неудобства, както и на организирани гонения. Същото може да се каже и за много други държави. Светът е враждебен към тях, само защото са християни.

Повечето от нас, западняците, живеем прекалено комфортно, в условия, нямащи нищо общо с живота на християните от началото до сега. Ние сме теолози, седящи в креслата си на кафе, на които са почти непознати преживяванията от предните редици на битката. Добре се справяме с нещата на тази стара планета. Вследствие на това, сме едва малцина, изпитващите носталгия по небето, жадуващи Господното завръщане. Трябва да прозрем, че този свят е извратен враг, който краде най-големите ни и вечни реалности. Вярвам, че поглед отправен към Христос от Откровение, ще елиминира изкусителните светски илюзии, ще насмете безразличието ни и ще породи изблик на копнеж в душите ни.

Откровението на Христос към Йоан предизвика такава страст за Неговото завръщане, че беше изразена в края на книгата така: “Ела, Господи Исусе!“. Заточен на остров Патмос, очите на стария апостол се насочиха към началото на един нов свят: „Ето, идва с облаците“ каза той, „и ще го види всяко око, и онези, които го прободоха; и всички земни племена ще заридаят заради Него. Да! Амин.“ (Откровение 1:7). Той пише на църква, която живее в очакване на велико бъдещо събитие, което ще надвишава всяко друго, случило се през последните две хиляди години. В посланието си, Йоан го нарича „тази надежа“, тъй като „ще бъдем като Него, защото ще Го видим Такъв, какъвто е“ (1 Йоан 3:2,3). Павел поучаваше своя ученик Тит да се съсредоточи в очакването на „блажената надежда и явяването на славата на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос“ (Тит 2:13).

Нито една политическа, философска или религиозна личност не може да предложи истинско и трайно разрешение на глобалните проблеми, защото не може да промени злото, което е в човека. Всяка надежда, която се предлага на света, различна от Христовото завръщане, е измамна и служи само, за да отклонява хората далече от истината. Исус казва: „Всички, които са идвали преди Мен, са крадци и разбойници“ (Йоан 10:8). Исус предупреди, че ще се появят лъжливи пророци и лъжехристи, които ще казват: „Ето тук е Христос или там… ето, Той е в пустинята… ето, Той е във вътрешните стаи…“(Матей 24:23-26). „Всяко око ще Го види“, когато Исус се завърне, за да постави нещата на местата им.

Неподготвените ще бъдат изненадани. Синовете на  този свят винаги се разминават с Божието разписание. Завръщането на Христос не може да бъде предсказано чрез човешките и природни закони. Човечеството се бунтува против своя Създател и не може да дешифрира Неговите пътища. Враждебността към Бога и неговия Христос е белег на човешката раса и управляващите държавни системи.

Ще дойде ден, когато светът ще е в ръцете на Онзи, Когото разпънаха. Милиони ще плачат и тъгуват, ще бъдат събудени от временните си илюзии и ще видят вечната реалност. Този, в Когото се усъмниха, Когото пренебрегнаха и мразеха, ще се появи пред очите на всички. Огорчените души и виновните съвести ще се потопят в тъга и отчаяние.

Агнецът е ужасяваща гледка, видян от противоположната на изкуплението страна. Царе, президенти, велики интелектуалци, пълководци, богаташи, спортисти, роби и свободни хора, ридаещи ще викат към скалите и планините да паднат върху тях. Нашата апокалиптична книга предсказва тяхните думи: „Паднете върху нас и ни скрийте от лицето на Седящия на престола и от гневът на Агнето“ (Откровение 6:16). Те говорят за Исус от Назарет, за Христос от Галилея, Разпнатия. Има един разказ в Евангелията, където е показан Неговият гняв. Той прави бич от върви, и размахвайки го, нахлува в храма. Търговците събират парите си и побягват към най-близкия изход. Исус прекатурва масите, разпилявайки по пода това, което е върху тях.

Книгата Откровение напълно ни разкрива Христос, към Когото няма как да се отнесем несериозно. Мощта на престола, към който дори ангелите пристъпват със страхопочитание, ще покори цялата земя под властта си. Грехът няма повече да бъде търпян. Всички дългове ще бъдат платени и правдата ще царува от изгрев до залез.

Когато сърцето е устремено към Бога, няма да се ужасява от Агнеца. Тези, които наистина Му се покланят, разбират защо е нужно Неговият гняв да тегне над този свят от непокаяни човеци. Разбрали са го, понеже са изследвали собствената си грешна природа, преживявайки болезненото разкриване на своите грехове и позор пред един свят и страховит Бог.

Колкото по-ясно разбираме, че заслужаваме осъждение, толкова по-славни ще са мислите ни за Божията милост и благодат. Истинските богопоклонници са осъзнали величието на изкуплението. Те са били пренесени от прага на пъкъла до небесните порти, тяхната воняща Адамова природа е била преобразена до такава, че да участват в живота на Божия Син. Хваленията им извират от едни съкрушени сърца. Те очакват деня, в който семето, живеещо в тях, попаднало сега под ударите на враждебното обкръжение, ще разцъфне във вечно съвършенство при първата поява на Христос в Своята слава. Агнецът ще ги заведе в дома на Своя Отец.

 

                           

ГЛАВА IX

Неговите одежди

 

Така нареченият християнски свят преизобилства от богохулни учения относно нашия Господ! Една огромна група псевдо християни, произхождаща от САЩ, твърдят, че Исус е бил женен за две от своите последователки. Други (дори самата мисъл за това предизвиква ужас), че Исус е имал хомосексуална връзка с Йоан. Дори и на падналата и грешна човешка природа е необходима демонска помощ, за да измисли подобни гадости. Тези са дяволските учения, за които апостол Павел ни предупреждава, и чиято основна цел е да извратят красотата на Христовата природа.

Евангелията не разкриват нищо, касаещо физическия облик на Господа. Нямаме представа колко е бил висок, тежък, какви са били чертите на лицето или цвета на косата Му. Сигурно е, че Святият Дух умишлено не ни описва тези детайли в нито едно от четирите Евангелия, разказващи за Неговия живот на земята. В съвършенния Божи план, Исус дойде много преди създаването на аудио и видео техниката. Ясно е, че и по онова време е имало художници и скулптори, но на никого не се е позволило да остави какъвто и да е бил белег за Неговият човешки изглед. Така че, всеки сън, видение или представа, които наблягат на физическото описание на Христос, трябва да се считат за съмнителни.

В Откровение, парадоксално, имаме едно живописно описание на „Един като Човешкия Син“ (Откровение 1:13), описвайки Неговото облекло, коса, лице, дясна ръка, очи, уста, нозе и глас. Когато отидем на Небето, физическите ни очи ще Го видят ли буквално така, както е описан в първа глава, стихове от 13 до 17? Мисля, че не.

Йоан го видя всред светилниците, които представляват седемте църкви, на които и предаде описанието на Този, Когото видя. Намерението му беше те да размишляват и съзерцават духовните неща, докато живеят и ходят по земята. Откровението, което се даде на Йоан е от полза за нас, така както беше за тях. „Блажен този (който и да е, когато и да е, където и да е), който чете и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него“ (Откровение 1:3). Сега Го познаваме, не защото Го виждаме, а защото вярваме. Очите на вярата проникват отвъд материалното и могат да изследват невидимите чудеса на прославения Човешки Син. Освещението на Святият Дух не само ще ни предпази от извратени интерпретации като гореспоменатите, но и: „биваме преобразявани в същия образ от слава в слава“ – образът на Христос (2 Коринтяни 3:18).

На първо място, вниманието ни е насочено към дългата Му дреха, стигаща до петите (Откровение 1:13). На Планината на Преображението, това което Йоан, заедно с Петър и Яков преживя, предшестваше онова, с което щеше да се срещне в Откровение. Евангелието от Матей казва: „ Дрехите Му станаха бели като светлината“ (17:2). В Марк се казва: „Дрехите Му станаха блестящи и изключително бели като сняг, както никой белач на земята не може да избели“ (9:3), накрая Лука добавя: „Облеклото Му стана ослепително бяло – сияейки с блестяща светлина“ (9:29 превод от английски). Какво благоговение и страхопочитание обзема тримата ученика, когато стават очевидци на тази слава!

Йоан видя отново Човешкият Син, блестящ в светлина, по-бяла от току-що навалял сняг, блестящ под слънчевото небе. Такава е славата на непогрешимата, непоколебима и неизчерпаема праведност, пред която няма място или възможност за злото. Изтъканата Му цяла, без шев дреха, беше разкъсана и предадена на алчните войници. Той никога повече не я облече. Вместо нея, разпънатият, възкръснал и възнесен Покорител, е облякъл вечната мантия на Своята несравнима праведност. По тази дреха няма нито петна, нито  грешка в десена. Исус Христос стои сам в пресвятото място като безкомпромисната Божия правда. Всяка мисъл, мотив, намерение, дума, жест и дела са правилни. Всичко друго е неприемливо на мястото на вселенския престол.

Спомняте ли си притчата на Исус за онзи, който бе изгонен от сватбеното угощение, защото влезе с неподходящо облекло? Исус не оставя съмнения по отношение на вечните последствия от това: „Вържете му краката и ръцете, и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 22:13). Само подходящо облечените ще влязат на небето.

Трябва да ни е ясно, че на небето няма голота. Велики художници са изобразявали ангелите като малки, голи същества, приличащи на бебенца. Това е плод единствено на човешкото въображение, тъй като в Писанията не се срещат подобни същества. Ангелите, описани в Библията, не са нито малки, нито голи. Те са силни фигури, могъщи, сияещи и винаги изцяло облечени. Всъщност, боговдъхновените писатели описват тяхното облекло по специален начин. Езекиил говореше за лененото облекло на един ангел, изпратен да сложи белег върху челата на мъжете, които въздишат и плачат заради всичките мерзости, които са ставали в Ерусалим (Езекиил 9:2). Даниил два пъти споменава за небесно създание с облекло от лен (Даниил10:5;12:6). Ангелите, присътствали на Христовото възкресение, бяха облечени в блестящи дрехи (Лука 24:4), а пред римския стотник Корнилий застана ангел, облечен в блестящо облекло (Деяния 10:30).

Историята на човечеството започва по същия начин както раждането на едно бебе – в невинна голота, и достига връхната си точка в небесните одежди на правдата. Не е срамна голотата на едно бебе, но е унизително, когато възрастен човек се вдетинява. Сещам се за поне две измамни секти, които търсят начин да се върнат към изначалната невинност в Едемската градина. Те не са разбрали вечните Божии цели. Той не връща в начална позиция. В Едем, Бог започва един план, който продължава осъществяването си безпрепятствено до наши дни. Дори и падението на човека не беше изненада за Бог. Изкупителните Божии планове датират отпреди сътворението.

След грехопадението, Бог облече Адам и Ева в кожи. Когато даде заповеди относно богослужението на израилтяните, Бог внимателно се погрижи да не се открива голотата на свещениците, когато служат на олтара – не трябваше да има стъпала, които водят нагоре. Исус съветваше лаодикийците да купят: „бели дрехи, за да се облечеш и да не стане явен срамът на твоята голота“ (Откровение 3:18).

Важно е хората да научат какъв е срамът на голотата, за да разберат колко е срамна една гола, или казано по друг начин, неподготвена душа. Тогава ще могат да оценят покривалото, което Христос осигурява чрез изкуплението. Той осигурява духовни мантии. Той ще се радва, когато един ден приеме Своята църква като нагиздена невяста, която се е приготвила по най-внимателния и разкошен начин.

Всеки един от нас трябва да е сигурен, че е облечен с Христовата правда. Това е единственият начин да се пристъпим към Светая Светих, където не се толерира неправдата. Трябва да знаем също, че Господа, на Когото служим, и Който се разпорежда с живота ни: „Води ме в пътеки на правда зради Името Си“ (Псалм 23:3). Никога не трябва да допускаме мисълта, че Той ще се усмихне на греховните ни постъпки. Той никога няма да бъде служител на греха (Галатяни 2:17).

Християнството обаче, не се характеризира само с един чист живот. На практика съществува и един вид себеправедно благочестие, което въобще не е привлекателно. Ясно е, че трябва да живеем почтено, но християнското свидетелство е повече от това. Трябва да сияем! Христовата правда съдържа една свръхестествена съставка, поради която сияе и блести в светлина. Има зашеметяваща красота, която ни вдъхва страхопочитание. Ако я съзерцаваме с вяра, Неговата красота ще изпълни душите ни и ще се проявява чрез живота ни. Светът, който гледа в очакване, ще бъде привлечен от тази проява.

ГЛАВА X

Неговият пояс

 

Към златото! Това е викът на олимпийските състезатели и фанатичните им последователи. На олимпийските игри през 1996 година, станахме свидетели на изключителния кураж и посвещение на една малка тинейджърка, която скочи геройски с болезнено изкълчен глезен, за да спечели злато за себе си, своите съотборници и държава. За посветения спортист, олимпийският златен медал означава да жертва всичките си останали интереси за години тренировки и дисциплина.

Нищо не стимулира така хората и не предизвиква повече страсти от златото. Калифорнийската треска за злато остави смъртоносни следи сред търсачите от Апалачите до Скалистите планини. И в Клондайк също се стигна до многобройни жертви. Мъже, а също така и жени, изоставиха ценна собственост и любими същества. Те и семействата им, с радост се изправяха пред смърт, несгоди и  опасности заради трескавата алчност за злато. Това е цената, която хората определиха за парче лъскав метал.

Павел каза: „Те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен“ (1 Коринтяни 9:25). Кога ще се научим да ценим правилно духовните реалности? Как може човек напълно и безусловно да се посвети на един от земните природни елементи, а да остане така нерешителен и безразличен към безкрайно по-ценните небесни богатства? Добре ще направим, ако внимателно се вгледаме в Христос, когото Йоан видя: „препасан със златен пояс около гърдите“ (Откровение 1:13).

Първосвещеникът в Левит е носел не само пояс, но и ефод, и нагръдник върху своите одежди. Те бяха оцветени в синьо, алено, пурпурно и златно. Носил е и дванадесет скъпоценни камъка на раменете и нагръдника си. Всеки камък е представлявал всяко едно от израилевита племена и първосвещеникът символично е въвеждал целия Израил в Светилището.

Сега имаме по-опростен, но в същото време по-съвършен знак на царското свещенство – този златен пояс на Христос, който е олицетворената реалност на всичко, оповестено в закона. Той ни води към небето нe чрез украшенията  си, но чрез Своята Личност. Ние сме в Него, директно и лично съобразни с Него, законният Първосвещеник според Мелхиседековия чин.

Исая предсказа: „и верността ще бъде пояс на хълбоците Му“ (Исая 11:5). Верността се свързва с Христос посредством Неговата вечна и благочестива природа. Колебания, спънки, нестабилност и слабост са неприсъщи за Него. Той не може да греши. В Неговото всемогъщество не съществува никаква възможност за допускане на грешка. Няма никаква слабост във волята, която да попречи на мотивацията Му. Нищо не липсва в мъдростта Му, за да осъществи божествените Си цели. Затова не е чудно, че опази учениците Си и нито един от тях не се е изгуби, освен онзи, който в Писанието беше определен за погибел. Затова сме абсолютно сигурни, че лоялността Му е съвършено ефективна за наше добро.

Той е способен да се грижи за онова, което Му е поверено. Събира ни и ни разпределя Своите ресурси. Докато продължаваме, Той ни води и се грижи за всичко, което ни е нужно. Беззпомощни като овце, ние сме далеч от всяка възможност за снабдяване на земята, но Той е нашият Пастир. Неговата грижа ни предпазва.

През младостта си, Петър беше независим, импулсивен и самоуверен. Тези качества не могат да съществуват съвместно с Христос. В един повратен момент, Петър сбърка, защитавайки се чрез човешките възможности на своята лоялност и вярност. След възкресението, Господ Исус го  осведомява за предстоящата му зависимост, когато друг ще го опасва и ще го води, където не иска. Петър биваше подготвян за делата, надхвърлящи неговите човешки възможности и способност да избира. Той трябваше да протегне ръцете си и да предаде волята и действията си на разположение на своят Учител, за живот или за смърт.

Господ се молеше вярата на Петър да не отслабне поради огромното напрежение. Впоследствие, Петър разбира, че изпитването на вярата ни е “по-скъпоценна от златото, което е преходно“, защото ни води „за наследство нетленно и неопетнено, и което не повяхва“ (1 Петрово 1:7,4). Това е злато, изискващо нашата преданост. Тя ни подбужда да оставим настрана всяко бреме на греха, за да можем да го получим. То е нетленно: не може да се изхаби или унищожи. То не е замърсено: никога не губи чистотата си, не потъмнява, не се разваля, не се замърсява. То не изчезва, никога не губи своята привлекателност и блясък.

Христос, представен в Откровение, не може да бъде сведен до една декоративна фигура. Исус е готов за действия сред Своята църква. Той не е безмълвен домакин, а нейният Господ и Глава. Когато каза: „защото, където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях“ (Матей 18:20), това бе нещо повече от утешително обещание. Това е една вълнуваща сигурност в божествената намеса сред хората му, много по-ценна и превъзхождаща постиженията, показани на олимпиадите.

Откровението за Личността на Христос винаги има ефект върху нас и намира начин да се изрази чрез нас. Поясът Му не е просто за украса, но е от огромна полза. Гарантира ни надеждността за поста на високопоставени свещенослужители, и ни дава едно ефективно служение.

В Библейските времена, когато човек е трябвало да изпълни някое свое задължение, е препасвал пояса си, пристягайки дрехата си,  за да се движи свободно. Свързани с несравнимата лоялност на Нашият Господ, всеки един от нас е свободен да изпълни своя призив да бъде Негов верен свидетел. Това ще привлече вниманието на хората, копнеещи за нещата, които имат значение, стойност и цел на тази земя.

 

 

ГЛАВА XI

Главата и косата Му

 

Ако можеше само с една дума да се опише Бог, коя щеше да е? Аз вярвам, че най-добрата дума би била: Свят. Някой би си помислил: „Защо не любов? Бог е любов!“. Да, така е, но святостта е тази, която отличава Божията любов от всеки друг вид човешка любов и привързаност. Неговата любов не е в разрез със святостта Му, а е обгърната с нея.

Скверното не може да устои пред Бога. Непокаяният грешник не може да получи разрешение за среща с Него – „без което (освещение) никой няма да види Господа“ (Евреи 12:14). Всеки, който е призован от Бога, трябва да се приближава под знамето на освещението. Петър ни предупреждава: „а както е свят Този, Който ви е призовал, така бъдете и вие свети в цялото си поведение“ (1 Петър 1:15).

Доколкото ми е известно, за думата свят никога не е имало пълно обяснение, тъй като не сме способни да дадем пълно определение за Бога. Святостта е Божието естество. Когато кажем: „Бог е свят“, това включва и всички останали Негови качества. Святостта е красива, добродетелна, любезна, блага и силна.

Може би думата чист е най-близка по значение на свят. Чистотата е първата дума, която ми идва наум, когато чета: „А главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг“ (Откровение 1:14). Това ни говори за един морален и духовен характер без недостатък и дефект. Христос е неопетнения  Божи Агнец. Въз основа на това, Бог Отец Го прие, след като се жертва за нашите грехове. Дори най-враждебно настроените и предубедени Негови врагове, когато Го съдеха, не можаха да намерят никакъв недостатък у Него. През всичките си дни на земята, Той живя в съвършена чистота на характера и навиците Си.

Има три качества, свързани с чистотата:  не омърсена, неразредена и без добавки.

  1. Не омърсена: Исус премина земното Си изпитание морално невредим. Присътствието на алчните бирници и на блудниците никога не помрачи Неговият чист дух. Докато физически се намираше сред тях, Неговата природа си остана непокътната. Никога не се опетни, не се опита и не се отъждестви с тяхното неприлично поведение. Никога не беше на техен терен. Стоеше вън от това, далече от тази смрад, в чистата атмосфера на святостта. Дяволът никога не намери място в Христос, където да всади своите нечисти мисли и намерения. Исус каза за дявола: „и той няма нищо в Мен“ (Йоан 14:30). „Панаирът на суетата“ не привлече Исус. Светът не успя да се докосне до възвишеното ниво на сърцето Му.
  2. Неразредена: нищо не може да неутрализира, възпре или разреди по какъвто и да е начин Неговата могъща, пълна и богата чистота. Сигурно е, че в Него не се намери грях, нито някакво друго бреме като описаното от автора на Евреи (Евреи 12:1), нищо освен чиста святост. Той остана над обичайния живот на обикновените хора. Нямаше къде глава да подслони. Никога не се захвана с бизнес, нито спортуваше. Даже пренебрегна изкушението да има приятелка. Поради това, Неговата несравнима бяла чистота стои пред нас, без да е изгубила и частица от силата си.
  3. Без добавки: Неговата чистота няма добавки. Използвайки езика на науката: никога не е имало никаква химична реакция, или с други думи: никога не е била съчетавана или комбинирана. Той е отделен от всичко, което не е небесна собственост. Не е свързан с парите, нито със светската власт и сила. Нищо не може да се добави към Неговото съвършенство. Той е напълно самодостатъчен и същевременно прекрасен. През времето на Неговия земен живот, някои видяха много повече от тридесет и няколкото Му години, с поглед към вечността, съзерцавайки „Старият по дни“ (Даниил 7:9). Симон Петър със сигурност го направи и възкликна: „Иди си от мен, Господи, защото съм грешен човек“ (Лука 5:8). Всяка покварена душа, която застане в присъствието на Исус, осъзнава, че не е достойна да е там. Всеки човешки дух, съживен чрез Неговия живот, отреден да прекара вечността с Него, страстно ще желае да е като Него, „И всеки, който има тази надежда в Него, очиства себе си, както той е чист“ (1 Йоан 3:3). Исус приготвя място за тях, а те самите се приготвят за това място, където: „ ..и в него няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши мерзост, или който лъже, а само  тези, които са записани в книгата на живота на Агнето“ (Откровение 21:27).

Веднъж компроментирана, чистотата никога не може да бъде напълно възстановена. Този принцип се подразбира от самото значение на думата. Нещата трябва да се поддържат чисти, в противен случай ще бъдат завинаги нечисти. В наши дни е застрашена всяка форма на чистота, било то естествена или духовна. Еколозите и природозащитниците са загрижени да опазят реките, езерата, горите и останалите природни богатства от замърсяването, причинено от съвременния човек. Повече от всичко се нуждаем от поддръжници на духовната чистота, определени за „да ви увещая горещо да се подвизавате за вярата, която веднъж завинаги беше предадена на светиите“ (Юда 3).

Гориш ли от желание да опиташ Христос в Неговата върховна красота и да познаеш благовестието със свежестта на книгата Деяния? Ако християнството се намираше в най-доброто си време, щяхме да го видим отразено в следното просто уравнение: Исус + нещо = нищо;  Исус + нищо = всичко. Трябва да копнеем за това църквата отново да бъде чиста в предаността си към Христос и да спре адското си блудство със света, плътта и дявола. О, да можеше само да се вгледа в своя Младоженец!

 

 

ГЛАВА XII

Очите Му

 

Преди няколко години, едно от най-известните християнски списания в Съединените Щати, ни изпрати  писмо, отнасящо се за видение, преживяно от известна библейска учителка. Тя твърдеше, че е видяла Исус, и че Той е останал с нея няколко дни или седмици. След това изчезнал, и тя била толкова разочарована, до момента, когато на една конференция видяла как Неговите очи я гледат през очите на една жена от публиката. Специално се наблягаше на „Неговите очи“. Как били благи и оневиняващи. Скоро след това видяла Неговите очи в очите на много хора, и в писмото си заключаваше, че ако можеше да види читателя, и в неговите очи би видяла Исусовите.

Може би всички сме чували или чели подобни свидетелства, в които доста се набляга на предположението, че Исус не е критичен и не осъжда. Понякога ни намекват, както и в този пример, универсалната теза, че Исус е във всеки един от нас. Библията не насърчава доверчивостта или глупостта. Нямаме право да приемаме подобни истории, без първо да сме ги изпитали в светлината на Писанието. Заповедта на апостола: „Изпитвайте духовете“, е една от тези, на които не се покоряваме и това води до катастрофални последици. Всяко видение за „Исус“ трябва да съвпада с откровението за Христос в Библията.

Очите на Онзи, Когото изучаваме в книгата Откровение, са „като огнен пламък“ (Откровение 1:14). Те проникват до най-дълбоките места на човешкото същество. Откриват и изтръгват тайните на човешките сърца. Те са небесни детектори, пазещи портите Му от всички духовни нашественици. Небето трябва да е добре подсигурено срещу всичко, което би могло да го омърси или поквари.

Христос изважда греха на светлина, а дяволът го крие. „Ако не бях дошъл и не им бях говорил, не биха имали грях; сега обаче нямат извинение за греха си“ (Йоан 15:22). Огнените очи са видни в Евангелията. Те видяха блудният характер на жената при кладенеца, и тя си тръгна, обявявайки: „елате да видите един Човек, Който ми каза всичко, което съм направила (Йоан 4:29). Исус подсети паралитика от Витесда за греховете му (Йоан 5) и му нареди да ги остави, също както постъпи и с жената, хваната в самото дело на прелюбодеянието (Йоан 8).

Във втората глава на Откровение, очите Му търсят в тиатирската църква и намират нещо против нея (2:18-23). Съблазнителен дух се беше промъкнал, и резултатът беше морална разпуснатост и идолопоклонство. Исус изобличи учителката им Езавел и заплаши с осъждение нея и синовете й. Той отправя най-строго предупреждение към Езавел и нейните ученици, които фалшифицират благовестието, че ще бъдат: „Ето, Аз скоро ще я тръшна на легло… в голяма скръб… и децата й ще убия с мор“ (Откровение 2:22,23). На цялата църква беше изявено, че търпят тази самозвана пророчица.

Христовият поглед  е съвършено проникващ. Нищо не се случва без Неговото знание. Господ отведе Езекиил до храма, за да види това, което старейшините вършеха скришно от народа (Езекиил 8:7-12). Той откри на Елисей плановете, които царят кроеше в покоите си (4 Царе 6:12).

„И всички църкви ще познаят, че Аз съм Този, Който изпитвам вътрешностите и сърцата“ (Откровение 2:23). Исус продължава да го прави, а  днешната църква трябва да си даде сметка за това, защото предлага на света едно псевдо християнство. Звездите от телевизионните религиозни програми носят екстравагантни костюми и бълват невероятна поквара. Един от тях дори изрече ругатня в националния ефир, извинявайки се с: „всички грешат понякога“. Били сме свидетели на такива сексуални и парични скандали, които биха посрамили дори Тиатир.

Пламтящите Христови очи продължават да прогарят повърхностното християнство, достигайки мислите, целите и чувствата на всеки един човек. Длъжни сме да обърнем внимание на изгарящия Му поглед, в противен случай, ще го срещнем на подсъдимата скамейка. Да не позволяваме на нито един демон потайно да се доближи до нас, гледайки ни нежно, извиняващ греховете ни, егоизма и непокорство. Рано или късно ще си платим затова.
 

ГЛАВА XIII

Нозете Му

 

Едно младо, хубаво момиче, християнка, започнала да излиза с момче, което не било християнин. Той се правел на такъв, за да спечели ръката й, за да се оженят. Проблемите започнали скоро след сватбата  и след няколко бурни години, се развели. Тя  мислела за самоубийство.

Един пастор предупреждавал друга млада християнка за последствията от женитбата й с невярващ мъж. Тя е вече възрастна, но поглеждайки назад, вижда живот, пълен със страдание поради безпричинната омраза на съпруга й към Бога. Това е тъжна история, която често се повтаря.

В края на тинейджърските ми години, ме бяха завладели светски амбиции. Кроях планове, работех и се борех решително да постигна своите цели. Изглежда обаче, всичко се разпадаше щом попаднеше в ръцете ми. За кратко време претърпях четири леки автомобилни катастрофи. Нямаше нужда да ми казва някой, че Бог ме наказва заради ината ми.

Далеч от истината е обаче предположението, че всяка беда, сполетяла живота на вярващия, е Божията присъда над него заради непокорство, бунт или други грехове. Много са причините, поради които страдаме, но само Бог знае точната.

Също толкова неправилно е твърдението, че Бог никога не е изворът на неволите, сполетели Неговия народ. Павел е обяснил на Коритяните, че Бог ги е осъдил, защото те самите не са го направили: „По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали… Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света“ (1 Коринтяни 11:30,32). „Господ ще съди народа Си“, предупреждава ни авторът на Евреи. „Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог“ (Евреи 10:30,31).

Според Петър, непокорните ги очаква по-строг съд: „Защото дойде времето да се започне съдът от Божия дом, и ако започне първо от нас, какъв ще бъде краят на тези, които не се покоряват на Божието благовестие?“ (1 Петрово 4:17). Аз съм виждал как Божието правосъдие е стъпквало Неговите неприятели. В едно село в Мексико, до което  всяка седмица отивах пеша или яздейки на кон, живееше един убиец. Един ден, този човек казал на брат си, който посещаваше нашите събрания, че при следващото ми идване в селото, ще ме убие. Пет дни по-късно намериха тялото му в околността, надупчено от куршуми. По същия начин, един фермер кръжеше нагоре-надолу около една селска църква, в която баща ми проповядваше, богохулстваше и пречеше на събраните вътре хора. Две седмици по-късно, тракторът му се преобърна и го уби.

Ето още една, по-добра илюстрация на присъдата над онези, които не се покоряват на благовестието. В началото на християнския си живот, баща ми много пъти говорил за евангелието на една от съседките ни. Един ден, той стана доста тъжен и я предупреди: „Христос сега хлопа нежно на вратата ти. В бъдеще ще почука по-силно – може би ще се случи нещо с някое от вашите деца“. Седмица по-късно, синът й, който бил на две години, починал. Достигнал плота на печката и се залял с тенджера кипяща вода.

Йоан видя във видението си как нозете на Исус бяха „като лъскав бронз, нажежен в пещ“ (Откровение 1:15) – ярко нажежени от огъня на небесната пещ. „Който, въпреки че беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада“ (Евреи 5:8). Той бе покорен на своя Отец до смърт, затова целия съд бе предаден на Него. Следите от гвоздеите по нозете Му са белег на властта, която има да стъпче неприятелите Си: „И ще стъпче лина на яростния гняв на Всемогъщия Бог“ (Откровение 19:15). Господ Исус ще дойде на земята със Своите ангели „в пламтящ огън, за да даде възмездие на онези, които не познават Бога, и които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Исус Христос“ (2 Солунци 1:8).

Исус, Който се представи на църквата в Тиатир притежаваше двуяки атрибути. Той искаше да Го видят като Този, „който има очи като огнен пламък и чийто крака приличат на лъскав бронз“ (Откровение 2:18). Те трябваше да знаят, че Той е открил греховете им и ще ги държи отговорни за това. Присъдата над Тиатирската Езавел, която отказа да се покае, вече идваше. Ако и останалите не се покаят, също ще бъдат смазани под Неговите като бронз нозе.

Една от нуждите на днешната църква е да съживи страхопочитанието. Малцина виждат  Христос като Такъв, какъвто го видя Йоан. Много често Бог се приема с лека ръка. Много от текстовете в Новия Завет са написани така, че да вдъхнат и подбудят в нас страх от Бога. Изпълнени със „страхопочитание“- авторът на Евреи увещава и предупреждава: „как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?“ (Евреи 2:3). Трябва да отхвърлим упойката на дявола, стимулатор на сън и фалшива безопасност. На мнозина им е  нужно откровение за ярко нажежения Божи гняв, представен в белязаните нозе на Исус, за да могат да принасят на Бога приемливо служение: „и така да служим благоугодно на Бога с благоговение и страхопочитание; защото и нашият Бог е огън пояждащ“ (Евреи 12:28,29).

 

 

ГЛАВА ХIV

Устата и гласът Му

 

Веднъж стоях на един хълм, слушайки шума на реката, невидимо течаща в каньона на няколкостотин стъпки по-надолу. От моята позиция, очите ми не виждаха нищо, но ушите ми безпогрешно разпознаваха шума на течащата вода. Вълните, разбиващи се на плажа, шумът от поройни дъждове и ревът на водопада, предават послания за спешност и мощ, които изискват нашето внимание. Техният глас говори с внушителна сила, че могат да напоят хектари с посеви и да нахранят милиони хора. Може да се пробразуват в електричество и да осветяват градове. Както и могат да прелеят и да се разпрострат с бушуваща ярост, унищожавайки човешки животи и имущество.

Христос е наречен – Божието Слово (Откровение 19:13). Той изрази божествеността и изяви характера й при сътворението. Неговият глас създаде световете и подреди галактиките в космоса. Формира нотите в нотната стълбица и цветовете на дъгата. Говореше, и хората го записаха в една книга, която надживя вековете и днес все още живее, като могъщо свидетелство за Неговата Личност и естество. Той представляваше Бога в човешки облик на земята. Неговите несравними слова изгонваха демони, изцеляваха болести и възкресяваха мъртъвци. Дори и неприятелите, които Го чуваха, признаха: „Никога човек не е говорил така“ (Йоан7:46).

Никой, никога няма да е способен да напише изчерпателна книга във връзка с разпознавнето на Господния глас във всичките начини, по които ни говори. Ако установим конкретно средство, чрез което се обръща към нас, тогава ще започне да ни говори по друг, напълно непознат за нас начин. Естественият ум се ръководи от определени модели и винаги търси да е на позната територия, където да се чувства спокоен. Господ ни води към непознати висоти, където трябва да уповаваме на Него, а не на своя опит. Илия потърси Божия глас във вятъра, земетресението и огъня, но в този момент Бог не му проговори чрез тях. Той дойде с тих и спокоен глас, който го настави и упъти. Един автор на химни го изрази по следния начин: „Как тихо, как тихо ни се даде чудесния дар! Така Бог съобщава на човешките сърца Своите небесни чудеса“. Не са редки случаите на тези, които непрекъснато се опитват да чуят Господа по драматичен начин, но всъщност трябва да се научат да слушат спокойно нормалните и обичайни тонове. От друга страна пък са онези, които са стигнали до заключението, че Бог винаги говори спокойно и любезно. Едно дори и повърхностно изучаване на Писанията, ни доказва нещо различно.

Гласът, който чу Йоан, докато Човешкия Син говореше с него, беше: „като звук от много води“ (Откровение 1:15). Това бе Неговият глас след възнесението, докато стоеше всред църквите. Без колебание и нерешителност в тона, Той изобличи църквите, използвайки ясни термини. Произнесе присъди против продължилото непокорство и увери победителите в наградите им.

От устата, Чийто глас беше като звук от много води „излизаше меч, остър и от двете страни“ (Откровение 1:16). Мечът не е нищо друго освен оръжие за война. Той е разсичащо оръжие. Исус осведоми учениците Си : „Да не мислите , че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч“ (Матей 10:34). Той каза, че това ще донесе раздори в семействата, както се беше случило и в някои ситуации в Стария Завет. Божието Слово раздели братята Каин и Авел, Яков и Исав, Йосиф от неговите братя. Където и да се е проповядваше благовестието в книгата Деяния, възникваха проблеми. Върни този меч в ножницата и светът спокойно ще се отправи към вечното си осъждение. Мартин Лутер вярваше в силата на този меч и отдели една силна армия от Римското господство. Джон Уесли и Джордж Уайтфилд скъсаха с Английската църква и освободиха едно съживление, което се разгърна по всички Британски острови и достигна през Атлантическия океан до Америка. Мечът на Чарлс Фини рани съвестта на хората в северната част на щата Ню Йорк, разпростря се по цялата Линкълнова Америка и отново прекоси океана. Много бяха поразените от меча на Господа, но бяха повдигнати за един нов живот в Исус Христос.

Хората може и да не се покорят на гласът, който е като звук от много води, но не могат да спрат последиците: „Внимавайте да не отхвърлите Този, Който говори; защото, ако не избегнаха наказанието онези, които отхвърлиха този, който ги предупреждаваше на земята, колко повече не ще избегнем ние, ако се отвърнем от Онзи, който предупреждава от небесата, чийто глас разтърси тогава земята! Но сега Той обеща, като каза: Още веднъж Аз ще разтърся не само земята, но и небето.“ (Евреи 12:25,26).

Мечът изпълнява мисията си безпогрешно: „Така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми – няма да се върне празно при Мен, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам“ (Исая 55:11). Исус каза : „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“ (Матей 24:35).

Църквата в Пергам имаше нужда точно от двуостър меч, за да победи, защото там се намираше престолът на Сатана (виж Откровение 2:12,13). Така, както пламенният меч на херувима е пазил Едемската градина от нарушители, мечът на Христос ще опази всяка църква, която е обкръжена от дявола. Тя може да остане чиста и на самия праг на пъкъла! Сатана няма какво да направи, за да осуети абсолютното изпълнение на всичко, което Христос каза, нито да промени събитията, които със сигурност ще настъпят, за да се изпълни Неговото Слово. Единственото му решение са измамите, с които лъже хората, за да не повярват, но да останат слепи, безпомощни и неподготвени. Той закоравява сърцата им, за да осуети пронизването на меча.

Дяволът не пести усилия, за да възпрепятства меча, който излиза от устата на тези, които проповядват благовестието. Работи неуморно, с цел да да ги накара да компрометират своите убеждения и доктрини, смекчавайки отношението им към греха и омаловажава посланието за покаяние, правда и съд. Колкото по-успешни са неговите опити, толкова повече души ще отведе към осъждение. Затъпения меч, който се изтегля от ножницата  днес, рядко прониква по-дълбоко от емоциите и няма достатъчно сила, за да прониже духа. За резулататите се съди по повърхностните реакции, лишени от добра преценка, изпитваща мотивите и най-съкровените мисли.

Въпреки това, словото, което произхожда от Бога, има Божествени свойства и Божията природа, и на практика то е истинската личност на Бога, изявена на човешките уши. То е „живо и деятелно, по-остро от всеки двуостър меч, като пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и е съдия на помислите и намеренията на сърцето“ (Евреи 4:12). Неговото Слово открива тайните на човешкото сърце и го убеждава за вината му, така че: „той ще падне на лицето си, ще се поклони пред Бога и ще изповяда, че Бог наистина е между вас“ (1 Коринтяни 14:25). От това съкрушено състояние на покание, човешкото сърце е повдигнато за новия живот в Исус Христос.

Да се молим ново замахване на Великия Меч да просне още едно многолюдно множество пред нозете Му. Нека Неговата църква бъде мотивирана от същата страст като на Чарлс Уесли, който е написал:

Ела, Ти въплътено Слово, препаши силния Си меч,

Послушай нашата молитва.

Ела и благослови Своя народ и дари успеха на Словото Си,

Дух на святостта, слез над нас.“

 

 

ГЛАВА XV

Десницата Му

 

Понякога, през времето на тези мои размишления, се опитвам да подчертая една ясно дефинирана истина в първата глава на книгата Откровение. Жизнено важно в нашето изучаване на Христос, е да видим, че начинът, по който е описан в тази книга, е едно откровение за църквата Му през вековете. Той беше разпънат и възкръсна. Възнесе се на небесата при Отец. И тогава, апостолът Го вижда да стои всред златните светилници, които представляват седемте църкви в Азия. В цялото Писание няма нито намек, че Той е променил своето становище оттогава до сега. Той все още стои всред своята църква, за да бъде видян, такъв, какъвто Йоан Го видя! Моля ви, опитайте се да запомните тази истина, дори и да забравите всички останали. Жизнено важна е и заслужава да бъде повтаряна.

Убеден съм, че има сериозен недостатък в проповядването и поучаването въху книгата Откровение. Разбира се, недостатъкът не е в пророческото тълкувание на книгата, а в онова, което се отнася до Личността на нашия Господ. Трябва да напреднем повече от откровението за Христос, дадено в четирите Евангелия. Вгледайте се добре, че използвах глагола – напреднем. Не нехаем, нито оставяме настрана, нито отнемаме каквото и да било от славата, намираща се в Евангелията, нищо подобно. Това, на което наблягам, е един сериозен размисъл за Христос от Откровение, като най-изчерпателния Негов образ, който ни е представян. Това е описанието, което е най-важно за Неговата църква. Докато продължаваме ентусиазирано да изучаваме Евангелията, книгата Деяния и Посланията на апостолите, нека пазим в мислите си кулминационното видение на Йоан.

Бихме ли могли, след сериозно разглеждане на първите няколко глави на Откровение, отново да гледаме на Христос като на декоративна фигура или тих гост на нашите събрания? Виждаме Го като налагащ се Господар над своята църква. Той е решителен и се намесва активно. Не може да Му убегне нито един детайл.

По начина, по който Господа се обърна към църквата в Ефес, можем да заключим, че трябваше им се напомня за Неговото активно присътствие: „Онзи, който държи седемте звезди в дясната Си ръка, който ходи сред седемте златни светилника“ (Откровение 2:1). Те бяха виновни в това, че работиха в името и за името на Исус, но без Неговото влияние и директно участие във всичко това. Този грях се дължи на липсата на единство и неправилни взаимоотношения. Оставили са първата си любов и мотивацията им се свеждаше до това да изпълняват своите задължения и да са добросъвестни.

Няма друга област в църквата, която да се нуждае от по-голямо участие на Господа от областта на ръководството. До голяма степен то е определящо за състоянието на църквата и посоката, в която да поеме. Не мога да си представя по-голяма от тази отговорност по лицето на земята. Точно затова апостолите здраво установиха практиката за постоянстване в молитвата и служение на словото.

„В дясната Си ръка имаше седем звезди“ (Откровение 1:16). Йоан го видя, а седемте звезди бяха пратениците до седемте църкви. Гръцката дума, която се използва в този случай, често е превеждана като ангел. Думата ангел означава пратеник, затова всеки ангел е небесен пратеник. На доста места в Новия Завет, тази дума се отнася и за хора. Можем да заключим доста уверено, че звездите в дясната ръка на Христос са назначени човешки посланици във всяка църква. Йоан беше задължен да им предаде посланията, които получи от Старейшината на църквата. Започват да се появяват сериозни проблеми, когато църквата спре да разпознава онези, чието призвание идва от небето, и тези, чието има земен произход. Преди всичко, трябва да сме внимателни за тези, които посочват сами себе си. Йоан разпозна Диотреф като един от онези, които искат да имат превъзходство над останалите (3 Йоан 9). Аз-ът винаги се противопоставя на Духа, и когато нашето Аз ни води, Божиите раздвижвания никога не са приети.

Има също и такива, издигнати от някоя институция. Те могат да окачат на стената някакъв документ, който уверява, че са преминали подходящо обучение и отговарят на определени изисквания, съответстващи на условията на една малка група ръководители. Те ще имат нужната квалификация, за да представляват своите организации, но нарастването на вярата в човешката мъдрост ще доведе до бавен упадък в бъдещите поколения.

Има и демократично избрани – чрез обществен консенсус. Няма нищо по-подходящо от това, за да увериш хората, че ще чуват само онова, което искат. Със сигурност ще са доволни „да им гъделичкат ушите“ (2 Тимотей 4:3).

Нито един от гореспоменатите примери не ни гарантира позиция в дясната ръка на Исус. Колко ни харесва да убеждаваме сами себе си, че нещата са както трябва, и да сме доволни с неща, толкова далече от най-доброто, което Небето ни предлага!

За да бъдат разпознати Божите избраници, се изисква безспорна любов към истината, признателност за Божията дисциплина и една прозорлива чувствителност за свидетелството на Святия Дух. Разбира се, дори и Божите посланици могат да сбъркат. Те също могат да маневрират извън направляващата ръка на своя Учител. Всичко трябва да бъде изпитано според Божието Слово.

Огромната нужда днес в ръководството на църквата, е едно ясно признаване на мощната десница на прославения Господ. Той няма да бъде декоративна фигура, ние няма да бъдем в главната роля. Ако църквата в Ефес трябваше да запази своето място между светилниците, осветена и охранявана от вечната небесна светлина, Той не можеше да бъде игнориран. Трябваше лично да участва. Трябваше да се заеме с делата им. Той трябваше да строи, добавя и премества, в противен случай светлината им щеше да бъде угасена.

Във времена на съживление се виждат най-добрите примери как Бог действа чрез ръководството. Когато Дънкан Кембъл, известният шотландски евангелизатор, пристигнал на остров Люис през 1949г., един от старейшините в църквата се приближил към него с думите: „Вие в правилна връзка ли сте с Бог?“. Кембъл отговорил: „Е, поне мога да кажа, че се боя от Бога“. Движението за съживление на Хибридите и спасението на изгубените хора на острова са изисквали такава чувствителност към Святия Дух, че никой, който не е Божи човек, не е можел да ги напътства. Ако прочетете какво се е случило в това знаменито дело, ще можете да разберете какво имам предвид. Нямало е място за човешки манипулации, нито за самодоволни организации, нито за ангажиране на масите. Агнецът, който бе заклан, поведе войската Си в битката за Хибридите и душите бяха привлечени в Божието царство.

 

 

ГЛАВА XVI

Лицето Му

 

Това, което изтъква и отличава Израел от останалите народи по земята е, че Бог беше сред тях. Той познаваше Моисей, който ги водеше. Моисей беше човек, който говореше с Бога както човек разговаря с приятеля си. За Моисей беше абсолютно немислимо да поеме делата, свързани с Бога, без Неговото присътствие.

Моисей желаеше да отиде още по-далече в личните си отношения с Господа: „Покажи ми, моля Ти се, пътищата Си, за да те позная“ (Изход  33:13).И молитвата му получи отговор. В Псалмите се казва: „Показа на Моисей пътищата си и на израилевите синове – делата Си“ (Псалм 103:7). Моисей отиде и още крачка напред: „Моля Те, покажи ми славата Си“ (Изход 33:18). Господ изпълни и това желание, но имаше едно предупреждение – не може да види лицето Му и да остане жив.

Това впечатляващо преживяване остави бляскав отпечатък  върху лицето на Моисей. Страх от Бога обземаше онези, които Го видеха, затова Моисей трябваше да слага покривало на лицето си. Израел все още не беше подготвен за пълната проява на Божията Слава, нито Моисей можеше да я управлява. В посланието към Коринтяните, във връзка с превъзходството на Новият Завет, Павел заяви, че покривалото все още лежи на сърцето на непокорните и невярващите (2 Коринтяни 3:14).

Моисей говори за един Пророк, който трябваше да дойде от висини, по-големи от Синайската планина. Йоан отбелязва в началото на Евангелието си във връзка с Исус: „И видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца“ (Йоан 1:14). Взаимоотношението на Исус с Отец не беше като на слуга, както беше при Моисей, а като на вечния Божи Син. Беше до такава степен пълно и съвършено, че Той можа да каже: „Който е видял Мен, е видял Отца“ (Йоан 14:9).

Савел от Тарс позна Исус, какъвто е представен в Откровение. Този яростен евреин беше решен да използва цялата си власт и влияние, за да спре това, което смяташе за съперническа секта. Той заплашваше, затваряше и убиваше. Нямаше как любовта да бъде превозното средство, което да закара такъв терорист в Божието царство. Савел се нуждаеще от среща с Онзи, на Когото : „лицето Му светеше както свети слънцето в силата си“ (Откровение 1:16). Изведнъж падна по лице на пътя за Дамаск – треперещ, изумен и ослепял. В този момент разбра, че беше губещият, и че гоненията му изобщо в нищо не бяха засегнали прославения Човешки Син.

Христос отмахна Синайското покривало от сърцето на Савел и той се превърна в Павел, апостолът на езичниците. Исус му даде Духа вместо буквата, живота вместо смъртта и правдата вместо осъждението. Впоследствие, Павел писа за един завет, написан не на каменни плочи, а на сърцето, с изключителна слава, която никога няма да избледнее.

Лицето на Христос блести с поразителна сила и днес, докато върви между светилниците. Все още може да разтърси събранията на вярващите, да смаже внедрилите се лъжци и измамници, да стопи грешниците и бунтовните сърца, да смае цели общности и да накара най-върлите си врагове да се каят – „Какво да правя, Господи?“.

Хората, свързали се с Исус чрез лично преживяване, трябва да се молят като Моисей за една по-величествена проява на Неговата слава. Когато Бог отговори на тази молитва, те ще се намерят по лице като мъртви пред Неговите нозе, точно както Йоан, любимият апостол (Откровение 1:17). Няма да им остане достатъчно сила, за да действат чрез своите човешки способности. Плътта няма да се прослави в Неговото присъствие, нито ще се приемат овации, и никоя личност няма да бъде харесвана. Няма да има арогантни, шегаджии или неискрени. Всички ще бъдат мигновено пометени от наложеното откровение на Христос от Откровение.

Никой човек не е способен да повдигне някой друг от мястото, на което е разпънат. Никакви окуражаващи думи, нито самомотивация ще накарат дори и един мускул да помръдне. Тук само Христовата десница ще подейства. Неговият суверенитет, личност, призив и убеждение ни подготвят и изправят отново на крака, за да служим. И всичко това ще бъде в силата на Духа, Който е Застъпникът на прославения Христос.

 

 

ГЛАВА XVII

Лъвът

 

В Откровение 5 глава, Йоан се съсредоточава върху десницата на Онзи, Който седи на престола. Той държи свитък, запечатан със седем печата. Никой луд не може да го подкрепи. Никой егоцентричен маниак няма да драска по страниците му. Никой добронамерен човек не може да добави дори и една чертица към тази перфектна и завършена история. Небесните печати пазят откровението за всички събития, и никоя власт на земята няма мощта да ги счупи. Бог държи правата и привилегиите над собствеността, докато се появи точният Човек, който ще може праведно и достойно да направлява предстоящите събития.

Един ангел изказва очевидния въпрос: Кой  измежду хората е способен да бъде верен Божи посредник? Кой от Адамовите потомци ще държи скиптъра на истината и правдата толкова високо, че да изпълни всичките Божии очаквания? Да разгледаме списъкът на кандидатите. Първия от всички, Адам, за жалост падна отчайващо. Ной намери благодат в очите на Господа, но по-късно синовете му го завариха в леглото срамно разголен и пиян, така че и той не е подходящият да ръководи небесните дела. След това Авраам е наречен Божи приятел. И все пак, той избърза и не изчака Божието обещание, опитвайки се да го изпълни по свой начин. Моисей бе велик и благочестив водач, но веднъж се разгневи и удари, когато Бог му бе наредил да говори. Подобна грешка би могла да провали планове, които са съвършени и вечни. Как е в сучая Давид, човек според Божието сърце? Не, всички знаем как се разсея в един момент на почивка и се поддаде на изкушенията.

Един по един, всички в списъка са елиминирани. Не може да се намери никой човек, който да изпълни всичките небесни критерии. Никой човек измежду живите или мъртвите, не изпълнява безпогрешно очакванията на своя Творец. Никой не заслужава безусловна похвала или безрезервна усмивка. Всъщност, било е време за сълзи и Йоан плака, гледайки тази сцена.

Небето е видяло толкова много кризи с вселенски обхват и последици, послужили само да изявят безкрайната мъдрост и безграничните способности на Всемогъщия Бог, вдъхващ страхопочитание. Резултатът никога не е бил под съмнение. Отговорът на въпроса, зададен от ангела, се е потвърждавал през вековете.

Историята започва в книгата Битие. От чреслата на Яков, третия патриарх на еврейската раса, е излязло едно „лъвче“. Името му било Юда – четвъртия син на Лия, съпруга на Яков. Неговото поколение се сблъсква с много предизвикателства от страна на един друг рикаещ лъв, търсещ да погълне всичко онова, което произлиза от Божието сърце и воля. Злият оказа влияние над първородния син на Юда и Господ отнема живота му. Другият му син поддаде пред неприятеля, и също бе унищожен. Бог никога не компрометира Своят интегритет, за да изпълни плановете Си. Ако някой назначен се окаже неподходящ, бива отхвърлен, и друг е поставен на неговото място. Дори великият апостол Павел внимаваше да не отпадне.

Голямо преображение трябваше да се случи с Юда, преди да се превърне в полезен за Господа ловец. В началото беше див и разрушителен, когато поведе коварния заговор против най-малкия си брат Йосиф. Изправен лице в лице с глада, Юда – лъвът, заедно с баща си и братята си, бе принуден да обърне своя поглед към Египет за прехрана. Той обаче подцени плячката. Йосиф се беше превърнал в укротител на лъвове, съкрушавайки духа му, след което той предаде волята си. Предложи себе си вместо брат си Вениамин, да изгние, ако трябва, в ямата на фараоновия управител. С това дело намери истинската свобода и стана глава на израилевия народ. През цялата история, Юда предвождаше пътя им и от него произлезе родословието на царете.

Когато Яков беше на смъртното си ложе, повика всичките си синове. За последен път, старият патриарх събра сили и се повдигна от леглото си, за да говори като посветен Божи пророк. „Млад лъв е Юда, от плячка, сине мой, си се въздигнал. Легнал и разпрострял се е като лъв… Не ще липсва скиптър от Юда, нито жезъл на управление отсред краката му, докато дойде Сило, и  на него ще се покоряват народите“(Битие 49:9,10).

Младото лъвче съзряваше през поколенията. В определеното време, когато не можеше да се намери сред хората никой, който да подчини  Божиите неприятели, Лъвът от Юдовото племе – съвършенно развит и силен, изведнъж се появи с рев на сцената като Господ и Христос.

 

 

ГЛАВА XVIII

Агнето

 

Да предположим, че за пръв път отваряме книгата Откровение, и пред нас се появява пета глава, пети стих. Прочели сме за Лъвът от Юдовото племе, който преодоля всички препятствия и сега е способен да отвори свитъка, който се намира в дясната ръка на Онзи, Който седи на престола. Какво очакваме да прочетем в следващите стихове? Разбира се, очакваме влизането на могъщия царствен звяр. Но няма да стане така. Всъщност,  Лъвът от Юда не се споменава повече в тази книга. Божиите пътища никога не престават да ни изненадват и удивляват. Това прави Библията така очарователна книга, непрестанно убеждаваща ни  в своя Божествен произход.

В следващия стих, вместо лъв, за да отвори свитъка, се появява едно агне. Ако сме изненадани да четем за едно агне завоевател, тогава следващата картина ще ни изуми – това, че е заклано! Това е жертвеното агне. Исус удържа победата над неприятелите на Бог, и на човека не като ревящ лъв, а като безпомощно агне. Според човешките схващания, агнето не е любим образ, но в тази аналогия виждаме разкрит Божествения принцип: „Защото Божието глупаво е по-мъдро от хората и Божието немощно – по-силно от хората“ (1 Коринтяни 1:25). Проповедта за Христовия кръст и кървящото Агне, е безумие „… за тези, които погиват …, но за нас, които биваме спасени, то е Божия сила“ (стих 18).

Йоан Кръстител, най-великият между пророците и чудесен теолог, въведе едно ново понятие в Израел: „Ето, Божият Агнец!“. Видя, че многото животни, пожертвани в Стария Завет, намериха истинското си значение в еднинственото Агне, което можеше да помете греха. Авел, Адамовия син, беше първият пророк на Божия Агнец. Бог го прие заради неговата кръвна жертва, а отхвърли брат му Каин. На път за хълма Мория, Исаак зададе на баща си Авраам вековния въпрос: „Къде е агнето?“ (виж Битие 22:5-13). Авраам, понеже беше велик пророк, му отговори с проницателност, която може да дойде само от Святия Дух: „Сине мой, Бог ще си предвиди агнето за всеизгаряне“. Когато мина ангелът на смъртта, синовете на всяко семейство в Израил се спасиха поради кръвта на едно агне, докато първородните синове на всяко египетско семейство умряха. Бог им каза: „И когато видя кръвта, ще ви отмина“ (Изход 12:13). Отново и отново едно агне застава между Божиите хора и унищожението.

В книгата Откровение, закланото Агне сега е на видно място. То стои винаги пред Отца в небесните места. Неговото присътствие там спасява онези, които са омърсени от ужасните петна на греха. Лъвът, с цялата си сила и власт, не може да спасява. Неопетненото, невинно и покорно Агне тържествува и ни осигурява победата пред ужасяващия Божи съд, където греха не се толерира.

„… защото Съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой за душите си“ (Матей 11:29). Разгледахме господството, величието и славата на Христос. Колко вълнуващо е да откриеш кротостта и смирението на Неговия характер! Защото Исус каза: „Който е видял Мен, видял е и Моят Отец“, и понеже кротостта е плод на Святия Дух, намираме това качество във всяко от лицата на Божеството. Така изкупено, човешкото сърце откликва на природата на Своя Бог и Творец. Нещо в него напира, когато чете: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (1 Петрово 5:5). Едно чувство за божествена правда се надига в гърдите на човека, щом научи, че кротките ще наследят земята (Матей 5:5).

Властта е предадена в ръцете на онези, които са смирени и покорни. Исус търсeшe само одобрението от Своя Отец, и затова можа да каже: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята“ (Матей 28:18). Един римски стотник позна този принцип, и Исус му каза: „Казвам ви, дори в Израил не съм намерил толкова голяма вяра“ (Лука 7:9). Вярата не е резултат от арогантна смелост или надути претенции. Тя е увереност съобразно Божието желание. Стотникът изпълняваше заповеди, подчинявайки се на най-могъщото земно управление. Той видя в Исус същата покорност към небесния авторитет и затова знаеше, че Исус може да задвижи духовните сили само чрез една Своя дума.

Когато Агнето отвори книгата, това отключи бедствия на земята. Неговото влияние над опустошителния земен хаос би трябвало да е проблем за онези, които са научени, че бедствията, унищожението и болестите, се дължат изрично на Сатана. Те твърдят, че от Бог произлизат само добри и приятни неща, така че цензурират и се противят на всяко нещо, което нарушава спокойствието и комфорта на ежедневието им. За тях Йов е бил безпомощен невежа, лишен от всякакво познание за изкуството на духовната война. Дори и Павел е под въпрос заради тръна в плътта и упоритото му желание да отиде в Ерусалим, където го очакваха окови и неволи.

Агнето е достойно да отвори книгата поради Своята изкупителна мощ . Правителствата са се опитвали чрез всякакви социални реформи да реабилитират падналите хора. Огромни усилия и парични средства цивилизоват, възпитават и ни правят изискани. Обединените Нации са основани, с цел да се осъществят преговори, комуникации, и за изглаждне на несъгласията в световното общество. И все пак, проблемите на тази планета отиват на по-лошо. Точно затова, нищо земно не може да счупи печата на Божията книга. Небето изпрати отговор на земята под формата на човек, и на кръста:

„Той унищожава и заличава силата на грехът, и освобождава поробените. Неговата кръв може да очисти и най-мръсното, Неговата кръв ми е опора.“

Той освобождава западняка от това да робува на самия себе си, за да служи с живота си на живия Бог. Той разкъсва оковите на езическото невежество и пъклени желания, довежда както дивия абориген, така и ловецът на глави пред трона на Своя Отец. Той изобличава лъжите на източните религии, за да могат поробените азиатци да вкусят Божията слава. Кръвта на Агнето, сама по себе си има достатъчна покупателна стойност, за да откупи обратно цялата човешка раса, продадена под сатанинско робство.

Божието Агне има лъвски авторитет, и прочитайки края на седма глава, Го виждаме като пастир, който предвожда. Това са прекрасни парадокси. Колко необикновено е Агнето! Убедени сме в това, защото последователите Му са много по-различни от останалите хора! Така е, защото са специално Божие притежание, отделени от другите. Да се каже, че те следват съвсем друг ритъм, би било доста оскъдно описание. Те гледат нещата през други очи, различни от тези на останалия свят. Това им е вродено чрез едно благочестиво семе в момента на новораждането отгоре. Получили са белегът на Агнето и са запечатани като Божия собственост.

Те не са съобразни със света, защото не са от него. Те са зависими от Бог по същия начин, както космонавта е ограничен от своя скафандър. Да ги отделиш от Христос, за тях означава сигурна смърт. Системата на днешния свят ги задушава, и не виждат никакво бъдеще в него.

Следването на Агнето не донесе на първите християни никакво политическо влияние. Напротив, често биваха затваряни или водени в римския Колизеум. Ванс Хавнер омаловажи всяка мисъл, че християните могат да намерят убежище на тази земя: „Хората опитаха да завербуват Исус Христос, когато Той беше на земята за своите проекти, и да получат Неговото одобрение за любимите си идеи. Един Го поиска, за да му раздели наследство. Други търсеха мнението Му за данъци и брачни отношения в идещия свят. Исус отказа да се хване на това хоро. Днес, всякакви реформи искат да минат под Неговия флаг и да обявят подкрепата Му. Новият Завет не изказва мнения за римския империализъм, робството, положението на жената в обществото или социалните реформи“. Да гледаме към небето като на единствената надежда за вярващия!

Лицемерите, които се наричат християни, но естеството им се базира и уповава на земните ресурси, ще се сблъскат с вражеско обкръжение на небето. Там биха могли да умрат от глад, незнаещи какво означава да зависят от Господа като техен Пастир. Пастирът от 23 Псалм ще продължи да изпълнява ролята Си през цялата вечност. Отиваме при Него като към наш Спасител, за да ни очисти и прости, но също така отиваме към Него като към наш Господ, осигуряващ ни водителство и препитание сега и през вечността. Той ни води с радост да оставим всичко, което беше придобивка, но е измет. Професии, имоти и лични предпочитания са заковани на кръста. Той последователно се грижи за всички наши нужди. Той ще продължава добре да храни Своето покорно стадо, водейки го към славните пасища.

 

ГЛАВА XIX

Младоженецът

 

Да предположим, че сме на брачна церемония и чуваме проповедника да подканя невястата към следното изявление: „Повтаряй след мен: аз вземам този мъж, за да осигурява прехраната ми и да върши всичката извънредна работа“. След това, обръщайки се към младоженеца, казва: „Аз вземам тази жена за моя лична готвачка и слугиня“. Знам, че това е абсурдно предположение, но също толкова абсурдни думи бихме могли да  чуем от олтара на някоя църква в края на едно „евангелизационно“ събрание. От желаещия спасението се изисква да повтори следната молитва: „Аз приемам Христос в живота си като мой личен Спасител“. Семейство, основано на подобни ограничени задължения, впоследствие го очакват сериозни проблеми.

Христос не е артикул, за да бъде разделен на части, които да приемаме или отхвърляме в зависимост от нуждите или капризите ни. Той е  цялостна Личност, и когато е призоваван като Спасител, същевременно трябва да бъде и Господ. Пълното съучастие с Христос е много трудно за нас, защото не ни е лесно да оставим независимостта си.

Исус Христос е небесната радост и там всичко е живо свързано с Него. Той е благоуханието в обиталището пред Божия престол. Небето не би било такова без Него. Откровение за небето е откровение за Христос. Той е по-приятен от всяка друга компания, и Неговата природа е най- привлекателната. Безкрайната Му благост и мъдрост спрямо всичките ни опасения правят резервираността ни да изглежда толкова греховна.

Трябва да послушаме това, което Йоан Кръстител каза: „Ето Божият Агнец!“. Очите на Йоан съзряха отвъд собственото му служение, дори то да бе най-огромното от началото на времената до неговите дни. Проповедта му за покаяние и кръщението от него не бяха основната цел. По някъкъв начин, бродейки из пустинята, Йоан е отправил погледа си към небесния Младоженец и към Него е съсредоточил всичките си желания. Не се стъписа както  учениците си, когато му казаха: „ …и всички отиват при Него“ (Йоан 3:26). Точно обратното – служението му се осъществи благодарение на разбирането, че : „ младоженецът е, който има невястата “ (стих 29). Йоан нямаше нужда от по- голямо свидетелство за успеха на служението си. Мнжествата при него намаляха, докато при Исус се увеличаваха. Йоан с радост се дръпна назад в сянка – като истински приятел на Младоженеца.

Когато Павел размишляваше в арабската пустиня, изгуби от полезрение временните неща и отправи погледа си към тайната, скрита още от създаването на света. Това го накара да забрави амбициите си да стане юдейски старейшина, и той се върна оттам страшно ентусиазиран за целта, заради която Бог го спря по пътя към Дамаск. Христовата красота надминаваше и караше всичко отанало да бледнее. Никакви преследвания или опасности не можеха да попречат на Павел да изпълни страстта на сърцето си. Любовта го принуждаваше. Той имаше видение за едно вечно семейство, и единствената му цел беше, да сгоди езичниците с един Младоженец (2 Коринтяни 11:2). Огромна е нуждата ни да следваме щедрия пример на тези два духовни великана.

Най-доброто схващане, което можем да имаме за Бога и за всичко, свързано с Него, не е като за царство или войска, но за едно семейство. Всички, които са част от това семейство, са родени от Бога и приемат другите като братя и сестри. Исус учеше учениците си да се молят на своя небесен Отец. Той самия е възлюбеният Божи Син, и Отец подготвя невястата Му. В деветнадесета глава на Откровение, четем за една церемония, която скоро ще се състои и е наречена „сватбата на Агнето“. Цялата история сочи към това велико събитие. Точно затова Бог създаде човека по Свой образ и подобие. Затова призова и Авраам, изведе го от царство на езичници и направи от потомството му един народ. Христос се роди сред този народ и изстрада агонията на кръста поради предстоящата Му радост: „за да я представи пред Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, а да бъде свята и непорочна“ (Ефесяни 5:27).

Христовата любов към всеки член на Неговата църквата превъзхожда всяка друга плътска и земна любов. Тя е абсолютно чиста. Описанието на тези любовни взаимоотношения съвпадат в Стария и Новия Завет. Песен на песните например, е любовна история за едно духовна ухажване между един пастир и жена, чувстваща се недостойна за неговите чувства. Лука пише за една недостойна жена, грешница,  която дойде при Исус в къщата на Симон фарисея. Коленичи зад Него, обля със сълзи краката Му и ги изтри с косата си. После ги помаза с миро. Исус й каза: „Прощават ти се греховете“ (Лука 7:36-50). Тези примери са ни дадени, за да познаем естеството на благословените взаимоотношения, в които встъпваме, за да сме част от тях.

Псалм 45 чудесно съвпада с Откровение 19 глава. Питам се дали на празнуването на великата сватба ще се изпее: „Сърцето ми прелива от благо слово, казвам стиховете си на Царя …. Ти си по-красив от човешките синове, на устните Ти е изляна благодат; затова Бог те е благословил довека …. Затова, Боже, Твоят Бог Те е помазал с масло на радост повече от Твоите събратя. На смирна, алое и кайсия ухаят всичките Ти дрехи“. После песента се обръща към невястата: „Слушай, дъще, внимавай и приклони ухото си; забрави и народа си и бащиния си дом. И царят ще пожелае красотата ти, защото Той е твоят Господар – и поклони му се“. Такава е мотивацията, стояща зад едно пълно освещение. Тя блика от извора на любовта, и единствената й цел е да угоди на Онзи, който е обекта на любовта й.

Съпруга, достойна за Божия Агнец, невястата, родена в книгата Деяния, ще съзрее, подготвена за едно славно семейство. Всяка от земните невести е само нейна сянка, и всяка сватба – само пример за това несравнимо събитие. Земните бракосъчетания са свети, защото преди всичко сочат към един небесен съюз. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът. Тази тайна е голяма; но аз казвам това за Христос и за църквата“ (Ефесяни 5:31, 32).

 

ГЛАВА ХХ

Храмът

 

След като Юда излезе, малко преди да бъде заловен от враговете си, Исус започна да говори на останалите единадесет ученика за Неговия небесен дом: „В дома на Отца Ми има много жилища… отивам да ви приготвя място“ (Йоан 14:2). Има един град на небето. В него Стария и Новия Завет се събират, юдеи и езичници са едно. Портите му са наречени с имената на дванадесетте Израилеви племена и дванадесетте камъка в основата му, носят имената на дванадесетте апостоли. Всеки език, народ и племе са представени тук. Нарича се Новия Йерусалим. Земния Йерусалим носеше неговото име, но само дотам.

В този град на мира, няма сълзи, смърт, болка и скръб. Този е градът, за който Павел казва: „А горният Йерусалим е свободен, който е майка на всички нас“ (Галатяни 4:26). Копнежът на Авраам за това величествено място беше толкова голям, че не пожела да се установи никъде на земята. Това е градът на съгражданството на светиите. Тук са регистрирани кръщелните им свидетелства и новороденото им естество е съвършено пригодено за климата му.

В Небесният Йерусалим, Агнето си е у дома. На земята, Исус беше излязъл от естествената Си среда и беше чужд на това, което го заобикаляше. Той стенеше, плачеше, и беше постоянно изправен пред враговете Си. Копнееше да отведе със Себе си учениците Си в града, построен изцяло по Неговата мярка. Той е Архитектът. Всеки кът и ъгъл са по Негов дизайн, според Неговите спецификации. От всяка стена бликат радост, мир и любов.

В градът на скъпоценните камъни, перлите, кристала и златото, няма храм. На онзи, Който превърна морския бряг в параклис и хълмовете на Галилея в катедрали, приемайки хиляди хора, не Му е нужен никакъв паметник, за да направи от Новия Йерусалим един град на поклонение. Неговото присъствие е достатъчно. „И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщ и Агнето“ (Откровение 21:22).

В началото, когато хората започнаха да призовават името на Господа, изграждха олтарите от поставени един върху друг недялани камъни. Моисей изработи скинията по образец, който му бе показан на Синайската планина. По-късно, Соломон следваше този модел, за да построи едно величествено здание. Векове по-късно, след като Навуходоносор беше разрушил храма, израилтяните се завърнаха от робството и отново го изградиха. Старите хора, които си спомняха величието на Соломон, плачеха от мъка, гледайки оскъдността на възобновения храм. Иродовият храм по времето на Христос е бил страхотно впечатляващ, но Исус каза, че от него няма да остане камък върху камък. През 70 години от новата ера, римлянинът Тит изпълни това пророчество. Очевидно е, че тези здания бяха временни символи, които нямаха място в Божиите планове.

Интересно е да се върнем в дните на Давид, и да намерим Бог също толкова доволен в една палатка, колкото и в колосалната сграда, която  Давид очакваше да построи (2 Царе 7:1-11). Давид се почувства виновен, след като построи кедров дворец за себе си. Поглеждайки през прозореца си, можеше да види скромната скиния, в която се пазеше Божия ковчег. Имайки предвид храма от мечтите на Давид, Стефан разтърси юдеите с един неоспорим факт: „Но Всевишният не обитава в ръкотворни храмове, както казва пророкът: Небето Ми е престол, а земята Мое подножие. Какъв дом ще построите за Мен, казва Господ, или какво е мястото за Моя покой?“ (Деяния 7:48,49).

В Стария Завет, Бог установи примерът, който Исус следваше в Новия Завет. Той нямаше определено място, където да подслони глава. От Витлеем до Голгота, не се намери място за Него. Неговото царство не можеше да се наблюдава и не беше от този свят. През време на земното Си служение, Той не основа командни центрове. Къщата на Петър, хълмовете, пустинните места и Соломоновият трем бяха подходящи за събранията Му. Нищо не накара учениците Му да сметнат за нужно построяването на някаква сграда. Единственото място, на което се установи, беше в сърцата на хората.

Мина известно време преди християните да започнат да строят храмове, по-късно наречени „църкви“. С упадъкът на християнството те ставаха все по-показни. Много от тях са построени с робски труд и пари, отнети от бедните. Днес продължават да се лансират мащабни проекти за строежи, изискващи милиони долари.

Няма храм в Новият Йерусалим, защото присъствието на Бог и на Агнето го правят абсолютно ненужен. Когато Христос е реалност, символите са на изчезване. Християнството не е могъщо поради стърчащите до небето камбанарии, а само когато Божието присъствие се прояви, изпълващо народи и предели със славата Си. Не е трудно на гладните за Бога християни да изпитат носталгия по трезвите методистки събрания, или пред едно простичко училище, в което се слушат проповедите на Фини, или към тайните събрания на вярващите в Китай.

Цялото ни същество се разчувства, когато Матей цитира пророка: „и ще Го нарекат Емануил, което се превежда Бог с нас“ (Матей 1:23). Най-завидното място на земята е там, където е присътствието на Исус. „Защото как ще се познае сега, че съм намерил благоволение пред Теб, аз и Твоят народ? Нали чрез Твоето идване с нас, така че да бъдем отделени аз и Твоят народ от всеки народ, който е по лицето на земята!“ (Изход 33:16). Разликата между живота и смъртта, ритуалът и поклонението, статуквото и съживлението, е ясно изразеното присътствие на Христос сред нас. Той все още е на разположение, ако Му позволим: „И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“ (Матей 28:20).

Красивите гледки не са главната атракция на небето. Събранието на светиите, които се обичат помежду си, колкото и да е чудесно, не е това, което ни влече нагоре. Ще прекараме с Исус нашето вечно, велико бъдеще. Той ще дойде за нас и ще ни вземе, за да бъдем заедно с Него завинаги. „Ето, скинията на Бога е с хората и Той ще обитава с тях; и те ще бъдат Негов народ и Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог“ (Откровение 21:3). Всичко останало, което вечността предлага, е само добавка.

Ние пеем в хор: „Той е всичко, което ми е нужно“, но се питам дали наистина го вярваме. Джонатан Гофърт, велик мисионер в Китай, е бил свидетел на голямо съживление в началото на миналия век. Той присътствал на една конференция за мисионери, и във връзка с нея заявил следното: „Слушайки това, което днес се говореше, човек не може да не дойде до заключението, че проповядването на благовестието на изгубеното човечество не е в основата си въпрос на по-добра организация, по- добър екип и още повече мъже и жени. Не липсваха и ясните симптоми, че още няколко искри биха предизвикали експлозия. Но не – за детронирането на идолът на църковното самодоволство, на пръв поглед изглеждаше, че трябва да се заплати прекалено висока цена“. Вярвам, че не са ни нужни нито повече пари, нито повече ресурси, нито повече хора, нито повече комуникационни средства. Емануил, Исус, Небесният храм, проявен в нашия живот и събрания, докато търсим как да Му служим на земята, е всичко, което ни е нужно.

 

 

ГЛАВА ХХI

Аз Съм

 

Веднъж, гневът на юдеите беше на път да избухне. Те знаеха, че това, което Исус твърдеше за себе бяха атрибути, които принадлежаха само на Бог. Това ги изкара извън религиозната им толерантност и взеха камъни, за да Го убият. „Преди да е бил Авраам, АЗ СЪМ“ (Йоан 8:58). Казвайки това, Той се отъждестви с Онзи, Който се изяви на Мойсей всред горящата къпина: „Аз съм Онзи, който съм“ (Изход 3:14). Това беше богохулство, ако е изречено от човек или ангел. Само Бог можеше да направи такова изявление.

Пренебрегнаха това, че стоят пред един божествен посетител. Всъщност, Исус беше всичко, което им каза, дори много повече от това. Той има едно име, което никой, освен самия Той не знае (Откровение 19:12). Той е Бог отвъд всичко онова, което ни е било открито или можем да разберем. Той е Начинателят на нашата вяра, още преди да сме повярвали. Той е Онзи, Който счита вярата ни за завършена, след като сме извършили всичко.

Това, което Той ни изявява от Себе си, е величествено, отвъд нашите думи. В Евангелието според Йоан, Исус изрече и други чудесни твърдения: „ АЗ СЪМ Добрият пастир (от Псалм 23) … АЗ СЪМ Вратата (на спасението) … АЗ СЪМ Светлината на света … АЗ СЪМ Пътя, Истината и Живота“. Йоан твърдеше, че ако се напише всичко, свързано със служението на Исус на земята, целия свят не би могъл да побере толкова книги.

Колко малко от истинността на небесните атрибути, описани в последната книга на Йоан, мога да изразя с лист и химикал! Очевидно е, че едва може да загребeм от повърхността на тази малка книга. Нищо повече от една мъничка проба, микроскопична капка в един безкраен океан. Потвържденията продължават в Откровение и достигат кулминацията си в последната глава: „АЗ СЪМ Алфа и Омега, Първият и Последният, Началото и Краят… АЗ СЪМ Коренът и Родът на Давид, светлата Утринна Звезда“ (Откровение 22:13,16).

Освен Неговият несравним Син, в цялата Библия на духовно и земно ниво, няма друг толкова налагащ се образ като Давид. Зад всичко свързано с него – родословие, помазание, обучение и царуване – стоеше една Личност, наричана в писанията – Коренът. Той е скритият Начинател, на когото се дължи историята на Давид. Неговите методи са да дисквалифицира най-способните кандидати и да въздига не толкова подходящите. Той отхвърля онзи, който е сигурен и уповава сам на себе си, и намира място за неприспособения. Той използва обикновеният и скромният, за да изпълнява Неговите могъщи дела.

Към внимателно подбраното потекло на Юда, Давидовия Корен прибави Рут, една жена езичница и без наследство в Израил, но с едно вярващо сърце. Тя се омъжи за Вооз, и благостта, достойнството и лоялността бяха сродени с наследството на Давид. От ранна възраст, Давидовото сърце бе според Божието, намирайки начин да го изрази чрез арфата и гласа си. Когато дойде моментът царя да бъде помазан, седемте му по-големи братя минаха пред пророк Самуил, и всички бяха отхвърлени. Накрая и осмият бе доведен от кошарата, и за най-голямо учудване на останалите, бе осветен като бъдещия цар. Превърна се в унищожител на великани, предводител на бунтовническа армия, и накрая – във велик монарх и пророк.

Според човешката си част, Христос е Давидов потомък. Той е Човешкият Син. Роди се като човек в един обор във Витлеем. Благословиха Го пророк и пророчица, които не заемаха никакво място в религиозната йерархия на своето време. Като бебе, изстрада едно пътуване до Египет и обратно. После отиде да живее в Галилея. Играеше си по скромните улици на Назарет. Беше много малък, когато изненада големите теолози в Иродовия храм. Потопи се във водите да се кръсти, и съумя да се покори, за да бъде воден от друг: Святия Дух. Бе изкушаван от дявола по същия начин като нас, но дори и така остана без грях. Позна умората, глада, жаждата и болката.

Освен това, човешкото Му тяло побираше един дух, смазван от товара на един осъден за греха свят. Жалееше за Своите овце без пастир. Плачеше поради превъзходството на смъртта над човешкото общество. Разгневяваха Го лицемерието, корупцията и материализмът. Наложи на тялото Си нощи на молитви и дни на служение. Потта Му беше като капки кръв.

Славата Му заблестя над селата и полята на Галилея. Изпълни Соломоновия трем със светлина, по-ярка от тази на свещника със седемте свещи в светилището. Той беше Свещеник, но не от Левиевото племе, но като Давид, от Юдовото и според Мелхиседековия чин. Нито един от пътищата Му не пасваше на общоприетия модел. В този смисъл, винаги беше  извън стана“. Сега живее на небето, за да се застъпва за тези, които си нямат кой да се бори за тях на земята.

Един от най-загадъчните и чудесни феномени в Библията, беше просвещението на езичниците. Мъдреците от изтока нямаше как да знаят нищо за потомството на Давид. Нуждаеха се от знамение, което можеше да бъде видяно отвъд пределите на Израел. Бог им даде светлина в небето, за да я последват. Чудим се на вярата на римския стотник и на сирофиникийката. Исус похвали вдовицата от Сарепта, която нахрани Илия, и Нееман, сирийския военначалник. Бог е бил винаги Богът на целия свят. Той се смили над Ниневия, столицата на Асирия и изпълни делото Си чрез Кир, един персийски цар.

Исая пророкува, че Исус ще бъде светлина за езичниците. Как само се събраха и преуспяваха под тази Светлина, докато Павел обикаляше от град на град, прогласявайки неизследимите богатства на Христос! Светлата Утринна Звезда се спусна над Израел и освети един свят, намиращ се в пълен мрак.

Исус потвърди, че Писанията свидетелстват за Него. Днес все още блестят, за да ни водят към Христос. Петър видя пророческото слово като светилник, който свети в тъмно място. Неговото сияние свидетелстваше сред тъмнината, докато се зазори и Зорницата не се появи на хоризонта (2 Петър 1:19). Захария каза: „Поради милосърдието на нашия Бог, с което ни посети Зора от висините, за да осияе седящите в тъмнина и в сянка на смъртта“ (Лука 1:78,79).

Трябва да добавя свидетелството на Чарлз Фини, който прибягна към Библията, когато не намери около себе си облекчение за своята помрачена душа. Писанията го доведоха до  молитвата, покаянието и накрая до едно величествено откровение за Исус Христос. „В стаята нямаше нито огън, нито светлина; и въпреки това се появи пред мен, като че ли беше абсолютната светлина. Когато влязох и затворих вратата след себе си, изглеждаше ми, като че ли съм се срещнал с Господ Исус Христос, лице в лице… Той не каза нищо, но ме погледна по такъв начин, че трябваше да падна пред Неговите нозе… плаках на висок глас като дете… измих нозете Му със сълзите си“.

Не трябва да бягаме от изследващите ни лъчи. Нека ги оставим да претърсят всяка цепнатина и пукнатина, докато всичките ни грехове се разкрият. Христос открива само това, което ще почисти. Той е светлината, не само на света, но и на небето. Първо изследва поотделно живота на всеки човек, а после обръща Своя лъч светлина към небето, за да му покаже несметни богатства. Той раздира небесното покривало и разкрива възхитителните наслади на „всяко духовно благословение в небесните места, в Христос“ (Ефесяни 1:3).

Нахлуването на Божествената светлина ни води към едно място, където не само можем да видим, но и да пием от водите на живота. Исус е Водата на Живота. Земята може да покълва и процъфтява от други извори, но никое от тези неща няма да бъде присадено на улиците на Новия Йерусалим. Църковните програми и часовете, в които ни учат как да печелим души, могат да напълнят пейките в църквите; всички земни потоци могат да се превърнат в християнски канали, но нищо от това , което биха могли да постигнат няма да преодолее силата на гравитацията. Само това, което изтича от високите върхове на Рая ще се върне там, откъдето е дошло с една изобилна жътва.

Исус е Дървото на Живота. В Новия Йерусалим няма гробища, мемориални параклиси, нито погребални шествия. Архивите му не съдържат смъртни регистри, а само една книга на живота. Това е единственият документ, който служи като паспорт за влизане в небесния град. Никоя религия, църква, пророк или бог не могат да предоставят и една страница от тази книга. Само благодарение на Агнето! „както си Му дал власт над всяко създание да даде вечен живот на всички, които си Му дал“ (Йоан 17:2). За тези, които имат дял в Дървото на Живота, той ще продължи в много повече от това, което сега можем да разберем или да си представим. Нашите души са задвижени като спътник в космоса, но без гориво или управление от земята. Безкрай ще продължим в една вечност на радост, любов и мир.

Исус е непроменим, вечният АЗ СЪМ. ТОЙ Е „същият вчера, днес и до века“ (Евреи 13:8). Исус все още стои всред златните светилници. Водата на живота все още тече. Светлината на небето все още сияе. Всички онези чудеса, които красяха земята на Израел преди 2000 години, продължават да са достъпни за нас. Всичко, което Йоан видя в небесните места, все още е в сила. Кръвта не е изгубила своята изкупителна мощ. Животът на възкресението все още съживява мъртвите сърца. Грешникът все още може да дойде от света до кръста. Религиозният човек все още може да бъде избавен от мъртви ритуали и доведен в реалност. Прелъстеният от измамната сила на Сатана, все още може да бъде избавен. Гладното и празно сърце все още може да дойде, за да намери пълнотата в Христос от Откровение.

 

Advertisements